Големите малки лъжи

53.

— Зиги е прекрасно момченце — каза психоложката. — Много изразителен, уверен и мил. — Тя се усмихна на Джейн.

— Сподели загриженост относно здравето ми. Той е първият посетител тази седмица, който изобщо забеляза, че съм настинала.

Жената шумно издуха носа си, сякаш за да докаже, че наистина е настинала. Джейн я наблюдаваше нетърпеливо. Тя не беше мила като Зиги. И пет пари не даваше за настинката на психоложката.

— Значи… хм… вие не смятате, че той е прикрит психопат насилник? — попита Джейн с лека усмивка, за да покаже, че донякъде се шегуваше, макар че, естествено, изобщо не се шегуваше. Точно затова бяха тук. Точно затова ѝ плащаше тлъстия хонорар.

И двете погледнаха към Зиги, който си играеше в съседната стая, изолирана със стъклена стена от кабинета, и — по всяка вероятност — не ги чуваше. Докато го наблюдаваха, той взе от купчината играчки плюшена кукла, подходяща за много по-малко дете. И сега, ако Зиги внезапно удари юмрук на куклата — помисли си Джейн, — това ще е доста показателно. Дете се преструва на загрижено за настинката на психолога, а после пребива от бой плюшена играчка. Но Зиги просто погледна куклата и я остави обратно, без дори да забележи, че тя се търкулна от масата и падна на пода, а това не доказваше нищо друго, освен че е патологично разхвърлян.

— Не, не смятам — каза психоложката. После млъкна и застина с потръпващи ноздри.

— Ще ми кажете какво сподели с вас, нали? — попита Джейн. — Нали нямате задължение за поверителност на информацията?

— Апчиху! — Психоложката кихна с всичка сила.

— Наздраве — припряно каза Джейн.

— Поверителността на информацията влиза в сила след навършване на четиринайсет години — високомерно отвърна психоложката. — А това е горе-долу тогава, когато започнат да споделят неща, които наистина ти се иска да споделиш с родителите им, нали разбирате? Те вече правят секс, те пробват наркотици и така нататък, и така нататък!

Да, да, малки деца — малки проблеми.

— Джейн, аз не смятам, че Зиги е насилник — каза психоложката. Тя притисна с пръсти зачервените си ноздри. — Повдигнах въпроса за инцидента в деня за ориентация и той категорично заяви, че не е виновен. Бих била много изненадана, ако лъже. Ако той лъже, значи, е най-завършеният лъжец, когото някога съм срещала. А и Зиги, честно казано, не проявява никакви класически признаци за насилник. Не е нарцистична натура. Видно е, без никакво съмнение, че е чувствителен и демонстрира съчувствие.

Джейн усети как в очите ѝ напират сълзи на облекчение.

— Освен ако не е психопат, разбира се — небрежно добави психоложката.

Какво, по дяволите?

— В такъв случай може да симулира съчувствие. Психопатите могат да бъдат много чаровни. Но… — Тя отново кихна. — О, боже! — каза и избърса носа си. — Мислех, че вече съм по-добре.

— Но… — подкани я Джейн, макар да съзнаваше, че не проявява каквото и да било съчувствие.

— Но аз не мисля, че случаят е такъв. Не мисля, че той е психопат. Определено бих искала да го видя още веднъж. Скоро. Мисля, че го измъчва огромно безпокойство. Вярвам, че има много неща, които днес не сподели с мен. Изобщо не бих се изненадала, ако самият Зиги е жертва на насилие в училище.

— Зиги? — възкликна Джейн. — Жертва на насилие?

Усети прилив на внезапна топлина, сякаш имаше треска. Тялото ѝ пулсираше от енергия.

— Може и да греша — каза психоложката и подсмръкна. — Но не бих била изненадана. Моето предположение е, че става дума за вербално насилие. Може някое от по-нахаканите деца да е открило слабото му място. — Тя взе салфетка от кутията на бюрото си и направи неуспешен опит да кихне. — Освен това със Зиги си поговорихме и за баща му.

— За баща му? — Джейн се олюля. — Но какво…?

— Той е много тревожен относно баща си — каза психоложката. — Допуска, че може да е щурмовак или пък Джаба Хътянина, или, в най-лошия случай… — Психоложката не успя да прикрие широката си усмивка. — …Дарт Вейдър.

— Сигурно се шегувате — каза Джейн. Беше потресена. Фред, синът на Маделин, бе запалил Зиги по Междузвездни войни. — Сигурно той се е шегувал.

— Децата често се оказват впримчени между реалността и фантазията — каза психоложката. — Той е само на пет. Всичко е възможно в света на петгодишните. Той все още вярва в Дядо Коледа и Феята на зъбките. Защо да не е възможно баща му да е Дарт Вейдър? Но аз смятам, че той по-скоро вярва в идеята баща му да е… някоя плашеща и мистериозна личност.

— Мислех, че съм се справила по-добре.

— Попитах го дали сте си говорили много за баща му и той каза „да“, но е наясно, че тази тема те разстройва. Беше много лаконичен с мен. Не искаше да те разстройвам. — Тя хвърли поглед към бележките си и продължи: — Каза: „Бъди внимателна, ако говориш с мама за татко ми, защото тя прави странна физиономия“.

Джейн притисна длан към гърдите си.

— Добре ли си? — попита психоложката.

— Направих ли странна физиономия? — попита Джейн.

— Донякъде — отвърна психоложката. Тя се наведе напред и погледна Джейн с разбиране, по женски, сякаш си бъбреха в нощен бар. — Доколкото разбирам, бащата на Зиги е… не точно добър човек.

— Не точно — отвърна Джейн.