Големите малки лъжи

38.

Стю: Ще ви кажа нещо, което добре си спомням. Веднъж случайно се натъкнах на Селест Уайт. Бях по работа в другия край на Сидни и трябваше да взема нови водопроводни кранове, защото някой бе натъпкал… както и да е, накратко, вървя си аз през „Харви Норман“, където са изложени мостри от всички мебели за спалня, и виждам Селест да лежи по гръб на едно двойно легло, вперила поглед в тавана. Пак погледнах, за да се уверя, после казах: „Здравей, скъпа“, и тя си изкара акъла. Все едно я бях спипал да обира банка. Просто изглеждаше много странно. Защо лежеше на двойно легло от разпродажба, при това толкова далеч от дома си? Много красива жена, великолепна, но винаги малко… вятърничава, нали разбирате. Тъжно е, като си го помисля сега. Много тъжно.

— Вие ли сте новата наемателка?

Селест подскочи от изненада и едва не изпусна лампата, която носеше.

— Съжалявам, не исках да ви плаша — каза пълничка жена на около четиресет, облечена в спортен екип, която тъкмо излизаше от апартамента в отсрещния край на коридора. Придружаваха я две малки момиченца. Приличаха на близначки, приблизително на същата възраст като Джош и Макс.

— Аз… в известен смисъл… — започна Селест. — Имам предвид, да, аз съм новата наемателка. Не съм сигурна кога точно ще се нанеса. Може да отнеме известно време.

Това не влизаше в плана. Да разговаря с хора. Така всичко изглеждаше прекалено истинско. Цялата тази работа беше хипотетична. Вероятно никога нямаше да се стигне дотук. Тя просто флиртуваше с идеята за нов живот. Правеше го, за да впечатли Сузи. Искаше да отиде на следващата си среща с нея, подготвила „план“. Повечето жени вероятно се нуждаеха от увещаване месеци наред. Повечето жени вероятно отиваха на следващата си среща със Сузи, без да са свършили нищо. Не и Селест. Тя винаги си подготвяше домашното. „Подписах шестмесечен договор за наем на апартамент — смяташе да каже на Сузи бодро, небрежно. — В Макмеънс Пойнт. Мога да стигна пеш до Северен Сидни. Имам приятелка, която е съдружник в малка адвокатска кантора в Северен Сидни. Предложи ми работа преди около година и аз отказах, но съм сигурна, че все още би могла да ми намери нещо. Но дори и да не се получи, бих могла да си намеря работа в града. На една ръка разстояние с ферибот.“

„Уау! — ще каже Сузи. Ще вдигне вежди. — Браво!“

Браво на Селест. Добро момиче. Пребита съпруга с отлични обноски.

— Аз съм Роуз — представи се жената. — А това са Изабела и Даниела.

Шегуваше ли се? Наистина ли бе нарекла децата си Изабела и Даниела?

Момичетата учтиво ѝ се усмихнаха. Едното от тях дори каза: „Здравей“. Определено бяха близначки, далеч по-възпитани от момчетата на Селест.

— Аз съм Селест. Приятно ми е да се запознаем! — Тя побърза да завърти ключа. — Аз ще…

— Имате ли деца? — с надежда попита Роуз. Двете момиченца също я погледнаха обнадеждено.

— Две момчета — отвърна Селест. Ако споменеше, че има близнаци, невероятното съвпадение щеше да предизвика още поне пет минути непоносим разговор.

Тя побутна вратата с рамо.

— Ако имате нужда от нещо, само ми кажете! — обади се Роуз.

— Благодаря! До скоро. — Селест отвори вратата, а двете момиченца започнаха да спорят чий ред е да натисне копчето на асансьора.

— За бога, момичета, трябва ли да слушам едно и също всеки път? — каза майка им с нормалния си глас, съвсем различен от любезния тон, който току-що бе използвала за Селест.

Веднага щом вратата се затвори, последва пълна тишина, гласът на Роуз прекъсна насред изречението. Добра звукоизолация.

Точно до вратата имаше огледална декоративна стена, която изглеждаше като останка от амбициозен интериорен проект от седемдесетте. Останалата част от жилището бе съвършено безлична: празни бели стени, здрав сив мокет. Типичният имот под наем. Пери притежаваше имоти под наем, които вероятно изглеждаха точно като този. На теория Селест също ги притежаваше, но дори не знаеше къде се намираха.

Ако бяха спестявали заедно, за да инвестират в имот, поне един, тогава щеше да ѝ е приятно. Щеше да помага при ремонта, да избере плочките, да контактува с агенциите за недвижими имоти, да казва: „О, да, разбира се!“, когато наемателят помолеше да се поправи нещо.

На такова ниво заможност би се чувствала удобно. Невъобразимите дълбини на парите на Пери понякога я отвращаваха. Забелязваше го по лицата на хората, когато виждаха къщата ѝ за пръв път, в начина, по който погледите им обхождаха просторните помещения, високите тавани, красивите стаи, подредени като малки музейни изложби на охолния семеен живот. И всеки път у нея се бореха равни части гордост и срам. Живееше в къща, където всяка стая тихо крещеше: НИЕ ИМАМЕ МНОГО ПАРИ. НИЕ ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ПАРИ ОТ ТЕБ.

Тези красиви стаи бяха точно като непрестанните публикации на Пери във Фейсбук: стилизирани изображения на техния живот. Да, те наистина сядаха понякога на онзи техен възхитителен и удобен на вид диван и слагаха чаши с шампанско на онази тяхна масичка за кафе, и гледаха как слънцето потъва зад океана. Да, правеха го. И понякога, често, усещането беше невероятно. Но на същия този диван веднъж Пери бе притискал лицето ѝ в ъгъла, а тя си мислеше, че ще умре. А онази снимка с надпис „Ден за забавления навън с децата“ не беше лъжа, защото това наистина бе ден за забавления навън с децата, но нямаха снимка на онова, което се случи, след като децата си легнаха същата вечер. Носът на Селест кървеше твърде лесно. Всеки път.

Тя занесе лампата в основната спалня на апартамента. Доста малка стая. Щеше да си купи двойно легло. Двамата с Пери имаха гигантско легло, естествено. Но тази стая щеше да изглежда претъпкана дори и с обикновено двойно.

Остави лампата на пода. Разноцветна лампа с форма на гъба, в стил артдеко. Купи я, защото ѝ хареса и защото Пери не би я харесал; не че щеше да ѝ попречи да я вземе, ако тя наистина я искаше, но щеше да потръпва всеки път, като я погледнеше, така както тя би потръпвала при вида на някои потискащи модерни произведения на изкуството, които той ѝ посочваше в галерии. И затова не ги купуваше.

Бракът се крепеше на компромиси. „Скъпа, ако наистина ти харесва този женствен, старинен стил, ще ти купя нещо автентично — нежно би казал той. — Това просто е обирджийство за един евтин, долнопробен кич.“

Когато Пери казваше такива неща, тя чуваше единствено: „Ти си евтин, долнопробен кич“.

Постепенно щеше да обзаведе това място с евтини, долнопробни неща, които ѝ харесваха.

Селест вдигна една от щорите, за да влезе малко светлина. Прокара пръст по леко прашния перваз. Апартаментът беше сравнително чист, но при следващото си идване щеше да донесе препарати за почистване и да го лъсне до блясък.

Досега никога не се бе осмелявала да напусне Пери, защото не можеше да си представи къде ще отиде, как щяха да живеят. Нагласа на ума. Изглеждаше невъзможно. А сега щеше да има цял един резервен живот в готовност за активиране. Щеше да има легла, застлани с чаршафи за момчетата. Щеше да има хладилник, зареден с храна. Щеше да има играчки и дрехи в шкафовете. Дори нямаше да ѝ се наложи да опакова багаж. Щеше да има формуляр за записване в местното училище — попълнен.

Щеше да е подготвена.

Следващия път, когато Пери я удареше, тя нямаше да му отвърне, нито да се разплаче, нито да легне в леглото си. Щеше да каже: „Напускам те. Още сега“.

Огледа кокалчетата на ръцете си.

Или пък щеше да го напусне, когато той бе извън страната. Може би така щеше да е по-добре. Щеше да го уведоми по телефона. „Трябва да знаеш, че не можем да продължаваме така — щеше да каже. — Когато се върнеш, нас няма да ни има.“

Невъзможно беше да си представи реакцията му.

Ако наистина — истински — го напуснеше.

Ако приключеше тази връзка, тогава щеше да спре и насилието, защото той вече нямаше да има правото да я удря, така както нямаше да има правото да я целува. Насилието бе нещо много лично в техните взаимоотношения, като секса. То вече нямаше да е уместно, ако го напуснеше. Тя вече нямаше да му принадлежи по същия начин. Щеше да си възвърне уважението му. Щяха да запазят приятелски отношения. Той щеше да е любезен, но хладен бивш съпруг. Тя вече знаеше, че за нея студенината му ще е по-болезнена и от най-тежките му юмруци. Той щеше да срещне друга. Щеше да му отнеме около пет минути.

Селест излезе от спалнята и тръгна по тесния коридор към стаята, предназначена за момчетата. Вътре имаше място точно за две единични легла, едно до друго. Щеше да им купи нови завивки. Да я направи уютна. Дишането ѝ се учести, опитвайки се да си представи слисаните им личица. О, боже! Наистина ли щеше да им причини това?

Сузи смяташе, че Пери ще се опита да получи еднолично попечителство над децата, но тя просто не го познаваше. Гневът му пламваше като факла и бързо угасваше. (За разлика от нейния. Селест бе по-гневна от него. Тя таеше злоба. На Пери бързо му минаваше, но на нея — не. Тя беше ужасна. Тя помнеше всичко. Помнеше всеки отделен случай, всяка думичка.) Сузи настоя да започне да документира „насилието“, както го нарече. „Записвай си всичко — каза. — Прави снимки на нараняванията си. Пази медицинските свидетелства. Може да се окаже важно при евентуални съдебни дела или изслушвания за попечителство.“ „Разбира се“ — отвърна Селест, но нямаше никакво намерение да го прави. Колко унизително — да види документирано поведението и на двама им. Би изглеждало така, сякаш описваха сбиване на деца. Аз му ударих шамар. Той започна да ми крещи. Аз му се разкрещях в отговор. Той ме блъсна. Аз го ударих. Имам синина. Той има драскотина. „Той не би се опитал да ми отнеме децата — бе казала Селест на Сузи. — Ще направи онова, което е най-добро за тях.“

„Той би могъл да реши, че за децата е най-добре да останат при него — бе казала Сузи с нейния хладен, лишен от емоции тон. — Мъже като твоя съпруг в повечето случаи наистина предявяват иск за попечителство. Имат нужните средства. Парите. Нужните хора. Това е нещо, за което трябва да си подготвена. Може да се намесят и близките му. Внезапно всички ще имат мнение по въпроса.“

Близките му. Сърцето ѝ се сви от мъка. Винаги бе обичала усещането да е част от голямото, многобройно семейство на Пери. Обожаваше факта, че те бяха толкова много: далечни лели, тълпи братовчеди, трио среброкоси намръщени чичовци. Обожаваше факта, че Пери дори не се нуждаеше от списък, когато пазаруваше парфюми от безмитните зони: „Шанел Коко Мадмоазел“ за леля Анита, „Исей Мияке“ за леля Евелин, мърмореше си той. Обичаше да вижда как Пери прегръща любимия си братовчед с просълзени очи, защото не са се виждали отдавна. Това сякаш доказваше някаква изначална доброта у съпруга ѝ.

От самото начало семейството на Пери бе приело Селест с такава топлота, сякаш усещаха, че собственото ѝ малко, твърде скромно семейство се различаваше от тяхното, и те можеха да ѝ дадат нещо, което тя никога не бе имала, освен парите. Пери и семейството му предлагаха изобилие от всичко.

Когато Селест седеше на голямата дълга маса, ядеше спанакопитата[7] на леля Анита и наблюдаваше как Пери търпеливо бъбри с намръщените прачичовци, докато близнаците тичат като луди с останалите деца, в съзнанието ѝ внезапно проблясваше видение, в което Пери я удряше, и това ѝ изглеждаше невъзможно, гротескно, абсурдно, дори да се бе случило предишната нощ, и след отрицанието идваше срамът и тя решаваше, че вината би трябвало да е нейна, защото това бе добро, любящо семейство, и тя беше чуждата, и си представяше колко ужасени биха били те да я видят как удря и дере с нокти техния любим Пери.

Никой в това голямо усмихнато семейство не би повярвал, че Пери е насилник, а Селест нямаше никакво желание да ги уведомява за това, защото този Пери, който купуваше парфюми за лелите си, не беше онзи Пери, който избухваше.

Сузи не познаваше Пери. Тя познаваше примерни случаи, изследвания и статистики. Тя не знаеше, че сприхавостта на Пери бе само една част от него, но не всичко. Той не беше само мъж, който удряше съпругата си. Той бе човек, който четеше приказки на децата си преди лягане, преправяше гласа си, за да ги забавлява, говореше учтиво със сервитьорките. Пери не беше злодей. Той бе просто човек, който понякога се държеше много лошо.

Други жени в подобна ситуация се страхуваха, че съпрузите им ще ги намерят и ще ги убият, ако се опитат да ги напуснат, но Селест се страхуваше, че той ще ѝ липсва. Удоволствието да вижда как момчетата тичат към него, когато се връщаше от пътуване, как пуска чантите си и пада на колене с широко разтворени ръце, за да ги прегърне. А после казваше: „Сега искам да целуна мама“.

Подобно решение не се вземаше лесно. Просто бракът им беше много странен.

Тя тръгна обратно през апартамента, пропускайки кухнята. Беше малка и тясна. Не искаше да си представя как готви в тази кухня. Хленченето на момчетата: „Гладен съм!.. Аз също!“.

Влезе отново в спалнята и включи лампата в контакта. Все още имаше електричество. Цветовете на лампата грейнаха — наситени, искрящи. Селест се вгледа в нея с възхищение. Обожаваше странната си на вид лампа.

След като се преместеше тук, щеше да покани Джейн и Маделин на гости. Ще им покаже лампата си, а после ще се сместят на тясното балконче и ще пият следобеден чай.

Ако напуснеше Пириуи, щяха да ѝ липсват сутрешните разходки по крайбрежието с Джейн. През по-голямата част от времето двете вървяха в мълчание. Като споделена медитация. Ако Маделин се разхождаше с тях, и трите щяха да говорят през цялото време, но енергията бе коренно различна, когато бяха само Джейн и Селест.

Напоследък и двете колебливо споделяха все по-лични неща. Интересно как по време на разходка човек казваше неща, които би премълчал под напрежението на прекия визуален контакт, ако седи на маса. Селест се замисли за онази сутрин, когато Джейн ѝ разказа за биологичния баща на Зиги, онзи отвратителен мъж, който — малко или много — я бе изнасилил. Тя потръпна от отвращение.

Поне в секса с Пери нямаше насилие — дори когато се случваше след сцена на насилие, дори когато бе част от тяхната странна, напрегната игра на сдобряване, на прощаване и забравяне. Винаги ставаше въпрос за любов и винаги беше много, много хубаво. Преди да срещне Пери, тя никога не бе изпитвала толкова силно привличане към мъж и знаеше, че никога повече нямаше да ѝ се случи. Не беше възможно. Тяхната връзка бе твърде специална.

Сексът щеше да ѝ липсва. Щеше да ѝ липсва да живее близо до плажа. Щеше да ѝ липсва кафето с Маделин. Щяха да ѝ липсват късните вечери, когато гледаше сериали заедно с Пери. Щеше да ѝ липсва семейството на Пери.

„Когато се развеждаш с някого, развеждаш се с цялото му семейство“, каза ѝ веднъж Маделин. Някога поддържала близки приятелски отношения със сестрата на Нейтън, но сега почти не се виждали. Селест трябваше да се откаже и от семейството на Пери, заедно с всичко останало.

Имаше твърде много неща, които трябваше да жертва и които щяха да ѝ липсват.

Е, това беше само тренировка.

В момента не се налагаше да прави нищо. Всичко това бе просто теоретично упражнение, за да впечатли Сузи, която вероятно нямаше да е чак толкова впечатлена, защото в крайна сметка всичко опираше единствено до парите. Селест не проявяваше някаква забележителна смелост. Тя можеше да си позволи да наеме и обзаведе апартамент, който може би никога нямаше да използва, служейки си с парите на съпруга си. Повечето от клиентите на Сузи вероятно не разполагаха с никакви финансови средства, докато Селест можеше да тегли големи суми пари в брой от различни сметки, без Пери дори да забележи, а и да забележеше, тя лесно би могла да измисли оправдание. Можеше да му каже, че приятелка се е нуждаела от пари, и той нямаше да трепне. Щеше да предложи да даде още. Не беше от онези мъже, които държаха жените си като затворници, ограничавайки действията им и достъпа им до пари. Селест бе свободна като птица.

Тя плъзна поглед из стаята. Нямаше дрешник. Трябваше да купи гардероб. Как бе могла да пропусне това при огледа? Когато Маделин за пръв път видя огромния ѝ дрешник, очите ѝ блеснаха, сякаш бе чула прекрасна музика или красива поезия. „Това нещо тук е моята сбъдната мечта.“

Животът на Селест бе нечия сбъдната мечта.

„Никой не заслужава да живее така“ — бе казала Сузи, но Сузи не виждаше живота им в цялата му пълнота. Не беше виждала израженията на момчетата, когато Пери разтягаше лудите си истории за ранни сутрешни полети над океана. „Ти не можеш да летиш наистина, тате. Може ли да лети, мамо? Може ли?“ Не беше виждала Пери да танцува като рапър с децата си или да танцува бавно със Селест на терасата им, с луната, заседнала ниско над хоризонта и огряла морето, сякаш бе там само за тях.

„Почти си струва“ — бе казала на Сузи.

А може би така бе справедливо. Малки порции насилие като изгодна цена за живот, който иначе би бил — прекалено, ужасяващо, разточително облян в лунна светлина — идеален.

Какво тогава правеше тя тук, по дяволите, планирайки тайно маршрута си за бягство, като затворник?