Големите малки лъжи

82.

ЕДИН МЕСЕЦ СЛЕД ВИКТОРИНАТА

— Пробвала ли е да говори с теб? — обърна се Джейн към Том. — Онази журналистка, която интервюира всички.

Беше късна утрин в един прекрасен, безоблачен зимен ден. Стояха заедно на дъсчения тротоар пред „Блу Блус“. На масата до прозореца седеше жена и се мръщеше, докато записваше на лаптоп бележките си от диктофон, свързан към ухото ѝ с единична слушалка.

— Сара ли? — попита Том. — Аха. Тъкмо ѝ дадох три мъфина безплатно и заявих, че нямам какво да кажа. Надявам се да спомене мъфините в статията си.

— Интервюира хора от онази сутрин след викторината насам — каза Джейн. — Ед смята, че се опитва да си осигури договор за книга. Оказва се, че е говорила дори с Бони още преди да ѝ повдигнат обвинение. Сигурно е натрупала купища материал.

Том махна за поздрав на журналистката, а в отговор тя вдигна чашата си с кафе.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Носеха си сандвичи за ранен обяд някъде на открито. Предишния ден бяха свалили раменната превръзка на счупената ключица на Джейн. Лекарят ѝ каза, че вече може да започне да прави леки упражнения.

— Сигурен ли си, че Маги ще се справи в кафенето без теб? — попита Джейн. Маги беше единствената му помощничка, която работеше при него почасово.

— Разбира се. Кафето ѝ е по-хубаво от моето — отвърна Том.

— Не, не е — откровено призна Джейн.

Тръгнаха нагоре по стълбите, където Джейн обикновено се срещаше със Селест за редовните им сутрешни разходки. Джейн се сети как Селест тичаше към нея, притеснена и тревожна, защото отново закъсняваше; тя дори не забелязваше погледите на околните, например на мъжа на средна възраст, който едва не се блъсна в едно дърво, докато тичаше, зазяпан в нея.

Почти не бе виждала Селест след погребението.

Най-тежката част от погребението бяха онези две малки момченца, с русите си косици, зализани на една страна, с новите си бели ризки и черни панталонки, и сериозни физиономии. Имаше и писмо, което Макс бе написал на баща си, за да го сложи върху ковчега. Надписано „Татко“ с разкривени букви и рисунка на две човечета.

Училището се бе опитало да подпомогне родителите на предучилищната група във връзка с решението им дали да изпратят децата си на погребението или не. Всички получиха имейли с полезни връзки към статии, написани от психолози: „Редно ли е да позволя на детето си да присъства на погребение?“.

Родителите, които не заведоха децата си на погребението, се надяваха, че присъствалите деца ще сънуват кошмари и ще останат, поне мъничко, белязани за цял живот, или поне достатъчно, за да се отрази това на резултатите им от приемните изпити в университета. Родителите, които в крайна сметка заведоха децата си на погребението, се надяваха, че наследниците им са научили ценни уроци за житейския кръговрат и подкрепата на приятели в труден за тях момент, и вероятно ще станат „по-жилави“, което ще им е полезно в пубертета и ще намали вероятността да посегнат на живота си или към наркотиците.

Джейн позволи на Зиги да отиде, защото той пожела, но и защото това беше погребението на баща му, и въпреки че той не го знаеше, нямаше да има друга възможност да присъства на погребението на баща си.

Дали щеше да му каже някой ден? Помниш ли първото погребение, на което ходи като малък? Ала той щеше да придаде на събитието някакво значение, да прикрепи смисъл към него. Той щеше да търси нещо, което — както Джейн най-после разбра — не съществуваше. През последните пет години тя безуспешно търсеше смисъл в една противна пиянска изневяра, а смисъл нямаше.

Църквата беше претъпкана с опечалени близки на Пери. Сестрата на Пери (лелята на Зиги, каза си Джейн, докато сядаше в дъното на църквата с останалите родители от училището, които всъщност не познаваха Пери) бе сглобила кратко филмче за живота му в негова памет. Беше направено много професионално, като истински филм, и създаваше внушението, че животът на Пери е бил по-вълнуващ, по-богат и по-съществен от този, който живееха опечалените присъстващи. Една след друга се появяваха подбрани негови снимки като русокосо пухкаво бебе, като пълничко момченце, като внезапно разхубавил се младеж, като красив младоженец, който целува своята красива съпруга, като горд млад татко на близнаци, с по едно бебе във всяка ръка. Имаше и видеокадри с него — как танцува рап с близнаците, как духа свещички, как кара ски с момчетата между краката си.

Саундтракът беше прекрасен и идеално синхронизиран за максимално емоционално въздействие, така че към края дори родителите, които бегло познаваха Пери, хлипаха неудържимо, а един мъж неочаквано изръкопляска.

От погребението насам Джейн непрекъснато си припомняше това филмче. Необоримото доказателство, че Пери е бил добър човек. Добър съпруг и баща. Нейните спомени за него от хотелската стая и на терасата — случайната проява на насилие към Селест — ѝ се струваха неубедителни и нереални. Мъжът с двете момченца в скута, който се смееше на забавен кадър към нечия камера, не бе способен на такива неща.

Да се насилва да помни онова, което със сигурност знаеше за Пери, ѝ се струваше безсмислено и педантично, до степен на злонамереност. Въпрос на възпитание и благоприличие бе да запази в спомените си това приятно филмче.

Джейн не бе видяла Селест да плаче на погребението. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени, но Джейн не я видя да плаче. Изглеждаше така, сякаш стискаше зъби, сякаш изчакваше нещо, да отмине някаква ужасна болка. Един-единствен път изглеждаше на косъм да избухне в сълзи, когато пред църквата утешаваше висок симпатичен мъж, който едва се държеше на крака под бремето на собствената си мъка.

Стори ѝ се, че чу Селест да казва: „О, Саксън“, когато пое ръката му, но може би съзнанието ѝ си правеше шеги.

— Ще говориш ли с нея? — попита Том, когато изкачиха стълбите.

— Със Селест? — каза Джейн. Не бяха говорили все още, или поне не както трябва. Майката на Селест се бе преместила при нея, помагаше ѝ с момчетата, а Джейн знаеше, че семейството на Пери също отнемаше голяма част от времето ѝ. Джейн имаше чувството, че двете със Селест никога няма да разговарят за Пери. От една страна, имаше твърде много за казване, а от друга — нямаше нищо. Маделин бе споделила, че Селест ще се премести в апартамент в „Макмеънс Пойнт“. Огромната красива къща щеше да бъде обявена за продан.

— Не със Селест. — Том я погледна странно. — С онази журналистка.

— О! — възкликна Джейн. — Господи, не! Не, не съм. Няма да говоря. Ед каза, че трябва да отговоря: „Не, благодаря“, учтиво, но твърдо, и бързо да затворя, все едно се опитва да ми продаде нещо по телефона. Каза, че хората имат странното убеждение, че са длъжни да разговарят с журналисти, което не е така, разбира се. С тях не е като с полицията.

Не изпитваше никакво желание да говори с журналистката. Твърде много тайни. Само като си помислеше за полицая, който я разпитва в болницата, и оставаше без дъх. Слава богу, че Бони реши да признае вината си.

— Добре ли се чувстваш? — Том спря и улови ръката ѝ. — Нали не вървя твърде бързо?

— Добре съм. Просто съм загубила форма.

— Ще те върнем обратно в обичайната ти спортна форма.

Джейн го сръчка с пръст.

— О, я млъквай!

Той се усмихна. Очите му не се виждаха, защото носеше слънчеви очила.

Къде се намираха в отношенията си? Много близки приятели, по-скоро като брат и сестра? Флиртуващи приятели, които знаеха, че никога нямаше да стигнат по-далеч от това? Тя наистина нямаше представа. Взаимното им привличане в нощта на викторината бе като съвършено цветенце, което се нуждаеше от допълнителни грижи или поне от пиянска първа целувка, облегнати на стена в училищния паркинг. И после се случи каквото се случи. Крехкото им стръкче бе стъпкано от огромен черен ботуш: смърт и кръв, и счупени кости, и история за бащата на Зиги, която все още не му беше разказала. И сега просто не можеха да се върнат обратно. Ритъмът им куцаше.

Предишната седмица излязоха заедно на нещо като романтична среща — кино и вечеря. Всичко беше идеално, спокойно и приятно. Вече бяха толкова добри приятели след разговорите часове наред, докато Джейн работеше в „Блу Блус“. Но нищо не се случи. Дори не се докоснаха.

По всичко личеше, че Том и Джейн бяха предопределени за приятелство. Леко разочароващо, но не и трагично. Приятелствата можеха да продължат и цял живот. Статистиката бе по-оптимистична в сравнение с интимните връзки.

Тази сутрин бе получила съобщение от братовчеда на приятелката си, който питаше дали не иска да се видят за онова питие, което все отлагаха. Тя веднага отговори: Да, искам.

Двамата с Том се запътиха към пейката, на която имаше гравирана табелка с посвещение за ВИКТОР БЕРГ, който обичаше да се разхожда край тези скали. Онези, които обичаме, не си отиват, те всеки ден седят до нас. Джейн винаги се сещаше за Папи, който беше роден в същата година като Виктор.

— Как е Зиги? — попита Том, когато седнаха и извадиха сандвичите си.

— Добре е — отвърна Джейн и зарея поглед към ширналата се синева на морето. — Чувства се страхотно.

Зиги имаше нов приятел — едно момче, което тъкмо се бе завърнало в Австралия след двегодишен престой в Сингапур. Зиги и Лукас внезапно станаха неразделни. Родителите на Лукас, семейна двойка около четиресетте, бяха поканили Джейн и Зиги на вечеря. Крояха планове да сватосат Джейн с чичото на Лукас.

Том внезапно положи длан върху ръката на Джейн.

— Божичко!

— Какво? — попита тя.

Том се взираше в морето, сякаш бе видял нещо.

— Мисля, че получавам съобщение. — Той притисна пръст към слепоочието си. — Да! Да, получавам. От Виктор!

— Виктор?

— Виктор Берг, който обичаше да се разхожда край тези скали! — припряно поясни Том и почука с пръст по табелката. — Вик, пич, какво има?

— Божичко, ти си идиот! — изкиска се Джейн.

Том я погледна.

— Вик казва, че ако не побързам да целуна това момиче, значи, съм голям глупак.

— О! — ахна Джейн. Стомахът ѝ трепна от вълнение, сякаш бе спечелила награда. А досега се опитваше да се успокоява с малки лъжи. Божичко, ама разбира се, че беше разочарована от това затишие. Много, много разочарована. — Наистина ли? Това ли ти каза…

Но Том вече я целуваше; с едната ръка докосваше бузата ѝ, а с другата махна сандвича от скута ѝ, премести го на пейката до себе си и се оказа, че крехкото стръкче не било стъпкано в крайна сметка и че първите целувки невинаги се случваха на тъмно и невинаги се нуждаеха от алкохол, те можеше да се случат и посред бял ден, на открито, когато слънцето гали лицето ти и всичко наоколо ти е искрено, истинско, естествено, и слава богу, че не дъвчеше дъвка, защото щеше да се наложи да я глътне бързешката и да пропусне факта, че вкусът на Том е точно такъв, какъвто винаги си го бе представяла: на канела и на кафе, и на море.

— Мислех си, че сме обречени на приятелство — каза тя, когато спряха за миг да си поемат дъх.

Том приглади кичур коса зад ухото ѝ.

— Имам си достатъчно приятели.