Големите малки лъжи

44.

На Селест не ѝ отне дълго да осъзнае, че това щеше да е от онзи тип клубове на любителите на книги, в чийто дневен ред книгите оставаха на заден план. Изпита леко разочарование. Бе очаквала с нетърпение обсъждането на книгата. Дори, с леко смущение, се бе подготвила за това обсъждане като прилежен адвокат — отбеляза си отделни страници със самозалепващи листчета и записа сбити коментари в празните полета.

Тя отмести книгата от скута си и бързо я пъхна в чантата си, преди някой да я забележи и да я вземе на подбив. Шегите щяха да са приятелски и добронамерени, но тя вече нямаше сили за подобни шеги. Бракът с Пери означаваше, че тя винаги имаше готовност да оправдае действията си, непрекъснато контролираше какво е казала или направила, докато същевременно се отбраняваше от своята отбранителност, а мислите и чувствата ѝ се оплитаха в здрави възли, така че понякога, както в момента, когато седеше в една стая с нормални хора, всичко, което не можеше да изрече, се надигаше в гърлото ѝ и тя едва си поемаше дъх.

Какво биха си помислили тези хора, ако знаеха, че срещу тях седеше някой като нея и спокойно им подаваше чинията със суши? Това бяха любезни хора, непушачи, които посещаваха читателски клубове, създаваха уют в домовете си и говореха възпитано. В тези малки, идеални социални кръгове съпрузите не се биеха помежду си.

Никой не обсъждаше книгата поради простата причина, че всички обсъждаха петицията за изключване на Зиги от училището. Някои хора все още не знаеха за нея, а онези, които знаеха, имаха приятната задача да съобщят шокиращите подробности на останалите. Всеки споделяше с останалите и най-малкото, което можеше да предложи.

Селест кимаше учтиво, а разговорът течеше, воден главно от пламналата, превъзбудена, почти трескава Маделин.

— Очевидно Амабела не е казала открито, че виновникът е Зиги. Рената просто го подозира заради случилото се в деня за ориентация.

— Чух, че имало белези от ухапване, което е ужасяващо за тази възраст.

— В забавачницата на Лили имаше дете, което хапеше. Прибирала се е вкъщи лилаво-синя. Трябва да призная, че ми се е искало да убия малкото зверче, което хапеше, но майка ѝ беше толкова мила. Бе някак над нещата.

— Точно там е работата. Всъщност е по-зле, ако детето ти упражнява насилие.

— И все пак тук става въпрос за деца!

— Аз искам да знам защо учителите не виждат това?

— Рената не може ли просто да принуди Амабела да каже кой е виновен? Та тя е на пет!

— Предполагам, че когато става въпрос за надарено дете…

— О, не знаех. Зиги надарено дете ли е?

— Не Зиги. Анабела. Тя определено е надарена.

— Амабела, не Анабела.

— Това от онези измислени имена ли е?

— О, не, не. Френско е! Не си ли чувала Рената да говори за това?

— Е, на това дете цял живот ще му бъркат името.

— Харисън всеки ден си играе със Зиги. Никога не е имал проблеми.

— Петиция! Това е просто абсурдно. За такава дреболия. Този киш е ужасно вкусен, между другото. Маделин, ти ли го направи?

— Аз го стоплих.

— Нали се сещате за случая, когато Рената раздаде онези покани на всички в класа, с изключение на Зиги. Безскрупулно.

— Вижте, държавните училища могат ли да изключват деца? Това изобщо възможно ли е? Не са ли длъжни да приемат всички?

— Съпругът ми смята, че всички сме се смахнали. Казва, че напоследък твърде лековато лепим етикета „насилник“, а те са просто деца.

— Може и да е прав.

— Макар че хапане и душене…

— Хммм, ако беше моето дете…

— Нямаше да направиш петиция.

— Ами… не.

— Рената има купища пари. Защо не изпрати Амабела в частно училище? Така няма да ѝ се налага да се занимава с простолюдието.

— Аз харесвам Зиги. Харесвам и Джейн. Сигурно не ѝ е лесно да върши всичко сама.

— Има ли баща, някой знае ли?

— Не трябва ли да говорим за книгата? — обади се Маделин, която най-после си спомни, че е домакиня на литературна сбирка.

— Трябва… предполагам.

— Кой всъщност е подписал петицията до този момент?

— Не знам. Обзалагам се, че Харпър е подписала.

— Харпър създаде петицията.

— Рената не работеше ли със съпруга на Харпър, или нещо такова? Или не, може би го бъркам с твоя съпруг, Селест?

Всички погледи, като по невидим сигнал, внезапно се насочиха към Селест. Тя стисна здраво столчето на чашата си.

— Рената и Пери работят в една и съща област — отговори. — Просто се познават.

— Ние все още не познаваме Пери, нали? — обади се Саманта. — Мъж, обвит в мистерия.

— Той непрекъснато пътува — обясни Селест. — В момента е в Генуа.

Не, Женева. Определено Женева.

В разговора все още тегнеше необяснимо затишие. Елемент на очакване. Нещо странно ли бе казала?

Почувства се така, сякаш всички очакваха да чуят още нещо от нея.

— Ще се запознаете с него на викторината — добави. Пери, за разлика от много мъже, обожаваше маскени балове. Прояви интерес, когато Селест провери графика му и установи, че тогава ще си е у дома.

„Ще ти трябва перлена огърлица като на Одри от Закуска в Тифани — каза ѝ. — Ще ти купя една от „Швейцарски перли“ в Женева.“

„Не — отвърна тя. — Недей.“

Когато отиваш на маскено парти в училище, от теб се очаква да носиш евтини бижута, а не огърлица, която струва повече от парите, които трябваше да съберат за интерактивни дъски.

Той щеше да ѝ купи съвършената огърлица. Пери обожаваше бижута. Щеше да струва колкото един автомобил и щеше да е изключителна, а Маделин щеше да полудее, когато я видеше, и Селест щеше да изпита копнеж да я свали от шията си и да ѝ я подари.

„Купи една и за Маделин“ — прииска ѝ се да каже. И той щеше да купи, ако му беше казала, при това с удоволствие, но Маделин никога не би приела такъв подарък, разбира се. И все пак бе много странно, че не можеше просто ей така да подари на Маделин нещо, което би я направило истински щастлива.

— Всички ли ще ходят на викторината? — изчурулика тя. — Ще бъде забавно!

Саманта: Виждали ли сте снимки от викторината? Селест изглеждаше зашеметяващо. Хората не откъсваха очи от нея. Явно онази огърлица беше истинска скъпоценност. Но знаете ли какво? Разглеждах някои от снимките, има нещо тъжно в лицето ѝ, в погледа, сякаш е видяла призрак. Все едно е знаела, че нещо ужасно ще се случи онази нощ.