Големите малки лъжи

15.

— Искам да живея в двуетажна къща като тази — каза Зиги, докато вървяха по алеята към дома на Маделин.

— Наистина ли? — Джейн намести дамската чанта на рамото си. В другата си ръка носеше пластмасова кутия с прясно изпечени бананови мъфини.

Искаш живот като този? И аз много бих искала да имам такъв живот.

— Подръж това за малко, ако обичаш. — Тя подаде кутията на Зиги, за да извади още две дражета от чантата си, а междувременно оглеждаше къщата. Беше обикновена двуетажна семейна къща с фасада от кремави тухли. Изглеждаше леко занемарена. Тревата имаше нужда от косене. Над колата в гаража висяха два двойни каяка. На стените бяха облегнати дъски за плуване и сърфове. Върху парапета на балкона висяха плажни хавлии. На моравата пред къщата лежеше захвърлен детски велосипед.

Къща като къща, нищо особено. Приличаше на семейната къща на Джейн, само дето домът на Джейн беше по-малък и по-спретнат и се намираше на час път с кола до плажа, така че там липсваха външни белези за плажни занимания, но пък го имаше същото непринудено, простичко усещане за живот в покрайнините.

Така изглеждаше детството.

Беше толкова просто. Зиги не искаше много. Той заслужаваше живот като този. Ако Джейн не беше излязла онази нощ, ако не беше изпила онзи трети шот текила, ако бе казала: „Не, благодаря“, когато той седна до нея, ако си бе останала у дома и бе завършила висшето си юридическо образование, и си бе намерила работа, и съпруг, и ипотека, и бе направила всичко по правилния начин, тогава може би някой ден би могла да живее в семейна къща като нормален човек с нормален живот.

Но тогава Зиги нямаше да е Зиги. А тя може би изобщо нямаше да има деца. Помнеше лекаря и тъжната му физиономия само година преди да забременее. „Джейн, трябва да разбереш, за теб ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да заченеш.“

— Зиги! Зиги, Зиги, Зиги! — Входната врата рязко се отвори и Клоуи, в рокля на фея и с гумени ботуши, изхвърча отвътре, улови Зиги за ръката и го повлече нанякъде. — Дошъл си, за да си играеш с мен, разбра ли? Не с брат ми Фред.

След нея се появи Маделин, облечена в широкопола червено-бяла рокля на точки, ретро модел от 50-те години на XX век. Косата ѝ бе опъната назад в полюшваща се конска опашка.

— Джейн! Честита Нова година! Как си? Така се радвам да те видя. Виж, глезенът ми оздравя напълно! Макар че ти сигурно ще си доволна, че нося равни обувки.

Тя застана на един крак, завъртя глезена си и с гордост показа яркочервената си обувка тип „балеринка“.

— Като рубинените пантофки на Дороти — каза Джейн и връчи мъфините на Маделин.

— Именно, не са ли прекрасни? — отвърна Маделин и отвори капака на кутията. — Мили боже! Не ми казвай, че ти си ги правила!

— Аз ги направих — каза Джейн. Някъде от горния етаж се чуваше смехът на Зиги. Сърцето ѝ се изпълни с радост.

— Виж се само, пристигаш ми с прясно изпечени мъфини, а аз съм тази, която е облечена като домакиня от петдесетте. Много харесвам идеята за печене на сладки, но нещо не успявам да я превърна в реалност, така се получава, че никога не разполагам с всички необходими продукти. Как успяваш да се снабдиш и с брашно, и със захар, и с… не знам… ванилова есенция?

— Ами… купувам ги. От едно място, наречено супермаркет.

— Предполагам, че си правиш списък. А после не забравяш да вземеш този списък със себе си.

Джейн забеляза, че усещането на Маделин относно печенето на Джейн бе подобно на усещането на Джейн относно аксесоарите на Маделин: смътно възхищение от нещо екзотично и непонятно.

— Селест и момчетата също ще дойдат. Тя ще излапа всичките ти мъфини. Чай или кафе? По-добре да не пием шампанско при всяка наша среща, макар че не съм категорично против. Имаш ли повод за празнуване?

Маделин я поведе към огромната всекидневна, комбинирана с кухнята.

— Нямам никакъв повод за празнуване — отвърна Джейн.

Един обикновен чай е достатъчен.

— Е, как мина преместването? — попита Маделин. — Ние бяхме нагоре по крайбрежието по това време, иначе щях да предложа на Ед да ти помогне. Винаги го предлагам за хамалска помощ. Той много обича.

— Сериозно?

— Не, не. Шегувам се. Много ми се сърди. Казва: „Не съм някакъв електрически уред, който да даваш назаем!“. — Тя преправи гласа си, имитирайки съпруга си, докато включваше електрическата кана. Конската ѝ опашка се полюшваше в тон с движенията. — След като дава пари, за да вдига тежести във фитнес залата, защо да не разнесе малко кашони безплатно? Сядай. Извинявай за безпорядъка.

Джейн се настани на дългата дървена маса, покрита с отломки от семеен живот: стикери с балерини, отворена книга, слънцезащитен лосион, ключове, някаква електронна играчка, самолетче, сглобено от „Лего“.

— Моето семейство ми помогна да се преместя — каза Джейн. — Има много стълби. Това не им хареса особено, но те са хората, които никога не позволяват да плащам на хамали.

(„Ако след шест месеца се наложи да влача този шибан хладилник обратно надолу по тези стълби, ще…“ — бе казал брат ѝ.)

— Мляко? Захар? — попита Маделин, след като пусна торбичките чай в чашите.

— Нищо, благодаря. Аз… тази сутрин видях една майка от детската градина — каза Джейн. Искаше да повдигне темата за инцидента, докато Зиги го нямаше. — На бензиностанцията. Според мен се престори, че не ме е видяла.

Не предполагаше. Знаеше го със сигурност. Жената извърна глава в другата посока толкова бързо, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар.

— О, така ли? — Маделин звучеше развеселена. Взе си мъфин. — Коя точно? Помниш ли как се казва?

— Харпър — отвърна Джейн. — Сигурна съм, че беше Харпър. Помня, че наум я нарекох Висящата Харпър, защото през цялото време сякаш висеше над рамото на Рената. Тя е една от онези Руси карета, предполагам, с продълговато, угрижено лице. Прилича на ловджийска хрътка.

Маделин се изкиска.

— Точно такава е. Да, Харпър е много добра приятелка на Рената и изпитва необяснимо странна гордост от това, все едно Рената е някаква знаменитост. Изпитва потребност редовно да уведомява околните, че тя и Рената водят съвместен социален живот. „О, прекарахме си великолепно в един великолепен ресторант.“ — Маделин отхапа от мъфина си.

— Значи затова, предполагам, Харпър не иска да контактува с мен — каза Джейн. — Заради случилото се в…

— Джейн — прекъсна я Маделин. — Този мъфин е… фантастичен.

Джейн се усмихна на удивеното ѝ лице. Имаше троха на носа си.

— Благодаря, мога да ти дам рецептата, ако…

— О, господи, не искам рецептата, искам само мъфините. — Маделин отпи голяма глътка от чая си. — Знаеш ли какво? Къде е телефонът ми? Ще изпратя едно съобщение на Харпър още сега и ще я накарам да обясни защо се е престорила, че не познава моята нова приятелка, царицата на мъфините.

— Да не си посмяла! — каза Джейн. Маделин, осъзна тя, бе един от онези леко опасни хора, които се хвърляха с рогата напред да защитават приятелите си и превръщаха едно безобидно недоразумение в гигантска драма.

— Е, аз няма да търпя това. Ако тези жени те тормозят заради случилото се в деня за ориентация, много ще се ядосам. Това може да се случи на всекиго.

— Бих накарала Зиги да се извини — каза Джейн. Държеше да уточни пред Маделин, че бе от онзи тип майки, които караха децата си да се извиняват. — Но му повярвах, когато каза, че не го е направил.

— Разбира се, че ще му повярваш. Сигурна съм, че не го е направил. Изглежда кротко дете.

— Сто процента съм сигурна. Е, нека са деветдесет и девет. Аз…

Тя замълча и преглътна, защото внезапно я обзе непреодолимо желание да обясни съмненията си на Маделин. Да ѝ каже какво точно означаваше този един процент несигурност. Просто… да го каже. Да го превърне в история, която никога не бе споделяла с когото и да било. Да го сглоби в случка с начало, среда и край.

Беше красива, топла пролетна нощ през октомври. Във въздуха се носеше ухание на жасмин. Имах ужасна сенна хрема. Сърбеж в гърлото. Смъдене в очите.

Можеше просто да говори, без да мисли за това, без да го чувства, докато разкажеше цялата история.

И тогава може би Маделин щеше да каже по нейния категоричен, нетърпящ възражение начин: О, не бива да се тревожиш за това, Джейн. Това няма никакво значение! Зиги е точно такъв, за какъвто го смяташ. Ти си негова майка. Ти го познаваш.

Ами ако направеше обратното? Ако съмнението, което Джейн изпитваше в момента, се отразеше дори за миг върху лицето на Маделин, тогава какво? Това би било най-лошото предателство спрямо Зиги.

— О, Абигейл! Ела да хапнеш един мъфин с нас! — Маделин вдигна поглед към момичето, което влезе в кухнята. — Джейн, това е дъщеря ми Абигейл. — В гласа ѝ се бе прокраднала фалшива нотка. Тя остави мъфина и заопипва обицата си. — Абигейл? — повтори тя. — Това е Джейн.

Джейн се завъртя на стола си.

— Здрасти, Абигейл — каза тя на момичето, което стоеше неподвижно, с изпънат гръб и сключени пред гърдите ръце, сякаш участваше в религиозна церемония.

— Здравей — отвърна Абигейл и се усмихна на Джейн с внезапен изблик на неочаквана топлота. Имаше ослепителната усмивка на Маделин, но ако изключим това, човек никога не би ги взел за майка и дъщеря. Абигейл имаше по-тъмен цвят на кожата и по-остри черти. Косата ѝ, отметната назад, бе раздърпана и невчесана, сякаш току-що се надигаше от леглото, и носеше безформена като чувал рокля върху черен клин. Ръцете ѝ бяха изрисувани с къна в сложни плетеници чак до лактите. Единственото бижу, което носеше, бе сребърен череп, висящ на черна връзка за обувки около шията ѝ. — Татко ще ме вземе — каза тя.

— Какво? Не, няма да те вземе — отвърна Маделин.

— Да, ще остана да спя у тях довечера, защото утре ще ходим на едно място с Луиза и трябва да сме там рано, а то е по-близо до къщата на татко.

— Десет минути по-близо, не повече — запротестира Маделин.

— Просто е по-лесно да се отиде дотам от къщата на татко и Бони. Можем да тръгнем по-бързо. Няма да седим и да чакаме в колата, докато Фред си търси обувките, а Клоуи се връща вкъщи, за да си вземе друга кукла „Барби“ или нещо такова.

— Предполагам, че на Скай никога не ѝ се налага да се връща, за да вземе кукла „Барби“.

— Бони никога не би позволила на Скай да играе с кукла „Барби“, дори и след милион години — каза Абигейл и завъртя очи към тавана, сякаш това бе очевидно за всеки. — И ти не би трябвало да позволяваш на Клоуи да си играе с такива, мамо; те са, ами… в тях няма капчица женственост и дават нереални очаквания относно формите на тялото.

— Е, влакът е заминал, що се отнася до Клоуи и Барби.

Маделин се усмихна печално на Джейн.

Отвън се чу автомобилен клаксон.

— Това е той — каза Абигейл.

— Ти вече си му звъннала? — попита Маделин. Лицето ѝ почервеня. — Организирала си това, без да ме питаш?

— Питах татко — отвърна Абигейл, заобиколи масата и целуна Маделин по бузата. — Чао, мамо. Приятно ми бе да се запознаем — усмихна се тя на Джейн. Как да не я хареса човек.

— Абигейл Мари! — Маделин стана от масата. — Това е недопустимо. Не може просто ей така да избираш къде ще прекараш нощта.

Абигейл спря и се обърна.

— Защо не? Защо ти и татко трябва да решавате чий ред е да ме получи? — Джейн отново видя прилика с Маделин в начина, по който Абигейл трепереше от гняв. — Сякаш аз съм нещо, което притежавате. Все едно съм кола, която използвате по график.

— Не е така — започна Маделин.

— Точно така е.

Отвън отново се чу автомобилен клаксон.

— Какво става? — В кухнята влезе мъж на средна възраст със смъкнат до кръста неопренов костюм, който разкриваше широк, много космат гръден кош. Придружаваше го малко момченце, облечено по абсолютно същия начин, само дето гръдният му кош беше крехък и нямаше косми. — Баща ти е отвън — каза той на Абигейл.

— Знам — подчерта Абигейл и погледна косматите му гърди. — Не бива да се разхождаш така пред хората. Отвратително е.

— Кое? Да излагам на показ атлетичното си тяло? — Мъжът гордо удари с юмрук по гърдите си и се усмихна на Джейн. Тя неловко му се усмихна в отговор.

— Гадост! — промърмори Абигейл. — Тръгвам.

— Ще поговорим за това по-късно! — каза Маделин.

— Все ми е тая.

— Не ми говори така! — извика след нея Маделин. Входната врата се захлопна.

— Мамо, умирам от глад — каза момченцето.

— Вземи си мъфин — мрачно отвърна Маделин и се свлече обратно на стола си. — Това е съпругът ми — Ед, и синът ми — Фред. Ед, Фред. Лесно се помни.

— Защото се римуват — поясни Фред.

— Здрасти — каза Ед и се ръкува с Джейн. — Съжалявам за „отвратителната“ гледка, която представлявам в момента. С Фред ходихме да караме сърф. — Седна до Маделин и прехвърли ръка през рамото ѝ. — Абигейл те ядоса, така ли?

Маделин облегна глава на рамото му.

— Като мокро солено куче си.

— Страхотни са. — Фред отхапа огромно парче от мъфина си и посегна да вземе още един. Следващия път Джейн щеше да донесе двойна доза.

— Мамо! Тряаааааабваш ни! — извика Клоуи от дъното па коридора.

— Отивам да си карам скейтборда. — Фред взе трети мъфин.

— Каска — казаха Маделин и Ед едновременно.

— Мамо! — извика Клоуи.

— Идвам! — отвърна Маделин. — Поговорете си с Джейн, Ед — добави тя и излезе от стаята.

Джейн се подготви да води разговора, но Ед ѝ се усмихна предразполагащо, взе си мъфин и се облегна назад в стола си.

— Значи, ти си майката на Зиги. Как избра името Зиги?

— Брат ми го предложи — отвърна Джейн. — Той е голям почитател на Боб Марли, който е кръстил сина си Зиги, предполагам. — Припомни си удивителното усещане от тежестта на новороденото бебе в ръцете си и дълбочината на сериозния му поглед. — Хареса ми това, че звучи различно. Моето име е толкова обикновено. Джейн — пълна скука.

— Джейн е прекрасно име, класическо — уверено заяви Ед и Джейн съвсем мъничко се влюби в него. — Всъщност, когато избирахме име за Клоуи, аз имах Джейн в своя списък, но отпадна, а и вече бях спечелил предишната надпревара с Фред.

Погледът на Джейн попадна върху сватбената снимка на стената: Маделин носеше тюлена рокля в цвят шампанско и седеше в скута на Ед, а очите и на двамата бяха стиснати в непринуден изблик на смях.

— Как се запознахте с Маделин? — попита тя, за да поддържа разговора.

Ед грейна. Очевидно обичаше да разказва тази история.

— Като деца живеехме в срещуположни къщи на една и съща улица — започна той. — Маделин живееше в съседство с голямо ливанско семейство. Имаха шестима синове: високи, едри момчета. Изпитвах ужас от тях. Често играеха крикет на улицата, а понякога се включваше и Маделин. Втурваше се на улицата, два пъти по-дребна от онези огромни буци, с панделки в косата, с лъскави гривнички по ръцете, знаеш я каква е, най-нежното момиченце, което можеш да си представиш, но как играеше крикет, мили боже!

Той остави мъфина си на масата и се изправи да покаже.

— Та, излиза тя, скок-подскок, люшка коса, подмята рокля, хваща бухалката и — БАМ! — Замахна с въображаема бухалка за крикет. — И онези момчета падат на колене и се хващат за главите.

— Пак ли разказваш историята с крикета? — Маделин се върна от стаята на Клоуи.

— Тогава се влюбих в нея — каза Ед. — Истински, лудо, дълбоко. Докато гледах от прозореца на стаята си.

— Аз дори не знаех, че съществува — безгрижно добави Маделин.

— Не, не знаеше. След време завършихме училище и напуснахме домовете си, а аз чух от мама, че Маделин се е омъжила за някакъв задник.

— Шшшт. — Маделин го плесна през ръката.

— И един ден, години по-късно, отидох на барбекю по случай трийсетия рожден ден на един приятел. В задния двор играеха крикет и кой, мислиш, бе там, с бухалка в ръка — на висок ток, наконтена от глава до пети, нашата малка Маделин от съседската къща отсреща. Направо ми спря сърцето.

— Много романтична история — каза Джейн.

— Без малко да не отида на онова барбекю — каза Ед. Джейн забеляза, че очите му грееха, макар че сигурно разказваше тази история за стотен път.

— И аз без малко да го пропусна — добави Маделин. — Трябваше да отменя часа си за педикюр, а аз обикновено никога не отменям час за педикюр.

Двамата се усмихнаха един на друг.

Джейн извърна поглед встрани. Взе чашата си и отпи глътка чай, макар че бе почти празна. На входната врата се позвъни.

— Това сигурно е Селест — каза Маделин.

Страхотно, помисли си Джейн и продължи да се преструва, че пие от празната си чаша. При голямата любов пристига голямата хубост, а аз — по средата.

Навсякъде около нея преливаше от цветове: наситени, искрящи цветове. Тя бе единственото безцветно нещо в цялата къща.

Госпожица Барнс: Явно родителите създават свои собствени социални групи извън училището. Така че конфликтът по време на викторината може да няма нищо общо с училищния живот в „Пириуи". Просто сметнах, че трябва да уточня това.

Tea: Да, ами… вижте… какво друго да каже госпожица Барнс, не е ли така?