Големите малки лъжи

62.

— Все ми е тая — каза Абигейл.

— Не. Не казвай „все ми е тая“. Това не е ситуация тип „все ми е тая“. Това са неща за възрастни, Абигейл. Това е сериозно. — Маделин стисна волана толкова силно, че усети как по дланите ѝ изби пот.

Не бе за вярване, но все още не викаше.

Наложи се да отиде до гимназията, където уведоми директора, че е възникнал спешен семеен проблем и се налага да прибере Абигейл по-рано. Очевидно там все още не знаеха за уебстраницата на дъщеря ѝ. „Абигейл се справя чудесно — каза директорът, любезно усмихнат. — Много е креативна.“

„О, да, такава си е“ — отвърна Маделин и едва укроти порива си да отметне глава назад и да се изкикоти като истерична вещица.

Положи херкулесовско усилие да си държи езика зад зъбите и не каза и думичка, когато влязоха в колата. Не извика: „Ти какво си въобразяваш?“. Просто изчака Абигейл да започне разговора. (Стори ѝ се важно от стратегическа гледна точка.) Накрая Абигейл най-сетне проговори отбранително, вперила поглед в таблото пред себе си.

— Е, какъв е този спешен семеен проблем?

Маделин пое дъх и каза много спокойно, със спокойствието на Ед:

— Абигейл, някакви хора в интернет предлагат секс на четиринайсетгодишната ми дъщеря.

Абигейл потръпна и измърмори:

— Знаех си.

Маделин прие неволното потръпване за положителен знак. Всичко щеше да е наред, Абигейл вероятно вече съжаляваше. Нещата бяха отишли твърде далеч, съвсем неочаквано и за нея, и сега търсеше начин да се измъкне. Тя искаше родителите ѝ да я накарат да свали страницата.

— Скъпа, разбирам отлично какво си искала да направиш — каза тя. — Създала си публична кампания тип „въдица“. Това е страхотно. Изобретателно. Но в този случай въдицата е твърде сензационна. Ти не постигаш това, което искаш да постигнеш. Хората не говорят за погазване на човешките права; единственото, за което си мислят, е търгът за девствеността на четиринайсетгодишно момиче.

— Не ми пука! — отвърна Абигейл. — Искам хората да дарят пари. Искам да привлека вниманието им към проблема. Искам да направя нещо. Не искам да казвам: „О, това е ужасно“, а после да не правя нищо.

— Да, но ти няма да събереш пари, нито пък ще привлечеш вниманието на хората към проблема. Ти привличаш внимание единствено към себе си! „Абигейл Макензи, четиринайсетгодишното момиче, което се опита да продаде на търг девствеността си в интернет.“ На никого не му пука, нито пък ще запомни, че си го правила с благотворителна цел. Създаваш свой онлайн отпечатък за всичките си бъдещи работодатели.

И точно тогава Абигейл каза, без да ѝ мигне окото:

— Все ми е тая.

Сякаш всичко това бе въпрос на лично мнение.

— Добре, Абигейл, кажи ми: смяташ ли да стигнеш докрай с това? Нали си даваш сметка, че си под необходимата възраст за сексуално съгласие? Ти си на четиринайсет. Твърде малка си да правиш секс. — Гласът на Маделин трепереше.

— Също като тези момиченца, мамо! — отвърна дъщеря ѝ. И нейният глас трепереше.

Абигейл имаше твърде богато въображение. И твърде силно развито чувство за съпричастност. Точно това се опитваше да обясни на Бони сутринта на училищния концерт. Тези малки момиченца бяха съвсем истински за Абигейл — и не само за нея, разбира се, те наистина съществуваха — и мъката по света беше истинска, точно в този момент хиляди хора понасяха неописуеми жестокости и човек не можеше изцяло да затвори сърцето си за тях, но не можеше и да го остави зейнало, защото как иначе ще живееш собствения си живот, когато си имал случайния късмет да живееш в рая? Човек трябваше да регистрира наличието на злото, да направи малкото, което имаше възможност да направи, а после да затвори съзнанието за него и да насочи мислите си към нови обувки.

— Тогава ще направим нещо по този въпрос — каза Маделин. — Заедно ще измислим някаква кампания за привличане на обществено внимание. Ще включим и Ед! Той познава журналисти…

— Не — категорично отвърна Абигейл. — Сега говориш всичко това, но реално няма да направиш нищо. Ще се захванеш с твоите си неща и ще забравиш за това.

— Обещавам — каза Маделин. Даваше си сметка, че в думите на дъщеря ѝ имаше голяма доза истина.

— Не — повтори Абигейл.

— Това всъщност не подлежи на обсъждане — каза Маделин. — Ти все още си дете. Ще намеся и полицията, ако се наложи. Тази уебстраница ще бъде закрита, Абигейл.

— Е, не и от мен — каза момичето. — И няма да дам паролата на татко… дори да ме подложите на мъчения.

— О, за бога, не ставай смешна! Звучиш като петгодишна — каза Маделин и съжали за думите си още докато ги изричаше.

Вече влизаха в алеята за транзитно прибиране и оставяне на децата в училището. Маделин се нареди точно зад лъскавото черно BMW на Рената. Прозорците бяха твърде тъмни и не се виждаше кой шофира — най-вероятно малката френска мърла. Представи си изражението на Рената, ако разбереше, че дъщерята на Маделин продава на търг девствеността си. Щеше да прояви съчувствие. Рената не беше лош човек, но щеше да изпита и мъничко задоволство, също като Маделин, когато разбра за връзката на съпруга ѝ.

Маделин се гордееше с това, че не обръща внимание на хорското мнение, но все пак не искаше Рената да има лошо мнение за дъщеря ѝ.

— Значи, смяташ да продължиш с това докрай? Възнамеряваш да спиш с някой непознат? — попита Маделин. Тя придвижи колата няколко сантиметра напред и се опита да помаха на Клоуи, но тя бе твърде заета да води оживен разговор с Лили, която изглеждаше леко отегчена. Полата на Клоуи се бе защипала под раницата ѝ, така че в момента цялата автомобилна опашка виждаше пликчетата ѝ с Мини Маус. Друг път това би ѝ се сторило симпатично и смешно, но точно в момента ѝ изглеждаше някак пошло и нередно, искаше ѝ се някоя от учителките да забележи и да я оправи.

— По-добре така, отколкото да спя с някой дванайсетокласник, когато и двамата сме пияни — каза Абигейл с лице към прозореца.

Маделин видя как някаква учителка разтърва близнаците на Селест. Личицата и на двамата бяха гневни и зачервени. Тогава се сети, че днес трябваше да вземе и тях. Беше толкова разсеяна, че едва не забрави.

Автомобилната колона не помръдваше, защото някой — който и да бе той — от първата кола водеше дълъг разговор с учител, а това бе изрично забранено в правилата за транзитна зона Целувка-и-Чао/Здрасти. Най-вероятно Русо каре, защото за тях правилата очевидно не важаха.

— Божичко, Абигейл, ти замисляш ли се изобщо за реалната страна на нещата? За логистиката? Как всъщност ще се случи това? Къде? В хотел ли ще се срещнеш с този човек? Ще ме помолиш да те закарам? „О, мамо, тъкмо тръгвам да изгубя девствеността си, да се отбием в някоя аптека, за да си купя презервативи“?

Тя погледна към профила на Абигейл. Дъщеря ѝ седеше с наведена глава и прикриваше с длан очите си. Долната ѝ устна трепереше. Естествено, че не го бе обмислила. Та тя бе само на четиринайсет.

— А замисляла ли си се изобщо какво е да правиш секс с непознат? Да позволиш на някакъв отвратителен мъж да те докосва…

Абигейл свали ръката си и се обърна към Маделин.

— Мамо, престани! — изкрещя тя.

— Летиш в облаците, Абигейл. Наистина ли си въобразяваш, че някой двойник на Джордж Клуни ще те заведе в извънградската си вила, ще отнеме девствеността ти с цялата си нежност, а после ще напише тлъст чек в полза на Амнести Интернешънъл? Защото няма да се случи така. Ще бъде гнусно и болезнено…

— Гнусно и болезнено е за тези малки момиченца! — проплака Абигейл с обляно в сълзи лице.

— Но аз не съм тяхна майка! — изкрещя Маделин и колата ѝ се натресе право в задницата на черното BMW отпред.

Харпър: Вижте, не искам да звуча като клеветник, но Маделин нарочно блъсна колата на Рената в деня преди викторината.