Големите малки лъжи

78.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Издирваме всички възможни записи от камери за наблюдение, снимки от въпросната вечер и видеозаписи от мобилни телефони. Очевидно ще проучваме улики, когато разполагаме с такива. В момента разпитваме всекиго от сто трийсет и двамата родители, присъствали на събитието. Бъдете сигурни, че ще разкрием истината за случилото се снощи и аз лично ще повдигна обвинение на всички вкупом, ако се наложи.

СУТРИНТА СЛЕД ВИКТОРИНАТА

— Не мисля, че мога да го направя — тихо каза Ед. Седеше на стол до болничното легло на Маделин. Тя лежеше в самостоятелна стая, но Ед непрекъснато хвърляше тревожни погледи през рамо. Изглеждаше като покосен от морска болест.

— Не те моля да правиш каквото и да било — отвърна Маделин. — Ако искаш да кажеш, кажи.

— Кажи. За бога! — Ед завъртя очи. — Това не е като да клюкариш на учител! Това е нарушение на закона. Това е лъжа под… Добре ли си? Боли ли те?

Маделин затвори очи и потръпна. Глезенът ѝ беше счупен. Случи се, когато двамата татковци на петокласници се сгромолясаха върху нея и Джейн. В първия момент си помисли, че няма да падне, но после, като на забавен каданс, единият ѝ крак се хлъзна зад другия върху мокрите плочки като в сложна танцова стъпка. Беше здравият ѝ глезен, не онзи, който вече пострада. Наложи се да лежи на мокрия балкон и да търпи мъчителни болки часове наред — или поне така ѝ се стори, — докато Селест надаваше онзи ужасен, безкраен писък, Бони хлипаше, Нейтън ругаеше, Джейн лежеше на една страна с окървавено лице, а Рената крещеше на биещите се бащи да пораснат, за бога!

На Маделин ѝ предстоеше планирана операция днес следобед. Щеше да носи гипс в продължение на четири до шест седмици, а след това я чакаше физиотерапия. Доста време щеше да мине, преди отново да се качи на високи токчета.

Тя не беше единствената, която в крайна сметка се озова в болницата. Доколкото знаеше, тазсутрешната равносметка от снощните поражения бе един счупен глезен (благодарение на Маделин), една счупена ключица (горкичката Джейн), един счупен нос (съпругът на Рената, Джеф — заслужаваше повече), три спукани ребра (съпругът на Харпър — Греъм, другият любовник на френската бавачка), три насинени очи, две дълбоки рани за шиене и деветдесет и четири остри главобола.

И една смърт.

В главата на Маделин бушуваше вихрушка от образи, запечатани предишната вечер. Джейн, с нейното алено червило, стои пред Пери и казва: „Само че тогава ти се представи с името Саксън Банкс“. В първия момент Маделин си помисли, че Джейн се е заблудила, че Пери сигурно прилича на братовчед си, но после Пери каза: „Това не значеше нищо“. Изражението на Селест, след като Пери я удари. Никаква изненада. Единствено срам.

Що за безчувствена и самодоволна приятелка е била Маделин, за да пропусне нещо такова? Само защото Селест не се разхождаше наоколо с насинени очи и сцепени устни, не означаваше, че не е имало знаци, които Маделин да забележи. Беше ли пробвала Селест някога да сподели тайната си с нея? Маделин вероятно е дрънкала за околоочни кремове или други подобни глупости и не ѝ бе дала възможност. А може и да я бе прекъснала! Ед винаги ѝ крещеше, когато го правеше. „Остави ме да довърша“ — казваше той и вдигаше ръка. Само три кратки думички. Пери ме бие. А Маделин никога не бе дала на приятелката си трите секунди, необходими за изричането им. Междувременно Селест винаги изслушваше безкрайните ѝ монолози за всичко: от това колко ненавиждаше футболния треньор на предучилищната група до терзанията ѝ относно връзката на Абигейл с баща ѝ.

— Днес ни донесе вегетарианска лазаня — каза Ед.

— Кой? — попита Маделин. Разкаянието ѝ причиняваше гадене.

— Бони! За бога, Бони. Жената, която очевидно прикриваме. Държеше си се съвсем нормално, все едно нищо не е станало. Тя е напълно превъртяла. Сутринта вече говорила с някаква „много приятна журналистка на име Сара“. Един бог знае какви ги е надрънкала.

— Беше нещастен случай — каза Маделин.

Сети се за лицето на Бони, разкривено от гняв, докато крещеше на Пери. Онзи странен гърлен глас. Ние виждаме! Ние виждаме, мамка му!

— Знам, че беше нещастен случай — отвърна Ед. — Тогава защо просто не кажем истината? Да разкажем на полицията какво точно се случи. Не разбирам. Та ти дори не я харесваш.

— Това няма връзка със случая.

— Рената започна всичко — каза Ед. — А после всички останали започнаха да повтарят като папагали: Нищо не видях. Нищо не видях. Още не знаехме дали човекът е жив, или е мъртъв, а вече планирахме заговор. Господи, Рената изобщо познава ли Бони?

Маделин смяташе, че разбира защо Рената бе казала онова, което каза. Защото Пери бе изневерил на Селест, така както Джеф на Рената. Маделин забеляза изражението на лицето ѝ, когато Пери каза: „Това не значеше нищо“.

В онзи момент на Рената ѝ се искаше лично да блъсне Пери през терасата. Бони просто я изпревари.

Ако Рената не беше казала: „Аз не видях как падна“, съзнанието на Маделин може би нямаше да реагира достатъчно бързо и да стигне навреме до последствията за Бони, но веднага щом Рената каза каквото каза, Маделин се сети за дъщерята на Бони. За онова пърхане с миглите и как винаги се криеше зад полата на майка си. Ако на този свят съществуваше дете, което да има истинска нужда от майка си, това беше Скай.

— Бони има малко момиченце — каза Маделин.

— Пери имаше две малки момченца — и какво от това? — попита я Ед и отмести поглед към някаква точка над леглото ѝ. Лицето му изглеждаше измъчено под ярката светлина на лампата. Напомняше ѝ на стареца, в когото някой ден щеше да се превърне. — Просто не знам дали бих могъл да живея с това, Маделин.

Ед пръв бе стигнал до Пери. Той бе човекът, видял размазаното, сгърчено тяло на мъжа, с когото само минути по-рано се бе смял и разговарял за голф. Маделин искаше твърде много от него. И го знаеше.

— Пери не беше добър човек — каза тя. — Той е причинил онези неща на Джейн. Това чу ли го? Той е бащата на Зиги.

— Това няма връзка със случая.

— Както решиш — каза Маделин. Ед беше прав. Прав беше, разбира се, както винаги, но има случаи, когато си прав дори да постъпиш погрешно. — Мислиш ли, че е искала да го убие? — попита тя.

— Не, не мисля — отвърна Ед. — Но какво от това? Аз не съм съдия или съдебен заседател. Не е моя работа да…

— Мислиш ли, че тя ще го направи отново? Мислиш ли, че тя е заплаха за обществото?

— Не, но пак повтарям, какво от това? — Той я погледна измъчено. — Просто не мисля, че бих могъл съзнателно да излъжа в полицейско разследване.

— Не го ли направи вече? — Тя знаеше, че е говорил за кратко с полицията предишната нощ, преди да дойде в болницата, където тя бе откарана с една от трите линейки, пристигнали пред училището.

— Не и официално — отвърна Ед. — Един полицай записа някои неща, а аз казах… Божичко, аз всъщност не знам какво точно съм казал, бях пиян. Не съм споменавал Бони, това го знам, но се разбрахме да отида в управлението в един часа днес, за да дам официални свидетелски показания. Те ще направят запис, Маделин. Двама полицаи ще седят срещу мен и ще ме гледат, докато аз съзнателно ги лъжа. Ще ми дадат да подпиша клетвена декларация. Това ме прави съучастник…

— Здравейте! — Нейтън нахълта в стаята с голям букет цветя и широка холивудска усмивка, сякаш му предстоеше да изнася мотивационна лекция пред публика.

Ед подскочи.

— Божичко, Нейтън, изкара ми акъла!

— Съжалявам, приятел — отвърна Нейтън. — Как си, Мади?

— Добре съм — отвърна Маделин. Имаше нещо смущаващо в това: съпругът и бившият ти съпруг да стоят един до друг и да те гледат тревожно, докато ти лежиш в леглото. Беше нелепо. Искаше ѝ се да си тръгнат. И двамата.

— Ето, заповядай! Горкичката! — Нейтън стовари цветята в скута ѝ. — Разбрах, че ще ходиш с патерици доста време.

— Да… ами…

— Абигейл каза, че ще се върне у вас, за да ти помага.

— О! — каза Маделин. — О… — повтори тя и заопипва розовите листенца на цветята. — Ами… ще го обсъдя с нея. Но мога да се справя и сама. Няма нужда да се грижи за мен.

— Не, няма, но аз мисля, че тя иска да се върне при вас. Просто си търси причина.

Маделин и Ед се спогледаха. Ед сви рамене.

— Отдавна подозирах, че еуфорията ѝ ще се изпари — каза Нейтън. — Липсваш ѝ. Ние не сме истинският ѝ живот.

— Аха.

— Е, аз ще тръгвам — обади се Ед.

— Би ли останал за момент, приятел? — Голямата позитивна усмивка на Нейтън беше изчезнала, сега изглеждаше като виновната страна в пътнотранспортно произшествие.

— Бих искал да поговоря и с двама ви за… хм… за онова, което се случи снощи.

Ед се намръщи, но придърпа един стол, сложи го до своя и кимна на Нейтън да седне.

— О, благодаря, благодаря ти, приятел — засипа го с благодарности Нейтън, докато сядаше.

Последва дълга пауза.

Ед се прокашля.

— Бащата на Бони е бил сприхав човек — каза Нейтън без заобикалки. — Много избухлив. Не мисля, че съм наясно дори с половината от нещата, които е правил. Не с Бони. С майка ѝ. Но Бони и малката ѝ сестричка са виждали всичко. Имали са много трудно детство.

— Не съм сигурен дали да… — обади се Ед.

— Не познавам баща ѝ — продължи Нейтън. — Починал е от инфаркт още преди да срещна Бони. Както и да е, Бони… ами… един психотерапевт ѝ постави диагнозата „посттравматичен стрес“. През по-голямата част от времето е добре, но я мъчат много тежки кошмари и понякога… хм… преживява трудни моменти.

Гледаше безизразно в някаква точка над главата на Маделин. Очите му почти не мигаха, докато мислено се връщаше към всички тайни от своя — както Маделин едва сега осъзнаваше — сложен брак.

— Няма нужда да споделяш с нас каквото и да било от това — каза тя.

— Бони е добър човек, Мади — отчаяно каза Нейтън. Не гледаше към Ед. Очите му бяха втренчени в Маделин. Призоваваше общото им минало. Призоваваше отминалите спомени, угасналата любов. И макар да я бе напуснал, умоляваше я да забрави всичко това и да си спомни дните, когато са били обсебени един от друг, когато са се събуждали с глуповати усмивки един до друг. Лудост беше, но тя знаеше, че точно за това я молеше той. Молеше двайсетгодишната Маделин за услуга. — Тя е прекрасна майка — продължи Нейтън. — Най-добрата майка. И аз ти гарантирам, че нито за миг не е искала Пери да падне. Просто… когато го е видяла да удря Селест така…

— Нещо е прищракало — каза Маделин и в съзнанието си отново видя как ръката на Пери замахва с грациозно, добре заучено движение. Чу гърления глас на Бони. Замисли се, че злото на този свят имаше толкова много нива на проявление. Малкото зло — като злобните думи, които самата тя изричаше. Като да не поканиш дете на парти. Голямото зло — като да напуснеш съпругата си и новороденото си бебе или пък да спиш с бавачката на детето си. А имаше и такъв тип зло, което тя не познаваше: жестокост в хотелски стаи, домашно насилие в предградията, продажба на малки момиченца като стока, разбиване на невинни сърца.

— Знам, че не ми дължиш нищо — каза Нейтън, — защото, спор няма, онова, което ти причиних, когато Абигейл беше бебе, е абсолютно непростимо и…

— Нейтън — прекъсна го Маделин. Лудост беше и нямаше обяснение, защото тя не му прощаваше и бе избрала никога да не му прости, и това щеше да я тормози до края на живота ѝ, а един ден той щеше да отведе Абигейл до олтара и Маделин щеше да скърца със зъби през цялото време, но въпреки всичко той беше част от семейството, той все още си имаше своето местенце на парчето картон, изобразяващо нейното родословно дърво.

Как изобщо би могла да обясни на Ед, че не харесваше особено Бони, нито пък я разбираше, но се оказа, че бе готова да излъже заради нея — точно както автоматично би излъгала заради Ед, заради децата си, заради майка си? Оказваше се — колкото и странно и невероятно да изглеждаше, — че Бони също бе част от семейството.

— Няма да кажем нищо на полицията — заяви Маделин. — Не видяхме какво стана. Нищо не видяхме.

Ед се изправи толкова рязко, че столът му се отмести, и излезе, без да се обърне.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Някой премълчава истината относно случилото се на онази тераса.