Големите малки лъжи

47.

— Как се казва тази жена, дето пише петиции? — попита бащата на Джейн.

— Защо? Какво ще правим с нея, татко? — каза Дейн. — Ще ѝ счупим коленете?

— Дяволски ми се иска — отвърна баща ѝ. Вдигна парченце пъзел към светлината и присви очи. — И изобщо, що за име е Амабела? Глупаво име. Какво лошо има в Анабела?

— Ти имаш внук, който се казва Зиги — подчерта Дейн.

— Ей — обади се Джейн. — Идеята беше твоя.

Джейн седеше на кухненската маса в дома на родителите си, пиеше чай, ядеше бисквити и редеше пъзел. Зиги спеше в старата ѝ детска стая. Утре нямаше да го изпраща на училище, така че щяха да пренощуват и да се помотаят през деня. За щастие на Рената и приятелките ѝ.

Може би, помисли си Джейн, докато оглеждаше кайсиево-бежовата кухня на майка си в стил от осемдесетте, никога нямаше да се върне в Пириуи. Тук ѝ беше мястото. Истинска лудост бе да се мести толкова далеч. Почти болест. Мотивите ѝ бяха изопачени, нелепи, а това бе нейното наказание.

Тук Джейн се чувстваше потопена в уюта на познатото: керамичните чаши, стария кафяв чайник, покривката на кухненската маса, миризмата на дома и разбира се, пъзелите. Винаги имаше пъзели. Семейството ѝ бе пристрастено към пъзели, откак Джейн се помнеше. Кухненската маса никога не се използваше за хранене, а за поредния пъзел. Тази вечер започваха нов, поръчан онлайн от бащата на Джейн. Пъзел от две хиляди части. Картина на импресионист с куп мъгляви водовъртежи в различен цвят.

— Може би трябва да се върна тук — каза тя, за да пробва усещането от изричането му на глас, и още докато го казваше, незнайно защо се замисли за „Блу Блус“, за аромата на кафе, за сапфиреносиния блясък на морето и за намигването на Том, докато ѝ подаваше кафето, сякаш споделяха шега, известна само на тях двамата. Замисли се за Маделин, стиснала рулото картон като палка, докато се качваше по стълбите към апартамента ѝ, и за полюшващата се конска опашка на Селест по време на сутрешните им разходки из полуострова, под сенките на величествените норфолкски борове.

Замисли се за летните следобеди по-рано през годината, когато двамата със Зиги отиваха на плажа направо след училище; Зиги захвърляше обувките и чорапите си на пясъка, измъкваше се от шортите и ризата и хукваше към океана по долни гащета, а тя го догонваше с тубичка слънцезащитен лосион и с наслада слушаше щастливия му смях, докато вълните го обливаха с бялата си пяна.

Напоследък, благодарение на Маделин, бе приела двама нови местни клиенти със стабилен бизнес на пешеходно разстояние от дома ѝ: „Пириуи — месни продукти“ и „Том О’Брайън, автотенекеджийски услуги“. Тяхната документация не миришеше. (Квитанциите на Том О’Брайън дори ухаеха на сушени розови листенца.)

Джейн с изумление осъзна, че някои от най-щастливите моменти от живота ѝ се бяха случили през последните няколко месеца.

— Но на нас всъщност ни харесва да живеем там — каза тя. — Зиги обожава училището… е, в повечето случаи.

Спомни си за сълзите му тази вечер. Не можеше да го изпраща ден след ден в училище с деца, които му казваха, че им е забранено да си играят с него.

— Ако искаш да останеш, остани — каза баща ѝ. — Онази жена не може да те изнудва да напуснеш училището. Защо тя не напусне?

— Не мога да повярвам, че Зиги е способен да тормози дъщеря ѝ — каза майката на Джейн, без да откъсва очи от парченцата на пъзела, които плъзгаше напред-назад по масата.

— Работата е там, че тя вярва в това — каза Джейн и се опита да намести едно късче в долната дясна част на пъзела. — А сега и другите родители ѝ вярват. А и… не знам… не мога да кажа със сигурност, че е невинен.

— Това парче не влиза там — отбеляза майка ѝ. — Е, аз пък мога да кажа със сигурност, че е невинен. Той просто не е такъв. Джейн, това парче не влиза там. То е част от шапката на дамата. Та… какво казвах? О, да, Зиги… имам предвид, божичко, виж себе си, ти например беше най-срамежливото дребосъче в училище, една крива дума не казваше никому. А и да не забравяме, че Папи бе кротък като мушица…

— Мамо, Папи няма никаква връзка със случая! — Джейн се отказа да търси мястото на парченцето от пъзела и го захвърли на масата. Безсилието ѝ се прояви като внезапен изблик на гняв и раздразнение, насочени към горката ѝ беззащитна майка. — За бога, Зиги не е прероденият Папи! Папи дори не вярваше в прераждането! А истината е там, че ние не знаем какво точно е наследил Зиги от характера на баща си, защото бащата на Зиги беше… баща му беше…

Тя успя да прехапе езика си точно навреме. Идиотка.

Около масата настъпи внезапно затишие. Дейн вдигна поглед от мястото, на което тъкмо се канеше да намести парче от пъзела.

— Скъпа, какво се опитваш да кажеш? — Майката на Джейн изчисти с нокът една троха от ъгълчето на устата си. — Да не би да твърдиш… Да не би да те е наранил физически?

Джейн замълча. Дейн я погледна въпросително. Майка ѝ нервно забарабани с два пръста по горната си устна. Баща ѝ стисна челюст. В очите му се четеше нещо като смъртен ужас.

— Не, разбира се — отвърна тя. Когато бъдещето на обичан от теб човек зависи от лъжата ти, всичко е толкова лесно. — Съжалявам! Божичко, не! Нямах предвид това. Просто исках да кажа, че биологичният баща на Зиги на практика бе непознат, в общи линии. Е, изглеждаше много приятен и възпитан, но ние не знаем нищо за него. Наясно съм, че е възмутително…

— Вече всички сме превъзмогнали шока от възмутителното ти поведение, Джейн — многозначително отбеляза

Дейн. Личеше му, че не ѝ вярваше. Той нямаше толкова силна нужда да ѝ повярва, колкото родителите ѝ.

— Така е, разбира се — каза майка ѝ. — А мен изобщо не ме интересува какви особености на характера е имал биологичният баща на Зиги, аз познавам внука си: той не е и никога няма да бъде насилник.

— Категорично не — съгласи се бащата на Джейн. Той прегърби рамене, отпи от чая си и взе още едно парченце от пъзела.

— Ти може да не вярваш в прераждането, госпожице — посочи я с пръст майка ѝ, — но това не значи, че човек не се преражда!

Джонатан: Когато за пръв път видях детската площадка в училище „Пириуи“, реших, че е страхотна. С всички онези тайни местенца за криене. Но сега си давам сметка, че това има и лоша страна. Какви ли не неща са се случвали в това училище извън полезрението на всички, а учителите дори не са и подозирали.