Големите малки лъжи

2.

ШЕСТ МЕСЕЦА ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

Четиресет. Днес Маделин Марта Макензи навършваше четиресет.

— Аз съм на четиресет — каза тя на висок глас, докато шофираше. Изрече думата бавно, като звуков ефект: — Четирееесет.

В огледалото за обратно виждане улови погледа на дъщеря си. Клоуи се ухили и започна да имитира майка си:

— Аз съм на пет. Пееет.

— Четиресет! — изви глас Маделин като оперна певица. Тра-ла-ла-ла!

— Пет! — изчурулика Клоуи.

Маделин опита рап вариант, удряйки ритмично по волана.

— Аз съм на четиресет, аха, четиресет…

— Стига толкова, мамо, достатъчно — отсече Клоуи.

— Съжалявам — отвърна Маделин.

Водеше Клоуи в детската градина. Днес бе денят — „Да си подготвим градинката!“ — за ориентация. Не че Клоуи имаше нужда от каквато и да било ориентация, преди да започне училище следващия януари. Тя вече бе твърдо ориентирана към Начално училище „Пириуи“. Тази сутрин, на входа на училището, Клоуи взе да командва брат си Фред, който бе две години по-голям от нея, но изглеждаше по-малък.

— Фред, забрави да сложиш чантата с учебниците в кошницата! Точно така. В кошницата. Браво на момчето.

Фред послушно пусна чантата с учебниците в съответната кошница и хукна да стисне главата на Джаксън в хватка ключ. Маделин се престори, че не е видяла хватката. Джаксън вероятно си го заслужаваше. Майката на Джаксън — Рената, също не видя, защото бе потънала в разговор с Харпър, и двете свъсили вежди от стреса около обучението на талантливите си деца. Рената и Харпър посещаваха една и съща седмична група за взаимопомощ за родители на талантливи деца. Маделин си представяше как седят в кръг и кършат ръце, а очите им светят от гордост.

Докато Клоуи командореше другите деца в детската градина (тя имаше талант да командва, един ден щеше да ръководи корпорация), Маделин щеше да пие кафе и да хапне кейк с приятелката си Селест. Близнаците на Селест също започваха училище следващата година и днес, в деня за ориентация, щяха да вилнеят като бесни. (Техният талант бе крещенето. Маделин получаваше главоболие след пет минути в тяхна компания.) Селест винаги купуваше изящни и много скъпи подаръци за рожден ден, така че нямаше търпение да я види. След това Маделин щеше да остави Клоуи при свекърва си, а после щеше да обядва с приятелки, преди всички да хукнат към училище да прибират децата си. Слънцето грееше. Тя носеше разкошните си нови „Долче и Габана“ на висок ток (купени онлайн, с трийсет процента намаление). Днес я чакаше прекрасен ден, просто прекрасен.

— И нека Празникът на Маделин започне сега! — бе казал Ед, съпругът ѝ, тази сутрин, когато ѝ донесе кафе в леглото. Маделин се славеше с любовта си към рождени дни и всякакъв вид празненства. Обожаваше всеки повод за шампанско.

И все пак. Четиресет.

Докато шофираше по познатия маршрут към училището, тя се замисли за новата си достолепна възраст. Четиресет. Все още усещаше „четиресет“ така, както когато беше на петнайсет. Толкова безцветна възраст. Заседнал си в средата на живота си. Нищо вече няма чак толкова голямо значение, когато си на четиресет. На четиресет вече не изпитваш истински чувства, защото спокойно и стабилно си се облегнал на своите четири десетилетия живот.

Четиресетгодишна жена, открита мъртва. О, боже!

Двайсетгодишна жена, открита мъртва. Трагедия! Скръб! Намерете убиеца!

Наскоро Маделин се принуди да направи лека промяна в настройките на съзнанието си, когато по новините съобщиха за жена, починала на около четиресет. Момент, това можеше да съм аз! Би било много тъжно! Хората ще са тъжни, ако умра. Та дори и съсипани от мъка. Нека е ясно, свят, обсебен от възрастта. Аз може да съм на четиресет, но хората ме ценят и обичат!

От друга страна, може би е напълно естествено да тъгуваш повече за двайсетгодишен човек, отколкото за четиресетгодишен. Четиресетгодишният се е радвал на живота два пъти по-дълго. Ето защо, ако наоколо обикаляше убиец с пушка в ръка, Маделин щеше да се почувства длъжна да се хвърли пред някой двайсетгодишен, с цялата тежест на средната си възраст. Да поеме куршума в името на младостта. И на справедливостта.

Е, щеше да го направи, ако можеше да е сигурна, че се жертва заради добър млад човек. А не заради някое от онези непоносими хлапета, като онова, което шофираше малкото синьо „Мицубиши“ пред Маделин. Момичето дори не си правеше труда да прикрие факта, че използва мобилния си телефон зад волана, вероятно за да пише есемес или нов статус във Фейсбук.

Ето на! Това девойче дори нямаше да забележи убиеца с пушка в ръка! Тя щеше да зяпа разсеяно в телефона си, докато Маделин жертваше живота си заради нея! Направо да откачиш.

Малката кола изглеждаше претъпкана с млади хора. Поне трима отзад — поклащаха глави и размахваха ръце. Нечий крак ли се мярна току-що? Трагедия, която дебнеше подходящ момент, за да се случи. Тези хлапета трябваше да съсредоточат вниманието си върху пътя. Ето например миналата седмица, когато седна да изпие набързо едно кафе след фитнес тренировката си „Шокуейв“, Маделин прочете във вестника статия за това как всички млади хора буквално се самоубиват, докато пишат есемеси зад волана. Пътувам. Почти стигнах! Това са били последните им глупави (и често написани неграмотно) думи. Маделин бе плакала над снимката на една съсипана от мъка майка на тийнейджърка, която нелепо позираше с телефона на дъщеря си пред камерата като предупреждение за читателите.

— Малки глупави идиотчета — изрече тя на глас, когато колата се вмъкна на зигзаг в съседната лента.

— Кой е идиот? — попита дъщеря ѝ от задната седалка.

— Момичето в колата пред мен е идиотка, защото едновременно шофира и използва телефона си — отвърна Маделин.

— Като теб, когато трябваше да се обадиш на татко, защото закъснявахме? — попита Клоуи.

— Направих го само веднъж! — запротестира Маделин. — Освен това бях внимателна и много бърза! И освен това съм на четиресет!

— От днес — съвсем на място отбеляза Клоуи. — На четиресет ставаш днес.

— Да! И освен това проведох много бърз разговор, не съм писала есемес! Когато пишеш, трябва да откъснеш погледа си от пътя. Да пишеш съобщения, докато шофираш, е незаконно и невъзпитано. И ти трябва да ми обещаеш, че никога няма да го правиш, когато станеш тийнейджърка.

Гласът ѝ се разтрепери от представата за тийнейджърката Клоуи, която кара кола.

— Но един бърз телефонен разговор може, така ли? — уточни Клоуи.

— Не! Това също е незаконно — отвърна Маделин.

— Това означава, че ти си нарушила закона — доволно заключи Клоуи. — Като крадец.

На този етап Клоуи бе влюбена в представата си за крадците. Някой ден със сигурност щеше да излиза с лоши момчета. Лоши момчета на мотоциклети.

— Придържай се към добрите момчета, Клоуи! — каза Маделин след кратко мълчание. — Като татко. Лошите момчета не ти носят кафе в леглото, това ще ти кажа.

— Какви ги дрънкаш, жено? — въздъхна Клоуи. Беше откраднала тази фраза от баща си и идеално имитираше отегчения му тон. Маделин и съпругът ѝ бяха направили грешката да се засмеят първия път, когато го каза, затова тя продължи да го повтаря достатъчно често, и то в най-подходящите моменти, така че те просто не можеха да спрат да се смеят.

Този път Маделин успя да не се засмее. Напоследък Клоуи се намираше на тънката граница между прекрасна в ужасна. Но може би същото се отнасяше и за Маделин.

На следващия червен светофар Маделин се шмугна зад малкото синьо „Мицубиши“. Младата шофьорка продължаваше да гледа телефона си. Маделин натисна клаксона. Момичето погледна в огледалото за обратно виждане, а спътниците ѝ се вторачиха през задното стъкло.

— Прибери телефона си! — извика тя и започна да натиска дланта си с пръст, имитирайки писане на съобщение.— Незаконно е! Опасно е!

Момичето ѝ показа среден пръст.

— Хубаво! — Маделин дръпна ръчната спирачка и включи аварийните светлини.

— Какво правиш? — попита Клоуи.

Маделин разкопча предпазния колан и рязко отвори вратата на колата.

— Но днес е денят ми за ориентация! — изписка Клоуи. — Ще закъснеем! О, горко ми!

„О, горко ми“ бе реплика от детска книжка, която четяха на Фред, когато беше малък. Вече я употребяваше цялото семейство. Дори родителите на Маделин я прихванаха, както и някои от приятелите ѝ. Много прилепчива фраза.

— Всичко е наред — отвърна Маделин. — Ще ми отнеме само секунда. Животът на тези млади хора виси на косъм.

Тя закрачи наперено върху новите си кокили към колата на момичето и почука по стъклото.

Прозорецът се плъзна надолу и шофьорката се преобрази от смътен силует в реално младо момиче с бяла кожа, блестяща обица на носа и натежали от спирала мигли. Девойката погледна Маделин със смесица от агресия и страх.

— Какъв ти е проблемът? — Мобилният телефон продължаваше да стърчи от ръката ѝ.

— Остави този телефон! Можеш да убиеш и себе си, и приятелите си! — извика Маделин с абсолютно същия тон, който употребяваше и когато Клоун се държеше ужасно невъзпитано. После протегна ръка през отворения прозорец, грабна телефона от ръката ѝ и го захвърли към момичето на съседната седалка, което я гледаше със зяпнала уста. — Ясно ли е? Просто спри!

Докато крачеше обратно към колата си, ясно чуваше бурния им смях. Но това нямаше значение. Чувстваше се приятно превъзбудена. Зад нейната кола спря друга. Маделин се усмихна, вдигна ръка в знак на извинение и се затича, за да успее да стигне до автомобила си, преди да светне зелено.

Внезапно глезенът ѝ се усука. В един момент правеше точно онова, което се очакваше от всички нормални глезени, а в следващия се изметна в съвършено погрешен ъгъл. Тя се стовари тежко на една страна. О, горко ми!

Почти сигурно е, че историята започна точно в този момент.

С едно неособено елегантно усукване на глезен.