Големите малки лъжи

84.

ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ВИКТОРИНАТА

Селест седеше зад дълга маса с бяла покривка и чакаше да обявят името ѝ. Сърцето ѝ туптеше силно. Устата ѝ беше пресъхнала. Тя вдигна чашата с вода пред себе си и забеляза, че ръката ѝ трепери. Побърза да я остави; не беше сигурна дали ще успее да отпие, без да разлее.

Напоследък вече няколко пъти ѝ се случваше да говори в съдебна зала, но този път беше различно. Не искаше да плаче, макар Сузи да твърдеше, че е нормално и разбираемо, и дори много вероятно.

— Ще говориш за много лично и болезнено преживяване — каза ѝ. — Наясно съм, че искам от теб голяма услуга.

Селест погледна към малобройната публика от мъже и жени в костюми и вратовръзки. Безизразни лица на професионалисти; някои от тях изглеждаха леко отегчени.

„Винаги избирам някого в публиката — беше ѝ казал веднъж Пери, когато говореха за лекциите му. — Някое приветливо лице в центъра на тълпата, а после се изправям отпред и говоря на него или на нея, все едно сме само двамата.“

Беше изненадана да чуе, че Пери имаше нужда от каквито и да било техники. Той винаги изглеждаше толкова уверен и спокоен, когато говореше пред хора, като магнетична холивудска звезда в токшоу. Но Пери си беше такъв. От дистанцията на времето изглеждаше, че той всъщност бе живял живота си в състояние на постоянен, нискочестотен страх: страх от унижение, страх да не я загуби, страх от това да не бъде обичан.

За миг ѝ се прииска той да е тук и да чуе речта ѝ. Мислеше си, че той би се гордял с нея, независимо от темата. Истинският Пери би се гордял с нея.

Дали се заблуждаваше? Най-вероятно да. Напоследък често тънеше в заблуда — а може би не само напоследък.

През изминалата година най-трудно беше да контролира спонтанните мисли и емоции. Всяка сълза, изплакана заради смъртта на Пери, бе предателство спрямо Джейн. Беше глупаво, безразсъдно и погрешно да скърби за човек, способен да направи онова, което той бе направил. Не беше редно да плаче заради сълзите на синовете си, когато там някъде имаше още едно момченце, което дори не знаеше, че Пери е негов баща. Правилните емоции бяха омраза и гняв, и съжаление. Така трябваше да се чувства и беше щастлива, когато изпитваше всичко това, както често се случваше, защото това бяха уместни и смислени чувства, но после внезапно усещаше липсата му и се улавяше, че с нетърпение го чака да се прибере у дома след командировка, и тогава отново започваше да се чувства идиотски и си повтаряше, че Пери ѝ бе изневерил, и едва ли само веднъж.

Насън му крещеше. Как можа, как можа? Удряше го многократно. Събуждаше се с мокро от сълзи лице.

„Все още го обичам“ — каза на Сузи, сякаш признаваше нещо отвратително.

„Позволено е все още да го обичаш.“

„Полудявам“ — каза ѝ.

„Лекуваш се“ — отвръщаше Сузи и търпеливо изслушваше всяко провинение, заради което Пери я бе наказвал, с всичките му мъчителни подробности: Знам, че трябваше да накарам момчетата да приберат конструкторите „Лего“, но бях уморена… Не биваше да казвам това, което казах… Не биваше да правя онова, което направих. По някаква причина изпитваше нужда да чопли до безкрай дори най-нищожните случки от последните пет години, опитвайки се да ги изглади в съзнанието си.

„Не беше редно, нали?“ — непрекъснато казваше на Сузи, сякаш Сузи бе реферът, а Пери също присъстваше и слушаше този безпристрастен арбитър.

„Ти смяташ ли, че е било редно? — отвръщаше Сузи, като всеки добър терапевт. — Ти мислиш ли, че си го заслужавала?“

Селест погледна към седналия от дясната ѝ страна мъж, който тъкмо посягаше към чашата си с вода. Ръката му трепереше по-зле и от нейната, но той не се отказа и я вдигна към устата си, макар че ледените кубчета потракваха и част от водата преля върху пръстите му.

Беше висок, приятен на вид мъж със слабо лице, около трийсет и пет годишен; носеше вратовръзка под нелепия си червен пуловер. Колега на Сузи вероятно, но с патологичен страх от говорене пред публика. Селест изпита желание да стисне ръката му, за да му вдъхне кураж, но не искаше да го поставя в неудобно положение — все пак той беше специалистът тук.

Тя погледна надолу към повдигнатите крачоли на черния му панталон. Носеше светлокафяви чорапи до средата на прасеца и добре лъснати черни официални обувки. Комбинация, която би докарала Маделин до припадък. Селест бе позволила на Маделин да избере дрехите ѝ за днес: нова бяла копринена риза, съчетана с тясна права пола и ниски черни обувки. „Никакви токчета — бе отсякла Маделин, когато Селест ѝ показа избраните от нея сандали на висок ток. — Не са подходящи за такова събитие.“

Селест се примири, макар и неохотно. През изминалата година позволяваше на Маделин да прави много неща за нея. „Трябваше да го усетя — непрекъснато повтаряше Маделин. — Трябваше да разбера на какво си била подложена.“ Без значение колко пъти Селест я уверяваше, че е било невъзможно да го усети, че тя никога не би допуснала да го усети, Маделин продължаваше да се бори с мъчителното чувство за вина. Селест нямаше друг избор, освен да ѝ позволи да бъде наблизо.

Тя се огледа за приветливо лице в публиката и се спря на жена около петдесетте с птича физиономия и ведро изражение, която кимаше окуражително, докато Сузи изнасяше встъпителното си слово.

Жената напомняше на Селест за учителката на момчетата в новото им училище, което се намираше точно зад ъгъла на апартамента им. Селест си бе уговорила среща с нея преди началото на учебната година. „Момчетата обожаваха баща си и откакто той почина, дисциплината им куца“ — сподели тя с учителката.

„Това е напълно разбираемо — отвърна госпожа Хупър. Изглеждаше така, сякаш нищо не би могло да я изненада. — Нека се срещаме веднъж седмично, за да сме сигурни, че владеем положението.“

Селест изпита желание да я прегърне силно, да зарови лице в блузата ѝ на цветя и да избухне в сълзи, но успя да се сдържи.

Близнаците не се справяха добре през последната година. Толкова бяха свикнали с дългите отсъствия на Пери и им отне доста време да разберат, че той никога няма да се върне у дома. Държаха се точно както се държеше баща им, когато нещата не се случваха според очакванията му: гневно, с прояви на жестокост. Всеки ден се опитваха да се убият взаимно и всяка нощ заспиваха в едно легло, долепили глави върху една и съща възглавница.

Да вижда мъката им, бе като наказание за Селест. Но наказание за какво? Че е останала с баща им? Че е искала той да умре?

Бони не влезе в затвора. Съдът постанови, че неволно е извършила непредумишлено убийство при неправомерно и опасно деяние, и я осъди на двеста часа общественополезна дейност. При обявяването на присъдата съдията отбеляза, че моралната вина на обвиняемата е в долния край на скалата за този тип престъпление. Съдът взе под внимание факта, че Бони нямаше криминално досие, демонстрираше видимо разкаяние и макар да е било възможно да се предвиди, че жертвата може да падне от терасата, тя не е имала такова намерение.

Бяха взети под внимание показанията на експертни свидетели, които доказаха, че парапетът на балкона бил по-нисък от изискванията за минимална височина според текущите строителни норми, че високите барстолове не били подходящи за използване на терасата, и наличието на допълнителни фактори като лошото време, хлъзгавия парапет и степента на алкохолно опиянение както на обвиняемата, така и на жертвата.

Според Маделин, Бони бе изработила часовете за общественополезна дейност с голямо удоволствие, рамо до рамо с Абигейл.

Застрахователни компании и адвокати многократно си разменяха писма, но Селест не се интересуваше от това. Тя ясно заяви, че не желае никакви пари от училището и че ще дари всички допълнителни застрахователни премии, изплатени заради злополуката.

Къщата и останалите имоти бяха продадени, Селест се премести с момчетата в малкия апартамент в „Макмеънс Пойнт“ и се върна на работа три дни седмично в семейна адвокатска кантора. Наслаждаваше се на факта, че се случваше с часове наред да не мисли за нищо друго, освен за работа.

Момчетата ѝ бяха деца с попечителски фондове, но техните попечителски фондове нямаше да ги определят като хора и Селест бе непоколебима в решението си в живота на Макс и Джош да има период, в който те щяха да питат: „Желаете ли картофки с това?“.

Селест основа попечителски фонд на същата стойност и на името на Зиги.

„Няма нужда да го правиш — каза ѝ Джейн, когато Селест я уведоми за това, докато обядваха в едно кафене недалеч от апартамента на Селест. Изглеждаше потресена и ужасена. — Не искаме парите му. Така де, твоите пари.“

„Тези пари са на Зиги. Ако Пери знаеше, че Зиги е негов син, той би се отнасял с него по същия начин като с Макс и Джош — каза ѝ Селест. — Пери беше…“

И тогава замълча. Гърлото ѝ пресъхна. Как би могла да каже на Джейн, че Пери е бил щедър до безобразие и педантично справедлив? Съпругът ѝ бе справедлив човек винаги, с изключение на онези моменти, когато бе чудовищно несправедлив.

Но тогава Джейн се протегна през масата, хвана ръката ѝ и каза: „Знам“, сякаш наистина разбираше какъв е бил и какъв не е бил Пери.

Сузи стоеше зад катедрата. Днес изглеждаше добре. Беше използвала очната линия пестеливо, слава богу.

— Често пъти жертвите на домашно насилие изобщо не изглеждат така, както бихте очаквали да изглеждат — каза Сузи. — А историите им невинаги звучат черно-бяло, така както бихте очаквали да звучат.

Селест потърси с поглед своето приветливо лице в публиката от лекари в спешни отделения, медицински сестри в разпределителни центрове, лични лекари и психолози.

— Ето защо поканих днес тук тези двама прекрасни хора. Те щедро отделиха от времето си, за да споделят своите преживявания с вас. — Сузи вдигна ръка и посочи към Селест и седналия до нея мъж. Той притискаше с длан бедрото си и се опитваше да укроти нервното подскачане на крака си.

Мили боже, помисли си Селест и примигна, за да спре внезапно бликналите горещи сълзи. Той не е психотерапевт. Той е като мен. И на него му се е случило.

Тя го погледна, а той бързо ѝ се усмихна в отговор. Очите му се стрелкаха в различни посоки като на малка рибка.

— Селест? — каза Сузи.

Селест се изправи. Отново погледна към мъжа до себе си, после към Сузи, която кимна окуражително, и измина няколкото крачки до дървената катедра.

Потърси с поглед из публиката онази приветлива жена. Да. Ето я. Усмихваше се и едва забележимо кимаше.

Селест пое въздух.

Беше се съгласила да дойде тук днес като услуга към Сузи, но и защото искаше — разбира се — да даде своя малък принос и да се увери, че здравните специалисти знаят кога трябва да продължат да задават въпроси упорито и безотказно. Беше решила да им даде фактите, но да не излива душата си. Щеше да запази достойнството си. Щеше да запази частица от себе си непокътната.

Но сега внезапно изпита силно желание да сподели всичко, да разкаже грозната гола истина, да не крие нищо. Достойнството да върви по дяволите.

Искаше да даде на онзи скован от страх мъж в грозния пуловер смелостта да сподели собствената си гола и грозна истина. Искаше да му даде да разбере, че поне един човек от всички присъстващи тук разбира всички грешки, които той е направил по пътя: моментите, когато е отвръщал с удар на удара, когато е оставал, вместо да си тръгне, когато многократно ѝ е давал втори шанс, когато нарочно я е предизвиквал, когато е позволявал децата му да виждат неща, които не е трябвало да виждат. Искаше да му каже, че знае всички изкусни дребни лъжи, които си е повтарял години наред, защото тя самата ги бе повтаряла на себе си. Искаше да притисне дланите му между своите и да каже: „Разбирам те“.

Селест стисна здраво катедрата от двете страни и се наведе към микрофона. Имаше нещо толкова просто и същевременно толкова сложно, което тези хора трябваше да разберат.

— Това може да…

Тя замълча, обърна глава встрани от микрофона и се прокашля. Погледна към Сузи, която стоеше наблизо, затаила дъх с изражението на родител, чието дете за пръв път участва в представление пред публика; държеше ръцете си леко повдигнати, сякаш бе готова да хукне към сцената, за да ѝ се притече на помощ.

Селест отново се наведе към микрофона, но този път гласът ѝ прозвуча ясно и уверено:

— Това може да се случи на всеки.