Големите малки лъжи

36.

— Рената Клайн е установила, че дъщеря ѝ Амабела е била жертва на системен, таен тормоз от един месец — каза госпожа Липман без предисловия веднага щом Джейн седна срещу нея. — За съжаление, Амабела отказва да каже какво точно се е случвало или пък кой е намесен. Рената обаче е убедена, че виновникът е Зиги.

Джейн конвулсивно преглътна. Странно, но все още се чувстваше шокирана, сякаш някаква безумно оптимистична част от нея наистина бе вярвала, че е възможно Зиги да бъде включен в специална група за надарени деца.

— Какво точно… — започна Джейн и гласът ѝ изчезна. Тя се прокашля мъчително. Имаше чувството, че играе роля, за която не е достатъчно подготвена. На тази среща трябваше да присъстват родителите ѝ. Хора от епохата на госпожа Липман. — За какъв тормоз става въпрос?

Госпожа Липман направи лека гримаса. Изглеждаше като жена, която редовно обядваше; светска съпруга с хубави дрехи, която се грижеше за кожата си със скъпа козметика. Гласът ѝ имаше онзи кристално ясен не-се-заяждай-с-мен тембър, който очевидно бе много ефикасен, дори и с пословично палавите шестокласници.

— За съжаление, не разполагаме с подробности — отвърна госпожа Липман. — Амабела има необясними синини и драскотини, както и… отпечатък от ухапване, и е казала само, че „някой се е държал лошо“ с нея. — Тя въздъхна и почука с перфектния си маникюр по кафявия хартиен плик в скута си. — Вижте, ако не беше инцидентът в деня за ориентация, нямаше да ви извикам, преди да се сдобием с по-конкретна информация. Госпожица Барнс твърди, че онзи инцидент е единичен случай. Заради случилото се наблюдава Зиги внимателно и го описва като възхитително дете, с което се работи приятно, много внимателен и любезен във взаимоотношенията си с другите деца.

На Джейн ѝ се доплака от неочакваната топлота в думите на госпожица Барнс.

— Така, излишно е да уточнявам, че в нашето училище не се толерират каквито и да било прояви на тормоз и насилие. Категорично. Но в редките случаи, когато открием подобни случаи, искам да знаете, че наша грижа и отговорност е не само жертвата, но и насилникът. И ако се окаже, че Зиги действително упражнява насилие над Амабела, нашата цел ще бъде не да го накажем, а да се погрижим това да спре незабавно, разбира се, а след това да открием защо се държи по този начин. Той е петгодишно момче в края на краищата. Според някои експерти в тази област, петгодишните деца са неспособни да упражняват насилие.

Госпожа Липман се усмихна на Джейн, която предпазливо ѝ се усмихна в отговор. Чакайте малко, той е възхитително дете. Не го е направил!

— Освен случката в деня за ориентация, имало ли е други прояви на такъв тип поведение? В детска градина? В предучилищна група? В общуването му с деца извън класната стая?

— Не — каза Джейн. — Категорично не. Но той винаги… — Канеше се да каже, че Зиги твърдо отричаше обвиненията на Амабела в деня за ориентация, но реши, че това би могло да усложни проблема. Госпожа Липман щеше да си помисли, че Зиги имаше навика да лъже.

— Значи, няма нищо необичайно в миналото на Зиги, в семейния му живот, в обкръжението му, което би трябвало да знаем и което би имало връзка с настоящия проблем? — Госпожа Липман я гледаше с очакване, а лицето ѝ излъчваше топлота и любезност, сякаш искаше да увери Джейн, че нищо не бе в състояние да я шокира. — Доколкото разбирам, бащата на Зиги не участва в отглеждането му, така ли е?

Джейн винаги се стъписваше за момент, когато непознати хора случайно споменаваха „бащата на Зиги“. Тя свързваше думата „баща“ с любов, доверие и сигурност. Винаги се сещаше първо за собствения си баща, сякаш допускаше, че би могло да става въпрос за него. Налагаше се да направи малък скок в съзнанието си до една хотелска стая с лампа над леглото.

Е, госпожо Липман, това ще ви свърши ли работа? Единственото, което знам за бащата на Зиги, е, че си пада по еротична асфиксия и унижаване на жени. Изглеждаше чаровен и мил. Пееше песни от „Мери Попинз“. Реших, че е възхитителен — впрочем на мое място вие сигурно бихте решили същото, — а се оказа коренно различен. Предполагам, че отговаря на описанието за насилник. Така че това би могло да има връзка с този случай. Освен това, просто за да добиете по-широка представа, има вероятност Зиги всъщност да е моят мъртъв дядо, прероден в него. А Папи беше много нежна душа. Така че всичко зависи от това дали вярвате в наследствената склонност към насилие, или в прераждането.

— Не се сещам за нищо, което би могло да има връзка с това — каза Джейн. — Той има много модели за подражание от мъжки пол…

— О, да, да, сигурна съм, че е така — прекъсна я госпожа Липман. — Божичко! Някои от децата тук имат бащи, които пътуват по работа толкова често, че изобщо не ги виждат. Далеч съм от мисълта, че Зиги е в неравностойно положение, защото расте в семейство с един родител. Просто се опитвам да добия представа за цялостната картина.

— Разговаряли ли сте с него за това? — попита Джейн. Сърцето ѝ се свиваше при мисълта за Зиги в кабинета на директора — сам, на разпит, без нея. Той спеше с плюшено мече. Сядаше в скута ѝ и си смучеше пръста, когато се чувстваше уморен. Тя все още приемаше за малко чудо факта, че той можеше да ходи и да говори, и да се облича сам, а ето че сега си имаше цял един друг живот, различен от нейния, в който се случваха големи и страшни драми.

— Да, разговарях. И той твърдо отрича всичко, така че без потвърждение от Амабела наистина е много трудно да решим как да процедираме нататък…

На вратата се почука и в кабинета надникна секретарката, която хвърли бдителен поглед към Джейн.

— Хм… исках просто да ви уведомя, че господин и госпожа Клайн вече са тук.

Госпожа Липман пребледня.

— Но те трябваше да дойдат едва след час.

— Отмениха съвещанието на борда — обади се познат остър глас. Над рамото на секретарката изникна Рената, готова да нахълта в кабинета. — Чудехме се дали не бихте могли да ни вместите… — Погледът ѝ попадна върху Джейн и лицето ѝ се вкамени. — О! Разбирам.

Госпожа Липман погледна смутено към Джейн, сякаш се извиняваше. Джейн знаеше от Маделин, че Джеф и Рената редовно правят демонстративни финансови дарения за училището. „На миналогодишната викторина всички трябваше да си седим там като признателни селяни, докато госпожа Липман благодари на семейство Клайн, че са платили за климатизацията на цялото училище — бе казала Маделин. После цялата грейна, осенена от внезапна идея. — Селест и Пери биха могли да ги надцакат тази година. Може заедно да си играят на „Кой е по-богат“.“

Училищната секретарка отчаяно кършеше ръце. Госпожа Липман се опита да спаси положението с репликата за „свободен достъп“ на родители до училището в удобно за тях време без предварителна уговорка. Секретарката нямаше опит с подобни ситуации.

— Възможно ли е да дойдете малко по-късно? — умолително се обърна тя към Рената.

— Не мисля — отвърна Рената. — Така или иначе, всички сме тук по един и същ повод, нали?

Госпожа Липман скочи на крака и бързо заобиколи бюрото си.

— Госпожо Клайн, наистина смятам, че би било по-добре…

— Това всъщност е съвсем непредвидено! — Рената профуча покрай секретарката, последвана от блед, нисък и набит червенокос мъж с костюм и вратовръзка, най-вероятно Джеф. Джейн го виждаше за пръв път. Повечето от бащите все още ѝ бяха непознати.

Джейн стана от стола си и тревожно кръстоса ръце пред гърдите си; пръстите ѝ стискаха дрехата, сякаш очакваше някой да я разкъса. Семейство Клайн се готвеха да я разобличат и да изложат всичките ѝ грозни, срамни тайни на показ пред останалите родители. Зиги не бе дошъл на света в резултат на приятен, нежен, нормален секс. Той бе последица от позорните действия на едно младо, глупаво, дебело и грозно момиче.

У Зиги имаше нещо нередно и това се дължеше на факта, че тя бе позволила на този мъж да му стане баща. Звучеше нелогично и тя го знаеше, защото иначе Зиги не би съществувал, но го усещаше логично, защото Зиги винаги щеше да бъде нейният син, разбира се, как би могла да не бъде негова майка? Но той трябваше да се роди по-късно, когато Джейн му откриеше нормален татко и нормален живот. Ако беше направила всичко по нормалния начин, той нямаше да е белязан от това ужасно генетично петно. И нямаше да върши такива неща.

Замисли се за първия път, когато го видя. Беше толкова разтревожен от появата си на бял свят, пищеше с цялото си телце, размахваше миниатюрните си крайници, сякаш падаше отнякъде, и нейната първа мисъл бе: Съжалявам, мъничко бебе. Толкова съжалявам, че ти причиних това. Дълбоко болезненото усещане, което я заля от глава до пети, ѝ напомняше за скръб и макар че тя щеше да го нарече „радост“, то беше същото. Тогава смяташе, че бурният порой на любовта ѝ към това смешно миниатюрно същество с червено лице със сигурност ще отмие мръсния спомен за онази нощ. Но споменът остана, залепнал по стените на съзнанието ѝ като слузеста черна пиявица.

— Трябва да дръпнеш юздите на синчето си. — Рената се изправи точно пред Джейн. Пръстът ѝ се заби във въздуха пред гърдите ѝ. Очите ѝ бяха кървясали иззад стъклата на очилата. Гневът ѝ бе толкова осезаем и истински на фона на всички съмнения, които изпитваше Джейн.

— Рената — намеси се Джеф. Протегна ръка към Джейн. — Джеф Клайн. Моля те да извиниш Рената. Тя е много разстроена.

Джейн пое ръката му.

— Джейн Чапман.

— Ами добре тогава, щом всички вече сме се събрали, вероятно бихме могли да проведем един конструктивен разговор — каза госпожа Липман. В шлифования ѝ като кристал глас се усещаше нотка на напрежение. — Някой желае ли чай или кафе? Вода?

— Аз не желая освежителни напитки — отвърна Рената. Джейн забеляза с някакво извратено възхищение, че цялото тяло на Рената трепереше. Тя извърна поглед встрани.

Да гледа суровите емоции на Рената, извадени на показ, бе все едно да я види гола.

— Рената! — Джеф протегна ръка по диагонал пред тялото на жена си, сякаш за да я предпази от преминаващ автомобил.

— Ще ви кажа какво искам — каза Рената на госпожа Липман. — Искам детето ѝ да не припарва до дъщеря ми.