Големите малки лъжи

7.

О, горко ми, помисли си Маделин.

Прекрасно. Току-що се бе сприятелила с майката на един малък разбойник. В колата изглеждаше толкова симпатичен и миличък. Слава богу, че не се бе опитал да удуши Клоуи. Щеше да се получи неловко. Освен това Клоуи щеше да го нокаутира с юмрук.

— Зиги никога не би… — започна Джейн.

Лицето ѝ побеля като платно. Изглеждаше ужасена. Маделин забеляза как другите родители започнаха да отстъпват назад, оформяйки кръг от празно пространство около Джейн.

— Всичко е наред. — Маделин утешително погали ръката на Джейн. — Те са деца! Още не са се цивилизовали!

— Извинете. — Джейн подмина две други майки, пристъпи в центъра на малката групичка, сякаш излизаше на сцена, и сложи ръка върху рамото на Зиги. Сърцето на Маделин се сви и за двамата. Джейн изглеждаше достатъчно млада да ѝ бъде дъщеря. Всъщност мъничко ѝ напомняше за Абигейл — същата безпричинна тревожност и боязлив, необщителен нрав.

— О, боже! — тревожно прошепна Селест на Маделин. — Това е ужасно!

— Нищо не съм направил! — смело заяви Зиги.

— Зиги, просто искаме да се извиниш на Амабела, това е всичко — каза госпожица Барнс.

Бек Барнс бе учителка и на Фред в детската градина, в първата ѝ година след дипломирането ѝ от педагогическия колеж. Беше добра, но все още твърде млада и прекалено неспокойна за вкуса на родителите, което бе съвършено нормално за родител като Маделин, но не и за родител като Рената Клайн, жаден за мъст. Макар че, ако трябва да сме честни, всеки родител би искал извинение, ако друго дете се опита да удуши неговото. (А може би нещата се утежняваха и от факта, че Маделин бе накарала Рената да изглежда като глупачка, приемайки Джейн за бавачка. Рената не обичаше да изглежда като глупачка. Децата ѝ бяха гении в края на краищата. На плещите ѝ се крепеше сериозна репутация. Заедно с куп заседания на управителния съвет.)

Джейн погледна към Амабела.

— Миличка, сигурна ли си, че точно това момче те нарани?

— Би ли се извинил на Амабела, ако обичаш? Наистина си я наранил много лошо — каза Рената на Зиги. Говореше любезно, но твърдо. — И после всички ще можем да се прибираме у дома.

— Ама не бях аз — отвърна Зиги. Говореше много ясно и точно и гледаше Рената право в очите.

Маделин свали слънчевите си очила и замислено задъвка едната им дръжка. Може би наистина не е бил той? Дали Амабела не грешеше? Но тя бе надарено дете! Освен това бе едно много сладко момиченце. С Клоуи играеха заедно на детската площадка, лесно отстъпваше, позволяваше на Клоуи да я командва и приемаше второстепенната роля във всичките им игри.

— Не лъжи! — отсече Рената, зарязала благовъзпитаното си поведение в стил „Държа се мило с чуждите деца дори когато тормозят моето“. — Просто трябва да се извиниш, нищо повече.

Маделин видя как тялото на Джейн реагира мигновено, инстинктивно, като внезапно нападение на змия или скок на хищно животно. Тя изпъна гръб и вирна брадичка.

— Зиги не лъже.

— Е, аз пък те уверявам, че Амабела казва истината.

Публиката застина. Дори децата притихнаха, с изключение на близнаците на Селест, които се гонеха на площадката за игра и крещяха нещо за нинджи.

— Добре, изглежда, стигнахме до задънена улица. — Госпожица Барнс очевидно нямаше никаква представа какво да прави. Та тя бе на двайсет и четири, за бога.

Клоуи внезапно изникна до Маделин, задъхана от изкачването по катерушката.

— Искам да поплувам — заяви тя.

— Шшшт.

Клоуи въздъхна.

— Може ли да поплувам, мамо, моля?

— Шшшт.

Глезенът я болеше. Страхотен четиресети рожден ден, няма що. Толкова по въпроса за Празника на Маделин. Изпитваше огромна нужда да седне, но вместо това закуцука към центъра на бойните действия.

— Рената — каза, — знаеш какви са децата понякога…

Рената рязко се обърна и гневно я изгледа.

— Детето трябва да поеме отговорност за действията си. Той трябва да проумее, че всяко действие има последствия. Не може да напада други деца, опитвайки се да ги удуши, а после да се преструва, че не го е направил! Впрочем това какво общо има с теб, Маделин? Вземай си кофичките и лопатките и отивай на другия пясъчник.

Маделин се наежи. Тя просто се опитваше да помогне! А това за пясъчника бе изключително оригинално, няма що. След конфликта заради театралната екскурзия за талантливи деца миналата година двете с Рената често се заяждаха една с друга, макар привидно да си оставаха приятелки.

Маделин всъщност харесваше Рената, но от самото начало в отношенията им се прокрадваше някакво съперничество. „Виж, аз просто съм такъв тип човек, че бих се отегчила до смърт, ако трябваше да си стоя вкъщи и да си гледам децата“, споделяше ѝ поверително Рената и Маделин не биваше да го приема като обида, защото тя не си стоеше вкъщи, а работеше на половин ден, но все пак винаги съществуваше намекът, че Рената е умницата, че тя е тази, която има нужда от повече умствено стимулиране, защото тя имаше кариера, а Маделин просто ходеше на работа.

На всичко отгоре Джаксън, по-големият син на Рената, се славеше с това, че редовно печелеше турнири по шах, докато синът на Маделин — Фред — се славеше с това, че бе единственият ученик в историята на Начално училище „Пириуи“, проявил достатъчно смелост да се качи на гигантския фикус макрофила, а оттам да направи невъзможния скок до покрива на кабинета по музика, за да събере трийсет и четири топки за тенис. (Наложи се да го спасяват с камион на Противопожарната служба. Лудориите му бяха пословични в училището.)

— Няма значение, мамо. — Амабела погледна майка си с насълзени очи. Маделин забеляза червените следи от пръсти около шията на горкото дете.

— Има значение — отвърна Рената и се обърна към Джейн. — Моля те, накарай детето си да се извини.

— Рената — обади се Маделин.

— Не се намесвай, Маделин.

— Да, не мисля, че трябва да се намесваме, Маделин — каза Харпър, която, както се очакваше, стоеше наблизо и прекарваше живота си в съгласяване с Рената.

— Съжалявам, но просто не мога да го накарам да се извини за нещо, което твърди, че не е направил — отсече Джейн.

— Детето ти лъже — каза Рената. Очите ѝ хвърляха мълнии иззад очилата.

— Не мисля, че лъже — отвърна Джейн и навири брадичка.

— Просто искам да си отиваме у дома, мамо, моля — каза Амабела и жално заплака. Странната на вид френска бавачка на Рената, която през цялото време мълчеше, вдигна детето на ръце, а Амабела обви крачета около кръста ѝ и зарови лице в свивката на шията ѝ. На челото на Рената пулсираше вена. Пръстите ѝ се свиваха в юмруци и отново се отпускаха.

— Това е абсолютно… недопустимо — заяви Рената на клетата и объркана госпожица Барнс, която вероятно се чудеше защо в учителския колеж не ги бяха обучавали да се справят с подобни ситуации.

Рената се наведе на сантиметри над лицето на Зиги.

— Ако още веднъж се осмелиш да докоснеш момиченцето ми по този начин, лошо ти се пише.

— Хей! — извика Джейн.

Рената дори не я погледна. Изпъна гръб и се обърна към бавачката си:

— Да тръгваме, Жулиет.

Двете закрачиха с маршова стъпка през двора, а всички останали родители се престориха на заети с децата си.

Зиги ги проследи с очи, докато се отдалечаваха, после вдигна поглед към майка си, почеса се по носа и каза:

— Май вече не ми се ходи на училище.

Саманта: Всички родители трябва да отидат до полицейското управление и да дадат показания. Аз все още го отлагам. Направо ми се гади. Вероятно ще си помислят, че съм виновна. Честно, чувствам се виновна, когато на светофара до мен спре полицейска кола.