Големите малки лъжи

17.

Габриел: Мислех си, че може би ще има някакъв… знам ли и аз… етикет относно раздаването на покани за парти. Смятам, че случилото се в онзи първи учебен ден бе някак неуместно.

— Усмихни се, Зиги! Усмивка!

Зиги най-после се усмихна, и то точно в мига, когато бащата на Джейн се прозя. Джейн запечата момента, а после провери снимката на екрана на цифровия си фотоапарат. Зиги и майка ѝ се усмихваха чаровно, а баща ѝ бе уловен насред прозявката: със зинала уста и присвити очи. Спеше му се, защото трябваше да стане рано и да измине целия път от Гранвил до полуострова, за да види внука си на първия му учебен ден. Родителите на Джейн винаги си лягаха късно и ставаха късно, а напоследък всичко, което изискваше да напуснат къщата преди девет сутринта, представляваше огромно усилие за тях. Миналата година баща ѝ се бе пенсионирал преждевременно от работата си в държавния сектор и оттогава той и майка ѝ будуваха до късно и редяха любимите си пъзели до три или четири сутринта. „Родителите ни се превръщат във вампири — бе споделил с нея брат ѝ. — Вампири пъзелопийци.“

— Искате ли съпругът ми да ви снима заедно? — попита една жена, която стоеше наблизо. — Бих предложила да ви снимам сама, но съм скарана с техниката.

Джейн вдигна поглед. Жената носеше дълга до земята пола от мек плат с индийски десен, комбинирана с черен потник. Китките ѝ бяха изрисувани със сложни завъртулки, а косата ѝ бе сплетена на дълга плитка. На рамото си имаше татуировка с китайски символ. Изглеждаше малко неуместно на фона на всички останали родители, облечени в ежедневните си плажни дрехи, спортни екипи или официално работно облекло. Съпругът ѝ изглеждаше значително по-възрастен от нея и носеше тениска с къси панталони: стандартна униформа за татковците на средна възраст. Мъжът държеше ръката на миниатюрно като мишле момиченце с дълга провиснала коса и униформа, която изглеждаше с три размера по-голяма за ръста му.

Обзалагам се, че ти си Бони, помисли си Джейн, когато внезапно се сети как Маделин бе описала съпругата на бившия си. В същия момент жената каза:

— Аз съм Бони, а това са съпругът ми — Нейтън, и дъщеричката ми — Скай.

— Много благодаря — каза Джейн и подаде фотоапарата на бившия съпруг на Маделин. След това се подреди за снимка до Зиги и родителите си.

— Кажете пиле със зеле! — Нейтън вдигна фотоапарата.

— Ъ? — каза Зиги.

— Кафе — прозя се майката на Джейн.

Нейтън щракна снимката.

— Готово! — Той върна фотоапарата тъкмо когато друго малко момиченце с къдрава коса се приближи с маршова стъпка към дъщеря му. На Джейн ѝ призля. Разпозна го мигновено — момиченцето, което бе обвинило Зиги, че се е опитал да я удуши. Амабела. Джейн се огледа. Къде беше гневната майка?

— Как се казваш? — важно попита Амабела. Носеше огромна купчина бледорозови пликове.

— Скай — прошепна момиченцето. Беше толкова болезнено срамежливо, че на човек му се свиваше сърцето да гледа как се мъчи да изтръгне думите от устата си.

Амабела започна да прехвърля пликовете един по един.

— Скай, Скай, Скай.

— Мили боже, нима вече можеш да четеш всички тези имена? — попита майката на Джейн.

— Всъщност чета от тригодишна — учтиво отвърна Амабела и продължи да рови в купчината. — Скай! — Тя измъкна един розов плик и го връчи на момиченцето. — Това е покана за петия ми рожден ден. Ще бъде А парти, защото името ми започва с А.

— Още не са започнали училище, а вече четат! — приятелски отбеляза бащата на Джейн към Нейтън. — Ще бъде от отличниците в класа, отсега си личи! Може би посещава индивидуални уроци, как мислиш?

— Ами не искам да се хваля или нещо такова, но нашата Скай вече чете доста добре — отвърна Нейтън. — А ние не сме привърженици на индивидуалното обучение, нали, Бони?

— Предпочитаме израстването на Скай да се случва по естествен път — отвърна Бони.

— Екологично чисто, а? — каза бащата на Джейн и сбърчи чело. — Като плод?

Амабела се обърна към Зиги:

— Как се каз… — Тя застина, а на лицето ѝ се изписа истинска паника. После притисна пликовете към гърдите си, сякаш за да попречи на Зиги да си открадне един, и без да каже и дума, се врътна на пети и избяга.

— Божичко! Това пък какво беше? — учуди се майката на Джейн.

— О, това е момичето, което каза, че съм я наранил — спокойно отвърна Зиги. — Но това изобщо не е вярно, бабо.

Джейн плъзна поглед наоколо. Дворът гъмжеше от деца в чисто нови, твърде големи училищни униформи. И всяко от тях държеше в ръка бледорозов плик.

Харпър: Вижте, никой в това училище не познаваше Рената по-добре от мен. Двете бяхме много близки. Мога да ви кажа със сигурност, че в онзи ден тя не се опитваше да се наложи.

Саманта: О, боже мой, разбира се, че се опитваше да се наложи.