Големите малки лъжи

79.

Полицаят изглеждаше като симпатичен млад футболен татко, но имаше нещо хладно и хитро в уморените му зелени очи. Седеше до болничното легло на Джейн, с химикалка в ръка, увиснала над жълтия му бележник.

— Нека уточним: стояли сте на терасата, но сте гледали към залата?

— Да — отвърна Джейн. — Вдигаше се страхотна врява. Хората хвърляха разни неща.

— А после чухте Селест Уайт да пищи?

— Така мисля — отвърна Джейн. — Всичко е толкова объркано. В главата ми е някаква каша. Заради онези коктейли с шампанско.

— Да — въздъхна полицаят. — Онези коктейли с шампанско. Все за тях слушам.

— Всички бяха много пияни — каза Джейн.

— Къде точно стояхте спрямо Пери Уайт?

— Хм… мисля, че… някак встрани от него.

Последната медицинска сестра бе казала, че съвсем скоро някой ще дойде да я отведе за рентгенова снимка. Родителите ѝ пътуваха насам със Зиги. Джейн поглеждаше към вратата на стаята си и копнееше някой, който и да е, да се появи и да я спаси от този разговор.

— А каква е била вашата връзка с Пери? Бяхте ли приятели?

Джейн си припомни момента, когато той свали перуката си и се превърна в Саксън Банкс. Така и не успя да му каже, че има син, който се казва Зиги и обича тиква. Така и не успя да получи извинение. Затова ли беше дошла в Пириуи? Защото искаше да получи разкаянието му? Наистина ли се бе надявала, че той ще се разкае?

Тя затвори очи.

— Снощи го видях за пръв път. Тъкмо се бяхме запознали.

— Мисля, че лъжете — каза полицаят и остави настрана бележника си. Джейн потръпна от внезапната промяна в тона му. Гласът му притежаваше непоклатимостта, тежестта и силата на ковашки чук. — Лъжете ли?