Големите малки лъжи

43.

Зиги все още плачеше, когато детегледачката почука на вратата. Беше казал на Джейн, че три или четири деца (тя не успя да разбере добре от несвързания му говор) му заявили, че не им позволяват да си играят с него.

Той хлипаше върху бедрото и корема на Джейн, където бе заклещил лицето си в неудобна поза, след като тя седна на леглото до него и той внезапно се хвърли към нея, като едва не я събори по гръб. Джейн усещаше твърдия натиск на малкото му носле и влагата от сълзите, които попиваха в джинсите ѝ, докато притискаше лицето си към крака ѝ с болезнено, въртеливо движение, сякаш искаше — някак — да потъне в нея.

— Това трябва да е Челси. — Джейн улови крехките му рамене и се опита да го премести, но той продължи да говори, без дори да си поеме дъх.

— Бягаха от мен — хлипаше той. — Много бързо! А аз се чувствах така, сякаш играехме на Междузвездни войни.

Ясно, помисли си Джейн. Сбирката на клуба отпадаше. Не можеше да го остави в такова състояние. Освен това там можеше да има родители, които са подписали петицията. Или такива, които са казали на децата си да стоят далеч от Зиги.

— Изчакай секундичка — изръмжа тя, докато отлепяше отпуснатото му, тежко телце от краката си. Той я погледна със зачервено, сополиво, мокро лице, а после се хвърли по очи върху възглавницата си. — Съжалявам, налага се да го отменим — каза Джейн на Челси. — Но ще ти платя, така или иначе.

Нямаше нищо по-дребно от петдесетдоларова банкнота.

— О, ах… супер, благодаря — отвърна Челси. Тийнейджърите никога не връщаха ресто.

Джейн затвори вратата и отиде да се обади на Маделин.

— Няма да дойда — каза ѝ. — Зиги е… Зиги не се чувства добре.

— Заради онази история с Амабела, нали? — попита Маделин. В далечината се чуваха гласове. Някои от останалите родители бяха там.

— Да. Разбра ли за петицията? — попита тя, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. На Маделин сигурно ѝ се гадеше от нея: или се оплакваше за Хари Хипопотама, или споделяше гнусните си секс истории. Вероятно проклинаше деня, в който навехна глезена си.

— Това е безобразие! Направо кипя от гняв.

В далечината се чу бурен смях. Приличаше по-скоро на вечерно парти, отколкото на литературна сбирка. Звукът на смеха им накара Джейн да се почувства безлична и самотна, въпреки че беше поканена.

— По-добре да не те задържам повече — каза тя. — Приятно прекарване.

— Ще ти се обадя. Не се тревожи. Ще оправим този проблем.

Веднага щом Джейн затвори, на вратата отново се почука. Беше жената от долния етаж, майката на Челси — Айрин, която държеше в ръка петдесетдоларовата банкнота.

— Не може да ѝ даваш петдесет долара за нищо — каза тя.

Джейн взе парите с благодарност. Заболя я, когато ги даде на Челси. Петдесет долара си бяха петдесет долара.

— Реших, че… заради причиненото неудобство.

— Тя е на петнайсет. Просто изкачи стълбите от долния етаж. Зиги добре ли е?

— Имаме малко проблеми в училище — отвърна Джейн.

— О, боже!

— Тормоз — поясни Джейн. Не познаваше Айрин чак толкова добре, просто бъбреха на стълбите понякога.

— Някой тормози горкичкия Зиги? — намръщи се Айрин.

— Твърдят, че Зиги е този, който упражнява насилие.

— О, глупости! — каза Айрин. — Не им вярвай. Преподавала съм в начално училище двайсет и четири години. Разпознавам насилниците от километър разстояние. Зиги не е такъв.

— Е, надявам се да не е — отвърна Джейн. — Имам предвид, не мисля, че е.

— Обзалагам се, че родителите раздухват проблема, нали? — В погледа ѝ се четеше разбиране. — Напоследък родителите прекалено се вторачват в децата си. Да върнем доброто старо време на благотворен непукизъм, това предлагам. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да си го слагам на сърцето. Малки деца — малки проблеми. Изчакай да се появят сериозните поводи за тревога като секс, наркотици и социални мрежи.

Джейн се усмихна учтиво и вдигна петдесетдоларовата банкнота.

— Е, благодаря. Кажи на Челси, че ще потърся услугите ѝ на детегледачка някоя друга вечер.

Тя затвори плътно вратата, леко подразнена от фразата „Малки деца — малки проблеми“. Докато крачеше по коридора, чуваше хлипането на Зиги: не гневния, настоятелен плач на дете, което иска внимание, или тревожния рев на дете, което се е наранило. Това бе плач като на възрастен — неволно и тихо ридание.

Джейн влезе в стаята му и остана за малко до вратата, загледана в телцето му — лежеше по очи на леглото, раменете му трепереха, а ръчичките му стискаха плата на завивката с щампа от „Междузвездни войни“. Почувства как в гърдите ѝ се надига нещо силно и мощно. Точно в този момент изобщо не я интересуваше дали Зиги е наранил Амабела или не, или дали е наследил от биологичния си баща коварната, тайна склонност към насилие; а и изобщо не беше сигурно, че склонността към насилие идваше от баща му, защото, ако Рената стоеше пред нея точно в момента, Джейн щеше да упражни насилие и да я удари. Щеше да я удари с удоволствие. Щеше да я удари толкова силно, че луксозните ѝ очила щяха да изхвърчат от лицето ѝ. Може би дори щеше да ги смачка с крак като типичен насилник. И ако това я правеше родител-хеликоптер, на кого, по дяволите, му пукаше?

— Зиги? — Тя седна на леглото до него и разтри гърба му.

Той надигна мокрото си от сълзи личице.

— Хайде да отидем на гости при баба и дядо. Ще си вземем пижамите и ще останем да спим там.

Той подсмръкна. Телцето му потръпна от тъжна въздишка.

— И през целия път дотам ще ядем чипс, шоколад и сладки.

Саманта: Знам, че се смях и се шегувах, и какво ли не още, така че сигурно ме мислите за безсърдечна кучка, но това е нещо като защитен механизъм, знам ли и аз… Искам да кажа, да, това е трагедия. Погребението беше просто… И когато онова мило момченце сложи писмото върху ковчега… Аз просто… Това просто ме съсипа. Съсипа всички ни.

Tea: Много тъжно. Припомни ми за погребението на принцеса Даяна, когато малкият принц Хари остави писъмце с надпис „Мама“. Не че тук става въпрос за кралско семейство, разбира се.