Големите малки лъжи

6.

Джейн не беше пияна, когато се върна в училището да прибере Зиги. Бе изпила най-много три глътки от онова шампанско.

Но се чувстваше в еуфория. Имаше нещо в пукота на корковата тапа, в неприличието му, в непредвидеността на цялата сутрин, в онези красиви дълги и крехки чаши, отразили слънчевите лъчи, в бариста с вид на сърфист, понесъл три прелестни миниатюрни тарталети със свещички, в мириса на океана, в усещането, че тя може би създаваше нови приятелства с тези жени, които бяха толкова различни от всичките ѝ други приятели: по-възрастни, по-богати, по-изискани.

— Когато Зиги започне училище, ще се сдобиеш с нови приятели! — непрекъснато повтаряше майка ѝ с дразнещо вълнение и Джейн с огромно усилие се въздържаше да не завърти очи и да не се държи като намусен и тревожен тийнейджър, комуто предстои преместване в нова гимназия. Майка ѝ имаше три първи приятелки, с които се бе запознала преди двайсет и пет години, когато по-големият брат на Джейн — Дейн — тръгнал на детска градина. В онази първа сутрин четирите отишли да пият кафе и оттогава бяха неразделни.

— Нямам нужда от нови приятели — отвръщаше Джейн.

— Напротив, имаш. Трябва да се сприятеляваш с други майки — да се подкрепяте! Защото вие си знаете през какво минавате!

Но Джейн бе опитала това с групата на майките — уви, безуспешно. Тя просто не можеше да усети близост с тези ведри бъбриви жени и техните шумни разговори относно съпрузи, които „пръста си не помръдваха“, и ремонти, които не приключваха преди раждането на бебето, и онези смешни моменти, в които те бяха толкова заети и уморени, че излизаха от дома си без никакъв грим! (Джейн, която в момента не беше гримирана и никога не се гримираше, ги гледаше кротко и безизразно, но вътрешно крещеше: „Какви ги дрънкате, по дяволите?“.)

И все пак, колкото и да бе странно, с Маделин и Селест усети близост, въпреки че всъщност нямаше нищо общо с тях освен факта, че децата им започваха да ходят на детска градина, и макар Джейн да бе почти сигурна, че Маделин също не би излязла от дома си без грим, тя вече си представяше как двете със Селест (която също не се гримираше; за щастие красотата ѝ бе достатъчно шокираща и без подобрения) се шегуваха с Маделин на тази тема, а тя се смееше и ги дразнеше в отговор, сякаш ги свързваше стабилно приятелство.

Именно затова Джейн не бе готова за онова, което се случи.

Не беше нащрек, бе твърде заета да опознава Начално училище „Пириуи“ (всичко бе толкова симпатично и подредено, че животът изглеждаше песен), наслаждаваше се на слънцето и на все още непознатия мирис на море. Почувства се изпълнена с удоволствие при мисълта за предстоящите училищни дни на Зиги. За пръв път от раждането му задължението да носи отговорност за детството на Зиги не ѝ тежеше. Новият ѝ апартамент се намираше съвсем близо до училището. Щяха да ходят пеш дотам всеки ден, покрай морето и под дърветата нагоре по хълма.

По пътя към нейното начално училище в предградията имаше само гледки от шестте ленти на магистралата и аромат на печено пиле от съседния магазин. Нямаше никакви изкусно проектирани сенчести зони за игра с прелестни цветни плочки, подредени като мозайка във формата на делфини и китове. И със сигурност нямаше никакви стенописи на подводни морски сцени или каменни скулптури на костенурки насред пясъчниците.

— Това училище е толкова прелестно — каза тя на Маделин, докато двете със Селест ѝ помагаха да се придвижва. — Направо е магическо.

— Нали? Миналогодишната училищна викторина събра пари за ремонт на двора — отвърна Маделин. — Русите карета знаят как да организират благотворителни събития. Темата беше „Мъртви знаменитости“. Беше много забавно. Теб бива ли те във викторините, Джейн?

— Много — отвърна Джейн. — Викторините и пъзелите са двете области, в които съм експерт.

— Пъзели? — попита Маделин. — Предпочитам да си избода очите.

Тя се настани на боядисаната в синьо дървена пейка, монтирана около дънера на гигантски фикус макрофила, и вдигна навехнатия си крак върху нея. Около тях веднага се насъбра тълпа други родители и Маделин се обърна към почитателите си, за да представи Джейн и Селест на майките с по-големи деца, които вече познаваше, а после разказа на всички историята за това как навехнала глезена си, спасявайки живота на млади хора.

— Типично за Маделин — каза на Джейн някаква жена на име Каръл. Добродушна на вид жена с голяма сламена шапка и рокля на цветя с дълбоко деколте и бухнали ръкави. Изглеждаше така, сякаш се бе запътила към бяла дъсчена църква от „Малка къща в прерията“. (Каръл? Не беше ли тя онази, за която Маделин каза, че обичала да чисти? Чистницата Каръл.) — Маделин просто обожава скандалите — продължи Каръл. — Скача на всеки. Синовете ни играят футбол заедно и миналата година влезе в спор с един гигантски баща. Всички съпрузи се скриха, а Маделин се изправи ей толкова близо до него и започна да го боде с пръст в гърдите, без да отстъпи и на сантиметър. Истинско чудо е, че оцеля.

— А, онзи ли! Координаторът на отбора до седем години. — Маделин просъска думата „координатор“, все едно произнасяше „сериен убиец“. — Ще ненавиждам този мъж до края на живота си!

Междувременно Селест стоеше леко встрани и бъбреше с някого по онзи неин колеблив и тревожен начин, който Джейн вече започваше да приема като особеност на характера ѝ.

— Как беше името на сина ти? — попита Каръл.

— Зиги — отвърна Джейн.

— Зиги — неуверено повтори Каръл. — Това някакво етническо име ли е?

— Ехо, здрасти, аз съм Рената! — Пред Джейн изникна жена с протегната ръка. Имаше къдрава пепелява коса, подстригана симетрично, и наситенокафяви очи зад елегантни очила с черни рамки. Държеше се като политик в предизборна кампания. Произнесе името си подчертано, с необясним апломб, сякаш Джейн я очакваше.

— Здрасти! Аз съм Джейн. Как си? — Джейн се постара да отвърне със същия ентусиазъм. Зачуди се да не би това да е училищната директорка.

Към тях се втурна руса, добре облечена жена с жълт плик в ръка. Идеално се вписваше в изискванията за Русо каре.

— Рената — каза тя, без да обърне капка внимание на Джейн. — Получих онзи образователен доклад, за който говорихме на вечеря…

— Дай ми минутка, Харпър — прекъсна я Рената с нотка на раздразнение. После отново се обърна към Джейн: — Джейн, радвам се да се запознаем! Аз съм майката на Амабела, имам и син Джаксън, второкласник. Името е Амабела, между другото, не Анабела. Френско е. Не сме си го измислили.

Харпър продължаваше да виси над рамото на Рената и да кима почтително, докато тя говореше, досущ като онези хора, които стоят зад политиците на пресконференции.

— Просто исках да те запозная с бавачката на Амабела и Джаксън, която по случайност е и французойка! Quelle coincidence![4] Това е Жулиет. — Рената посочи към дребно момиче с къса червена коса и странно магнетично лице, доминирано от огромна уста със сочни устни. Приличаше на много симпатично извънземно.

— Приятно ми е да се запознаем. — Бавачката вяло протегна ръка. Имаше силен френски акцент и изглеждаше безумно отегчена.

— И на мен — отвърна Джейн.

— Винаги съм смятала, че е хубаво бавачките да се познават. — Рената местеше грейнал поглед от едната към другата. — Нещо като група за взаимопомощ, така да се каже! Каква си по народност?

— Тя не е бавачка, Рената — обади се Маделин от пейката, едва сдържайки смеха си.

— Е, добре, аи pair тогава — раздразнено отвърна Рената.

— Рената, чуй ме, тя е майка — продължи Маделин. — Просто е млада. Каквито сме били и ние, ако си спомняш.

Рената погледна неловко към Джейн, сякаш подозираше лоша шега, но преди Джейн да успее да каже каквото и да било (а тя имаше усещането, че е длъжна да се извини), някой каза: „Ето ги, излизат!“, и всички родители се втурнаха към децата, придружени от симпатична руса учителка с трапчинки на бузите, която изглеждаше като избрана на кастинг за ролята на учителка в детска градина.

Две малки русоляви момчета изхвърчаха първи напред, като изстреляни от пушка, и се втурнаха директно към Селест.

— Ооох — изпъшка Селест, когато двете руси глави се забиха в корема ѝ.

— Много харесвах идеята за близнаци, докато не се запознах с малките демони на Селест — бе казала Маделин на Джейн, докато пиеха шампанско и портокалов сок, а Селест разсеяно се бе усмихнала, без да се обиди.

Клоуи излезе от класната стая с бавна стъпка, хванала за ръце две други момиченца с вид на принцеси. Джейн тревожно оглеждаше децата, за да открие Зиги. Нима Клоуи го бе зарязала? Накрая се появи и той. Беше предпоследен, но изглеждаше щастлив. Джейн вдигна палец с въпросително изражение на лицето, а Зиги вдигна двата си палеца в отговор и се ухили.

Последва внезапна суматоха. Всички спряха и обърнаха погледи нататък.

Причината бе малко къдрокосо момиченце. Последното дете, излязло от класната стая. То хлипаше с прегърбени рамене и наведена глава.

— Ооо… — простенаха майките в един глас, защото момиченцето изглеждаше толкова нещастно и толкова храбро, и имаше толкова красива коса.

Рената хукна нататък, последвана — с по-спокойно темпо — от странно изглеждащата си бавачка. Майката, бавачката и симпатичната руса учителка се наведоха едновременно над момиченцето, за да го изслушат.

— Мамо! — Зиги се втурна към Джейн и тя го грабна в прегръдката си.

Имаше чувството, че не го е виждала от цяла вечност, сякаш двамата бяха прекарали дълго време на екзотични острови, далече един от друг. Тя зарови нос в косата му.

— Как беше? Забавлява ли се?

Преди той да успее да отговори, учителката извика:

— Моля за вниманието на всички родители и деца! Имахме великолепна сутрин, но сега просто се налага да си поговорим за нещо. Боя се, че е сериозно.

Трапчинките на учителката потъваха навътре в бузите и, сякаш тя се опитваше да ги скрие, за да ги върне обратно в по-подходящ момент.

Джейн разхлаби прегръдката си и остави Зиги да се плъзне обратно на земята.

— Какво става? — попита някой.

— Нещо се е случило на Амабела, така изглежда — обади се друга майка.

— О, боже! — тихо добави някой друг. — Сега ще видим Рената в пълна бойна готовност.

— Така, някой току-що е наранил Анабела — Амабела, съжалявам — и аз искам този някой, който и да е той, да дойде и да се извини, защото ние не посягаме на приятелите си в училище, нали? — каза учителката с учителския си тон. — А ако го сторим, винаги се извиняваме, защото така постъпват големите деца от детската градина.

Настъпи мълчание. Децата или се взираха безизразно в учителката, или се клатеха напред-назад с наведени глави. Някои от тях заровиха лица в полите на майките си.

Единият от близнаците на Селест я задърпа за блузата.

— Гладен съм!

Маделин стана от пейката под дървото и докуцука до Джейн.

— Защо ни задържат? — Тя се огледа наоколо. — Аз дори не знам къде е Клоуи.

— Кой беше, Амабела? — попита Рената. — Кой те нарани?

Момиченцето прошепна нещо на ухото ѝ.

— Случайно ли стана, Амабела? — отчаяно попита учителката.

— Не е станало случайно, за бога! — отсече Рената. Лицето ѝ пламтеше от правдив гняв. — Някой се е опитал да я удуши. Виждам следите по шията ѝ. Мисля, че ще излязат и синини.

— Мили боже! — каза Маделин.

Джейн проследи с поглед как учителката приклекна до момиченцето, прегърна го и се наведе към ухото му.

— Ти видя ли какво се случи? — обърна се Джейн към Зиги. Той енергично поклати глава.

Учителката отново се изправи и смутено заопипва обицата си, преди да се обърне към родителите:

— Оказва се, че едно от момчетата… ами… Проблемът е там, че децата все още не знаят имената си, така че Амабела не може да ми каже с точност кое момченце…

— Ние няма да оставим нещата така! — прекъсна я Рената.

— Категорично не! — съгласи се русата ѝ приятелка, която продължаваше да виси над рамото ѝ. Харпър, помисли си Джейн, опитвайки се да запомни правилно имената на всички. Висящата Харпър.

Учителката пое дълбоко дъх.

— Не. Няма да оставим нещата така. Чудя се дали бих могла да помоля всички деца… е, всъщност може би само момчетата, да дойдат тук съвсем за мъничко.

Родителите избутаха напред синовете си с нежно смушкване между лопатките.

— Хайде, отивай — каза Джейн на Зиги.

Той стисна ръката ѝ и я погледна умоляващо.

— Вече съм готов да се прибираме.

— Всичко е наред — каза Джейн. — Само за няколко минути.

Зиги бавно се запъти натам и застана до едно момче, което изглеждаше като гигант до него. Беше с една глава по-високо от сина ѝ, с черна къдрава коса и широки, здрави рамене. Изглеждаше като малък гангстер.

Момчетата се подредиха в рехава редица пред учителката. Бяха петнайсетина на брой, във всякакви форми и размери. Светлокосите близнаци на Селест стояха в края; единият плъзгаше автомобилче „Мачбокс“ по главата на брат си, който пък яростно размахваше ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

— Като разпознаване на заподозрени в полицията — каза Маделин.

Някой се изкиска:

— Маделин, престани!

— Всички трябва да застанат с лице напред, а после да се завъртят, така че да покажат и профилите си — продължи Маделин, после добави към Селест: — Ако се окаже някое от твоите момчета, Селест, тя няма да успее да ги различи на външен вид. Тогава ще трябва да се направи ДНК анализ. Момент… еднояйчните близнаци еднакво ДНК ли имат?

— Смешно ти е на теб, Маделин; твоето дете е извън подозрение — обади се друга майка.

— Имат еднакво ДНК, но различни пръстови отпечатъци — отвърна Селест.

— Добре, в такъв случай ще се наложи да сваляме пръстови отпечатъци.

— Шшшт — изшътка Джейн, опитвайки се да потисне смеха си. Изпитваше огромно съчувствие към майката на детето, което всеки момент щеше да бъде подложено на публично унижение.

Малкото момиченце на име Амабела стисна ръката на майка си. Червенокосата бавачка скръсти ръце и отстъпи крачка назад.

Амабела огледа редицата момчета.

— Той беше — веднага каза тя и посочи към малкия гангстер. — Той се опита да ме удуши.

„Знаех си“, помисли си Джейн.

Но после, по някаква причина, учителката сложи ръка на рамото на Зиги и момиченцето кимна, а Зиги започна да клати глава:

— Не бях аз!

— Да, той беше — потвърди момиченцето.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: В момента се прави аутопсия, за да се установи причината за смъртта, но на този етап мога да потвърдя, че жертвата има фрактури на ребрата в дясната част на гръдния кош, счупен таз и фрактури на основата на черепа, десния крак и долната част на гръбначния стълб.