Големите малки лъжи

34.

— Някога изпитвал ли си желание да експериментираш с онова… как точно се наричаше… еротична асфиксия? — попита Маделин, когато с Ед си легнаха. Той — с книгата си. Тя — с айпада си.

Двайсет и четири часа след като бе занесла картона на Джейн, Маделин не спираше да мисли за нейната история.

— Разбира се. Навит съм. Да пробваме. — Ед свали очилата си, остави книгата настрана и се обърна към нея с ентусиазъм.

— Какво? Не! Шегуваш ли се? — каза Маделин. — Както и да е, не искам секс. Ядох твърде много ризото на вечеря.

— Да. Разбира се. Колко глупаво от моя страна. — Ед отново сложи очилата си.

— Неволно се стига до смъртни случаи! Случва се много често! Това е много опасна практика, Ед.

Ед я погледна над горния ръб на очилата си.

— Не мога да повярвам, че искаше да ме задушиш — каза Маделин.

Той поклати глава.

— Просто се опитвах да покажа готовността си да помогна. — Хвърли поглед към айпада ѝ. — Търсиш начини да разнообразим сексуалния си живот, така ли?

— О, боже, не! — стреснато го погледна Маделин.

Ед изсумтя.

Тя плъзна поглед по описанието на „еротична асфиксия“ в Уикипедия.

— Излиза, че когато артериите от двете страни на шията се притиснат, достъпът на кислород към мозъка рязко прекъсва и човек изпада в полухалюциногенно състояние. — Замисли се. — Забелязала съм, че когато съм настинала, често изпитвам желание за секс. Може това да е причината.

— Маделин — каза Ед. — Никога не си имала желание за секс, когато си настинала.

— Така ли? — отвърна тя. — Може би просто съм пропуснала да го спомена.

— Аха, най-вероятно — каза той и продължи да чете книгата си. — Имах приятелка, която си падаше по това.

— Сериозно? Коя?

— Е, на практика може и да не е била точно приятелка. По-скоро случайно момиче.

— И това случайно момиче искаше ти да… — Маделин обви пръсти около собствената си шия, изплези език настрана и започна да издава хъркащи звуци.

— Дявол да го вземе, когато ти го правиш, изглежда секси.

— Благодаря. И ти направи ли го?

— Малко неохотно — отвърна Ед и свали очилата си. После се ухили и започна да разказва. — Бях пийнал. Трудно следвах инструкциите. Помня, че тя беше разочарована от мен — нещо, което за теб би било невъзможно да проумееш, предполагам, — но се е случвало да не успея да доставя наслада и…

— Да, да. — Маделин го прекъсна с махване на ръка и отново заби поглед в айпада си.

— И на какво се дължи този внезапен интерес към еротичната асфиксия?

Тя му разказа историята на Джейн, наблюдавайки как мускулчетата около челюстта му трепкат, а очите му се присвиват, както обикновено се случваше, когато гледаше телевизионен репортаж за малтретирано дете.

— Копеле! — отсече накрая той.

— Да — потвърди Маделин. — И просто се измъква безнаказано.

Ед поклати глава.

— Глупаво момиче, глупаво — въздъхна той. — Този тип мъже просто дебнат плячката си…

— Не я наричай глупаво момиче! — Маделин се надигна от възглавницата си толкова рязко, че айпадът се изхлузи от коленете ѝ. — Звучиш така, сякаш обвиняваш нея!

Ед вдигна ръка, сякаш за да се предпази.

— Не, разбира се. Просто исках да кажа…

— Ами ако на мястото на Джейн беше Абигейл или Клоуи? — проплака тя.

— Аз всъщност наистина си мислех за Абигейл и Клоуи — отвърна Ед.

— Значи, би обвинил тях, така ли? Би ли казал: „Глупаво момиче, получи си заслуженото“?

— Маделин… — кротко започна Ед и млъкна.

Техните караници винаги протичаха така. Колкото повече се ядосваше Маделин, толкова по-влудяващо спокоен ставаше Ед, докато накрая започваше да звучи като посредник в ситуация със заложници, който си имаше работа с побъркан човек и бомба с часовников механизъм. Просто вбесяващо.

— Ти обвиняваш жертвата!

Тя се замисли за Джейн, седнала в студения си, празен, миниатюрен апартамент, за израженията, които се сменяха на лицето ѝ, докато споделяше тъжната си, мрачна история, за срама, който очевидно все още изпитваше след всичките тези години. „Трябва да поема отговорност — бе казала. — Не е кой знае какво.“ Замисли се за снимката, която Джейн ѝ бе показала. Откритото, безгрижно изражение на лицето ѝ. Някога Джейн бе носила ярки цветове! Някога Джейн бе имала сочен бюст! Сега Джейн обличаше кокалестото си тяло извинително, скромно, сякаш искаше да изчезне, сякаш се стараеше да бъде невидима, да направи от себе си кръгла нула. Онзи мъж ѝ бе причинил това.

— Значи, за теб е истинска гордост и съвсем в реда на нещата да спиш със случайни жени, но ако жена постъпи така, е глупаво. Това е двоен стандарт!

— Маделин. Не съм обвинявал нея.

Той все още говореше с онзи негов аз-съм-нормалният-възрастен-ти-си-лудата тон, но тя вече виждаше гневна искрица в очите му.

— Обвиняваш я! Не мога да повярвам, че си способен да го кажеш! — Думите бликаха от устата ѝ и се пенеха. — Ти си като онези хора, които казват: „О, ама какво е очаквала? Пие алкохол в един сутринта, естествено, че заслужава да я изнасили цял футболен отбор!“.

— Не съм!

— Напротив!

Нещо се промени в изражението на Ед. Лицето му пламна. Той повиши глас.

— Нека ти кажа следното, Маделин — започна той. — Ако един ден дъщеря ми тръгне след някакво говедо, което току-що е срещнала в хотелски бар, запазвам си правото да я наричам глупава!

Нелепо бе да се карат за това. Една разумна част от съзнанието ѝ го знаеше. Тя знаеше, че Ед всъщност не обвиняваше Джейн. Тя знаеше, че съпругът ѝ е по-добър, по-мил човек от нея, и в същото време не можеше да му прости коментара „глупаво момиче“. По някакъв начин това символизираше нещо ужасно погрешно. Като жена Маделин се чувстваше длъжна да се гневи на Ед заради Джейн и заради всяко „глупаво момиче“, и заради себе си, защото в крайна сметка това можеше да се случи и на нея, и дори безобидната думичка „глупав“ ѝ действаше като шамар.

— Точно в момента не мога да стоя с теб в една и съща стая. — Тя скочи от леглото и взе айпада със себе си.

— Щом искаш да се държиш нелепо, добре — каза Ед и отново сложи очилата си. Беше разстроен, но Маделин знаеше, че щеше да чете книгата си още двайсет минути, да угаси лампата и да заспи веднага.

Тя затвори плътно вратата (предпочиташе да я хлопне, но не искаше да буди децата) и с твърда крачка заслиза надолу по тъмното стълбище.

— Гледай да не си изкълчиш глезена по стълбите! — извика Ед от спалнята. „Преживял го е вече“, помисли си Маделин.

Тя си направи чай от лайка и се настани на дивана. Мразеше чай от лайка, но по всеобщо мнение лайката действаше успокояващо, облекчаващо и прочее, затова тя непрекъснато се насилваше да го пие. Бони пиеше само билков чай, естествено. Според Абигейл, Нейтън вече също избягваше кофеина. Това бе проблемът с децата от провалените бракове. Получаваш цялата тази информация относно бившия си съпруг, която иначе няма как да ти е известна. Тя например знаеше, че Нейтън наричаше Бони Бони Бон. Онзи ден Абигейл го спомена в кухнята. Ед, който тогава стоеше зад нея, безмълвно напъха пръст в гърлото си, което накара Маделин да избухне в смях, но въпреки това спокойно можеше да си спести тази информация. (Нейтън си падаше по алитерацията; нея например наричаше Мад[6] Мади — далеч не толкова романтично.) Защо Абигейл изпитваше нужда да споделя подобни неща? Ед смяташе, че го прави нарочно, че се опитва да пусне стръв на майка си, за да я нарани, но Маделин не вярваше, че дъщеря ѝ е способна на такава злоба.

Напоследък Ед непрекъснато виждаше най-лошото у Абигейл.

Именно на това се дължеше и внезапният ѝ гняв към него в спалнята. Репликата му „глупаво момиче“ нямаше нищо общо. Просто тя все още му бе ядосана заради преместването на Абигейл в дома на Нейтън и Бони, защото колкото повече време минаваше, толкова по-вероятно изглеждаше вината да е негова. Може би Абигейл се е колебаела за това решение, обмисляла е идеята, без обаче да има намерение да го прави наистина, а Ед с неговото „успокой се“ е бил просто капката, преляла чашата. Иначе тя все още щеше да си е тук. Може просто да е било временна фаза. Типично за тийнейджърите. Настроенията им непрекъснато се променяха.

Напоследък съзнанието на Маделин преливаше от спомени за времето, когато бяха само тя и Абигейл, и понякога я обземаше нелепото усещане, че Ед, Фред и Клоуи са някакви натрапници. Кои бяха тези хора? Сякаш бяха нахлули в живота на Маделин и Абигейл с тяхната врява и техните вещи, с техните шумни компютърни игри и техните караници, и бяха прокудили горкичката Абигейл.

Засмя се, когато си помисли как биха се ядосали Фред и Клоуи, ако знаеха, че майка им се осмелява да оспорва съществуването им. Особено Клоуи. „Но къде съм била аз? — упорстваше тя всеки път, когато разглеждаше стари снимки на Маделин и Абигейл. — Къде е бил татко? Къде е бил Фред?“ „Вие бяхте в мечтите ми“ — отговаряше Маделин и това беше самата истина. Но те не бяха в мечтите на Абигейл.

Отпи от чая си и усети как гневът бавно се отцежда от тялото ѝ. Но не заради тъпия чай.

Единственият виновен всъщност бе онзи мъж.

Господин Банкс. Саксън Банкс.

Необичайно име.

Тя отпусна пръсти върху хладната гладка повърхност на айпада.

„Не го търси в Гугъл“ — помоли я Джейн и Маделин обеща, така че това бе крайно погрешно, но желанието да види този негодник бе просто неустоимо. Същото се случваше и когато четеше статия за някакво престъпление, винаги искаше да види извършителя, да проучи лицето му — неговото или нейното — и да потърси признаците на злото. (Винаги ги откриваше.) А и беше толкова лесно, само няколко удара по клавишите, сякаш пръстите ѝ го правеха без нейното разрешение, а докато тя все още се чудеше дали да не наруши обещанието си, резултатите вече лежаха пред нея, сякаш Гугъл бе продължение на съзнанието ѝ и тя просто трябваше да си го помисли, за да се случи.

Щеше да хвърли само един много бърз поглед, по диагонал, а после да затвори страницата и да изтрие всички връзки към Саксън Банкс от историята на търсенията. Джейн никога нямаше да разбере. Не че Маделин би могла да направи нещо с този човек. Нямаше намерение да планира някакво сложно, справедливо отмъщение. (Макар че част от съзнанието ѝ вече се бе откъснала в самостоятелна орбита и пътуваше в тази посока: Някакъв вид измама? Да му открадне парите? Да го унижи публично или да го злепостави? Трябваше да има някакъв начин.)

Тя кликна върху първата връзка и едно от онези лъскави корпоративни лица изпълни екрана. Строителен предприемач на име Саксън Банкс, подвизаващ се в Мелбърн. Той ли беше? Силна челюст, класическа мъжка красота, самодоволна усмивка и очи, които сякаш се взираха право в нея по един войнствен, почти агресивен начин.

— Задник такъв! — каза Маделин на глас. — Мислиш си, че можеш да правиш каквото си поискаш с когото си избереш, нали?

Какво би направила тя на мястото на Джейн? Не можеше да си представи, че би реагирала по същия начин. Маделин би му ударила шамар. Не би се смачкала от думите „дебела“ и „грозна“, защото нейното самочувствие относно външния ѝ вид бе твърде високо дори на деветнайсет — или особено на деветнайсет. Единствено тя решаваше как точно изглеждаше.

Може би този мъж специално подбираше момичета, за които бе сигурен, че ще бъдат уязвими към обидите му.

Или може би този начин на мислене просто отново прехвърляше вината върху жертвата? На мен не би могло да ми се случи нещо такова. Аз бих се съпротивлявала. Аз не бих търпяла безропотно. Той не би успял да смачка самоуважението ми. В онзи момент Джейн е била напълно уязвима, гола в леглото му, глупаво момиче.

Маделин стреснато примигна. „Глупаво момиче.“ Току-що си бе помислила абсолютно същото като Ед. На сутринта щеше да му се извини. Е, нямаше да се извини на глас, но можеше да му свари рохко яйце, а той щеше да разбере посланието.

Тя отново се вгледа в снимката. Нямаше никаква прилика със Зиги. Или пък може би имаше? Мъничко, около очите. Тя прочете кратката биография до снимката. Бакалавър по това, магистър по онова, член на Института по нещо си, дрън-дрън. В свободното си време Саксън обича да се занимава с ветроходство и скално катерене и да отделя внимание на съпругата си и трите си дъщерички.

Зиги имаше три полусестри.

Маделин вече знаеше това. Знаеше нещо, което не биваше да знае, и вече нямаше как да го промени. Знаеше нещо за собствения син на Джейн, което самата Джейн не знаеше. Тя не просто бе нарушила обещанието си, но бе нахлула в личното пространство на Джейн. Подла воайорка, която ровичкаше в интернет, за да изрови снимки на бащата на Зиги. Случилото се с Джейн я бе разгневило, но част от нея донякъде се наслаждаваше на тази история, нали? Нима не бе изпитала удоволствие от собствения си гняв, породен от тъжната, мръсна сексуална историйка на Джейн? Съчувствието ѝ идваше от високомерното, удобно положение на почтен човек от средната класа с правилно подреден живот: съпруг, дом, ипотека. Маделин по нищо не се отличаваше от приятелките на майка си, които преливаха от състрадание, когато Нейтън ги напусна. Бяха тъжни и разгневени заради нея, но по онзи пфу-пфу-о-колко-ужасно начин, който караше Маделин да се чувства крехка и ранима въпреки искрената си благодарност за домашно сготвената храна, която тържествено поставяха върху кухненската ѝ маса.

Маделин се взираше в лицето на Саксън, а той отвръщаше с многозначителен поглед, сякаш знаеше и най-малката жалка подробност, която би могла да се знае за нея. Заля я вълна от погнуса и се почувства омърсена.

Остър писък разцепи като меч сънливата тишина на къщата:

— Мамо! Мамо, мамо, мамо!

Маделин скочи на крака с разтуптяно сърце, макар да знаеше, че това е просто Клоуи, която сънува поредния си кошмар.

— Идвам! Идвам! — извика тя и хукна по коридора. Можеше да реши този проблем. Можеше да го реши много лесно и това бе голямо облекчение, защото Абигейл вече не я искаше или нямаше нужда от нея, а по широкия свят навън се разхождаха зли хора като Саксън Банкс и дебнеха децата на Маделин, за да ги наранят, да им причинят големи или малки травми, и тя не можеше да направи нищичко по този въпрос, но точно в момента можеше поне да измъкне чудовището под леглото на Клоуи и да го убие с голи ръце.