Големите малки лъжи

33.

— Има ли някакви оръжия в къщата ви? — попита психоложката.

— Моля? — отвърна Селест. — Оръжия ли казахте?

Сърцето ѝ все още биеше силно заради факта, че наистина бе дошла тук, в тази малка стая с жълти стени, с кактуси на корниза, цветни плакати на държавни кампании с горещи телефонни номера по стените и евтини офис мебели върху красив стар паркет. Консултативните кабинети се намираха в малка държавна сграда до магистрала „Пасифик“ в Лоуър Норт Шор. Конкретната жълта стая приличаше на преустроена спалня. Някой бе спал тук някога, без да има представа, че в следващия век хората ще споделят срамните си тайни.

Когато се събуди сутринта, Селест бе сигурна, че няма да дойде. Реши да звънне и да отмени запазения час веднага щом заведе децата на училище, но после се озова в колата и без да се замисли, въведе адреса в GPS навигацията. Докато шофираше по лъкатушещия път, през цялото време си мислеше как ще отбие встрани до пет минути, ще звънне и ще им каже, че съжалява, но колата ѝ се е повредила и трябва да отложи часа си за друг ден. Но продължи да шофира като насън или в транс, мислейки за други неща, например какво ще сготви за вечеря, и така, докато се усети, вече паркираше зад сградата. Отвътре излезе някаква жена и дърпайки гневно от цигарата си, отвори вратата на очуканата си бяла кола. Жена, която носеше джинси и изрязан потник, с татуировки като ужасни рани по цялата площ на кльощавите ѝ бели ръце.

Представи си лицето на Пери. С насмешливо, високомерно изражение. „Шегуваш се, нали? Това просто е толкова…“

Толкова долно. Да, Пери. Долно е. Консултативен кабинет в предградията за жертви на домашно насилие. Така пишеше в уебсайта им: домашно насилие, тревожност и депресия, хранителни смущения. На главната страница имаше две правописни грешки. Селест избра този кабинет, защото се намираше достатъчно далеч от Пириуи и нямаше опасност да налети на някого, когото познаваше. Освен това не бе имала намерение да идва наистина. Просто искаше да си запише час, да докаже, че не е жертва, да докаже на някакво невидимо присъствие, че прави нещо по въпроса.

— Поведението ни е долно, Пери — каза тя на глас в тишината на купето, а после изгаси двигателя и влезе в сградата.

— Селест? — подкани я психоложката, изтръгвайки я от мислите ѝ.

Тази жена знаеше името ѝ. Тя знаеше повече за истинския ѝ живот от всеки друг на този свят, освен Пери. Селест бе в един от онези голи кошмари, когато просто трябва да вървиш през тълпата в търговския център, без да спираш, докато всички наоколо втренчено гледат шокиращата ти, срамна голота. Вече нямаше как да се върне назад. Трябваше да приключи с това. Беше ѝ казала. Каза го много бързо, преструвайки се, че я гледа в очите, но погледът ѝ блуждаеше малко встрани. Говореше с равен, неутрален глас, сякаш разказваше на лекар за някакъв отвратителен симптом. Това бе част от света на възрастните, от това да си майка и жена. Трябва да изричаш неудобните неща на глас. „Имам такъв проблем.“ „Партньорът ми е малко агресивен.“ „Малко.“ Като ученичка, която с мъка намира думите и се дистанцира от проблема си.

— Съжалявам. За оръжия ли ме попитахте преди малко?

Тя кръстоса краката си в обратна посока и приглади роклята си върху тях. Нарочно избра една много красива рокля, която Пери бе купил за нея от Париж. За пръв път я обличаше. Освен това носеше и грим: фон дьо тен, пудра, цялата палитра. Искаше да се представи на ниво, не на по-горно ниво от другите жени, не, разбира се, не би си го помислила дори, категорично. Но нейната ситуация нямаше нищо общо с тази на жената от паркинга. Селест нямаше нужда от телефонен номер на приют. Просто се нуждаеше от някаква стратегия, за да оправи брака си. Трябваха ѝ полезни съвети. Десет полезни съвета. Челните десет от класацията за полезни съвети: Как да попреча на съпруга си да ме удря? Как да попреча на себе си да му отвръщам?

— Да, оръжия. Има ли някакви оръжия в къщата? — Психоложката вдигна поглед от листа си, вероятно стандартен списък с въпроси. За бога, помисли си Селест. Оръжия! Нима тя смяташе, че Селест живее в един от онези домове, където съпругът държеше незаконен пистолет под леглото?

— Няма оръжия — отвърна Селест. — Всъщност близнаците имат лазерни мечове. — Усети как неволно преправя гласа си като на възпитана ученичка от частно училище и се почувства неловко.

Тя не беше ученичка. Беше омъжена жена.

Жената отсреща се засмя учтиво и отбеляза нещо на клипборда си. Казваше се Сузи, което загатваше тревожна липса на реална преценка. Защо не се представяше като Сузан? Сузи звучеше като танцьорка на пилон.

Другият проблем на Сузи бе това, че изглеждаше около дванайсетгодишна, което обясняваше защо не умееше да си слага очна линия. Беше размазана около очите ѝ, придавайки ѝ вид на миеща мечка. Как това дете би могло да даде на Селест съвет за нейния странен, сложен брак? Селест би трябвало да съветва нея относно момчета и гримиране.

— Партньорът ви упражнява ли физическо насилие над домашните любимци? — невъзмутимо попита Сузи.

— Какво? Не! Е, ние нямаме домашни любимци, но той не е такъв! — Селест усети прилив на гняв. Защо се бе подложила на това унижение? Искаше ѝ се да изкрещи ни в клин, ни в ръкав: Тази рокля е от Париж! Съпругът ми кара „Порше“! Ние не сме такива! — Пери никога не би наранил животно — каза тя.

— Но наранява вас — отбеляза Сузи.

Ти не знаеш нищо за мен, гневеше се Селест наум. Ти си мислиш, че съм като момичето с татуировките, а аз не съм, не съм.

— Да — отвърна Селест. — Както вече казах, понякога той, ние… сме склонни към физическо насилие. — Отново говореше изискано. — Но както се опитах да обясня, аз трябва да поема своя дял от вината.

— Никой не заслужава насилие, госпожо Уайт — каза Сузи.

Сигурно учат това изречение в курсовете по психология.

— Да. Разбира се. Знам това. Не смятам, че го заслужавам. Но аз не съм жертва. Аз също го удрям. Хвърлям по него разни предмети. Значи, аз съм точно толкова лоша, колкото и той. Понякога го предизвиквам. Просто имаме много токсични взаимоотношения. Имаме нужда от техники, от стратегии, за да си помогнем… за да спрем това. Ето защо съм тук.

Сузи бавно кимна.

— Разбирам. Мислите ли, че съпругът ви се страхува от вас, госпожо Уайт?

— Не — отвърна Селест. — Не и във физически смисъл. Може би се страхува, че ще го напусна.

— А по време на тези „инциденти“ вие страхувате ли се?

— Ами… не. Е, малко. — Селест усети посоката, в която Сузи се опитваше да насочи разговора. — Вижте, знам колко жестоки могат да бъдат някои мъже, но при нас с Пери не е толкова зле… Зле е! Знам, че е зле. Не се заблуждавам. Но, вижте, никога не съм стигала до болница или нещо такова. Няма нужда да ходя в приют или подслон, или както там се наричат. Не се и съмнявам, че сте виждали много, много по-лоши случаи от моя, но аз съм добре. При мен всичко е наред.

— Случвало ли се е да изпитвате страх, че може да умрете?

— Категорично не — веднага отвърна Селест. Замълча. — Е, само веднъж. Просто… така се случи, че… той беше притиснал лицето ми в ъгъла на дивана.

Помнеше усещането за ръката му на тила си. Лицето ѝ се намираше под такъв ъгъл, че носът ѝ бе някак прегънат и запушваше ноздрите ѝ. Мяташе се отчаяно в опит да се освободи, като забодена с игла пеперуда.

— Не мисля, че той осъзнаваше какво точно прави. Но аз наистина си помислих, макар и само за миг, че ще се задуша до смърт.

— Трябва да е било доста страшно — каза Сузи без капка емоция.

— Да, уплаших се малко. — Тя замълча. — Помня прахоляка. Беше много прашно.

За момент Селест си помисли, че ще се разплаче: силно и безутешно, с много сълзи и сополи. На масичката помежду им имаше кутия с кърпички точно за тази цел. Спиралата ѝ щеше да се размаже. Тя също щеше да заприлича на миеща мечка и тогава Сузи щеше да си помисли: Вече не сме чак толкова изискани, нали така, мадам?

Селест стисна зъби, спестявайки си това унижение, и отмести поглед от Сузи. Загледа се в годежния си пръстен.

— Тогава събрах малко багаж в един куфар — каза. — Но после… момчетата бяха толкова малки. А аз бях толкова уморена.

— Според статистиката, повечето жертви правят шест-седем опита да напуснат насилника, преди да си тръгнат окончателно — каза Сузи и загриза края на молива си. — Ами момчетата ви? Съпругът ви някога…

— Не! — каза Селест. Скова я внезапен ужас. Мили боже! Що за лудост да дойде тук? Можеха да я докладват на Социалните служби. Можеха да ѝ отнемат децата.

Тя се замисли за проектите с родословното дърво, които децата занесоха днес в училище. Старателно начертаните линии, които свързваха всеки от двамата с другия близнак, с нея и с Пери. Гладките им щастливи личица.

— Пери никога не е посягал и с пръст на момчетата. Той е прекрасен баща. Ако някога усетя, че момчетата са в опасност, веднага ще си тръгна; никога, за нищо на света, не бих ги изложила на риск. — Гласът ѝ затрепери. — Това е една от причините да не съм си тръгнала досега, защото той се държи толкова добре с тях. Толкова е търпелив! Той е по-търпелив с тях от мен. Обожава ги!

— Според вас как… — започна Сузи, но Селест я прекъсна. Искаше на всяка цена тя да разбере какво изпитваше Пери към децата си.

— Имахме толкова проблеми, докато забременея. Не можех да забременея. Не можех да задържа плода. Имах четири спонтанни аборта един след друг. Беше ужасно.

Беше като двегодишно пътуване през бурни океани и безкрайни пустини. И накрая стигнаха до оазис. Близнаци! Естествена бременност с близнаци! Помнеше изражението на акушерката, когато откри втория сърдечен ритъм. Близнаци. Рискова бременност за човек със серия спонтанни аборти. Акушерката си мислеше, че няма да успеят. Но те се задържаха цели трийсет и две седмици.

— Момчетата бяха недоносени. Последва безкрайно ходене напред-назад до болницата за нощните хранения. Не можехме да повярваме, че накрая най-сетне ни позволиха да ги отведем у дома. Просто стояхме в детската стая и се взирахме в тях, а после… е, тези първи няколко месеца бяха истински кошмар. Те почти не спяха. Пери си взе три месеца отпуск. Беше страхотен. Справихме се с това заедно.

— Разбирам — каза Сузи.

Но Селест усещаше, че не разбира. Сузи просто не можеше да разбере, че двамата с Пери бяха свързани завинаги чрез любовта си към момчетата. Да го напусне, би било същото като да разкъса плътта си.

— Според вас как въздейства това насилие на синовете ви?

— Не им въздейства по никакъв начин — каза тя. — Те нямат представа за това. През по-голямата част от времето ние просто сме едно много щастливо, нормално, обичащо се семейство. Могат да минат седмици, дори месеци, без да се случи нещо необичайно.

По-скоро седмици.

Селест започваше да изпитва клаустрофобия в тази миниатюрна стая. Вътре нямаше достатъчно въздух. Прокара пръст по челото си и усети капчиците пот. Какво бе очаквала? Защо бе дошла? Тя знаеше, че отговори няма. Няма стратегии. Няма полезни съвети и техники, за бога. Пери си беше Пери. Нямаше друг начин да сложи край на това, освен да го напусне, а тя никога нямаше да го напусне, докато децата бяха малки. Щеше да си тръгне, когато отидеха в университет. Вече го бе решила.

— Какво ви накара да дойдете тук днес, госпожо Уайт? — попита Сузи, сякаш четеше мислите ѝ. — Казахте, че това продължава, откакто децата ви са били бебета. Ескалират ли случаите на насилие напоследък?

Селест се опита да си спомни защо си бе запазила час за това посещение. Беше в деня на спортния празник.

Шеговитото изражение на Пери, когато Джош го попита за драскотината на шията му. А после тя се прибра вкъщи и изпита завист към чистачите, защото се смееха. И поради това дари двайсет и пет хиляди долара за благотворителност. „Обзе те филантропия ли, скъпа?“ — бе казал Пери с лека ирония няколко седмици по-късно, когато пристигна сметката по кредитната карта, но с това коментарите му по въпроса приключиха.

— Не, не ескалират — отвърна тя. — Не съм сигурна защо най-сетне реших да потърся помощ. Двамата с Пери сме ходили на брачна консултация веднъж, но не… ами… нищо не излезе от това. Трудно е, защото той непрекъснато пътува по работа. Другата седмица отново заминава.

— Липсва ли ви, когато отсъства? — попита Сузи. Прозвуча така, сякаш това не беше въпрос от клипборда ѝ, а просто нещо, което ѝ се искаше да разбере.

— Да — отвърна Селест. — И не.

— Сложно е.

— Сложно е — съгласи се Селест. — Но всички бракове са сложни, не е ли така?

— Да — отвърна Сузи и се усмихна. — И не. — Усмивката ѝ изчезна. — Госпожо Уайт, наясно ли сте, че в Австралия всяка седмица една жена умира в резултат на домашно насилие? Всяка седмица.

— Той няма да ме убие. При нас нещата не стоят така.

— Безопасно ли е да се приберете у дома днес?

— Разбира се — отвърна Селест. — Аз съм в пълна безопасност.

Сузи вдигна вежди.

— Нашата връзка е като люлка. Първо властта е у единия, после — у другия. Всеки път, когато помежду ни избухне скандал, особено когато нещата стигнат до физически сблъсък и той ме нарани, аз отново поемам властта. Аз съм отгоре.

Усещаше как езикът ѝ започва да се развързва. Срамно беше да споделя тези неща със Сузи, но от друга страна, изпитваше невероятно облекчение, че ги казва на някого, че обяснява как точно се случваше всичко, че изрича тези тайни на глас.

— Колкото повече ме наранява, толкова по-високо се издигам и по-дълго оставам там. После седмиците минават и аз усещам как нещата се променят. Той вече не се чувства толкова виновен и разкаян. Синините — аз посинявам лесно —…синините избледняват. Той започва да се дразни от дреболии. Става леко раздразнителен. Аз се опитвам да го успокоявам. Започвам да вървя на пръсти, но в същото време се ядосвам, че вървя на пръсти, така че понякога спирам да го правя. Нарочно го дразня, защото толкова ме е яд на него, но и на себе си, задето ме принуждава да внимавам. И тогава се случва отново.

— Значи, в момента властта е у вас. Защото ви е наранил наскоро.

— Да — отвърна Селест. — В момента на практика бих могла да правя каквото си искам, защото той все още се чувства виновен за случилото се последния път. С конструктора „Лего“. Така че в момента всичко е страхотно. Повече от страхотно. И точно в това е проблемът. В момента е толкова хубаво, че почти…

Тя замълча.

— …си струва — довърши Сузи. — Толкова е хубаво, че почти си струва.

Селест смело посрещна погледа на миещата мечка.

— Да.

Равнодушният взор на Сузи не казваше нищо друго, освен „Ясно, разбрах“. Не проявяваше любезност, нито майчинска загриженост, не се наслаждаваше на приятното усещане за превъзходство и личната си доброта. Тя просто си вършеше работата. Като онази чевръста, изпълнителна жена в банката или телефонната компания, която просто иска да свърши работата си и да реши заплетения ти проблем.

Седяха мълчаливо известно време. Пред вратата на кабинета се чуваха приглушени гласове, звънене на телефон и далечният звук на автомобилен трафик от улицата.

Селест усети как я залива спокойствие. Потта по челото ѝ изсъхна. Вече пет години, от самото начало на тази история, тя живееше живота си с този таен срам, надиплен толкова тежко върху раменете ѝ, а сега се бе вдигнал за миг и тя си припомни, че някога е била друг човек. Все още нямаше решение за проблема си, все още не виждаше начин да се измъкне, но точно в този момент, дори за кратко, седеше срещу човек, който я разбираше.

— Той ще те удари отново — каза Сузи. Пак онзи хладен професионализъм. Не я съжаляваше. Не я осъждаше. Не беше въпрос. Тя просто отбелязваше един факт, за да придвижи разговора напред.

— Да — отвърна Селест. — Ще се случи отново. Той ще ме удари. Аз ще го ударя.

Пак ще завали. Пак ще се разболея. Ще имам лоши дни. Но не мога ли да се наслаждавам на добрите периоди поне докато траят?

Тогава защо изобщо съм тук?

— Затова сега бих искала да поговорим и да измислим план — каза Сузи и отгърна на нова страница в клипборда си.

— План — каза Селест.

— План — погледна я Сузи. — План за следващия път.