Големите малки лъжи

55.

Маделин често повтаряше, че да живееш и да работиш в Пириуи, е като живот на село. През по-голямата част от времето обожаваше това усещане за общност — с изключение, разбира се, на онези дни, когато попадаше в злокобната хватка на предменструалния синдром и копнееше да се разхожда из селцето, без да ѝ се налага да вижда как хората се усмихват, махат за поздрав и са толкова отблъскващо мили. Всички в Пириуи бяха свързани помежду си, често пъти по много различни начини: чрез училището или сърф клуба, детските спортни отбори, фитнеса, фризьора и така нататък.

Това означаваше, че когато седнеше зад бюрото си в миниатюрния си, претъпкан кабинет в театър „Пириуи“ и се наложеше да проведе бърз разговор с местния вестник, за да провери дали би могла да получи четвърт рекламна страница в последния момент (спешно се нуждаеха от нови участници в предучилищната театрална трупа, за да увеличат финансовите постъпления), тя звънеше не просто на Лорейн от рекламния отдел. Тя звънеше на Лорейн, която имаше дъщеря Петра на възрастта на Абигейл и син четвъртокласник в начално училище „Пириуи“ и бе омъжена за Алек, който държеше местния магазин за алкохол и играеше във футболен клуб за над четиресетгодишни заедно с Ед.

Разговорът нямаше да е бърз, защото двете с Лорейн не се бяха чували отдавна. Осъзна го, докато телефонът звънеше, и почти бе готова да затвори и да изпрати имейл — днес имаше много работа, а училищното представление я забави допълнително, — но все пак реши, че един бърз разговор с Лорейн ще ѝ дойде добре, а и искаше да разбере какво бе чула тя за петицията и така нататък, но пък, от друга страна, Лорейн наистина прекаляваше понякога и…

— Лорейн Еджли!

Твърде късно.

— Здрасти, Лорейн — каза тя. — Маделин е.

— Скъпа! — Лорейн би трябвало да работи в театъра, не в местния вестник. Говореше по онзи превзет, театрален начин, сякаш четеше сценарий.

— Как си?

— Божичко, трябва да пием кафе! Задължително трябва да пием кафе! Имаме да говорим за толкова много неща — каза Лорейн и сниши глас почти до шепот. Тя работеше в голямо помещение с много хора. — Имам гореща клюка, съвсем прясна. Много гореща, цвърчи.

— Изплюй! — Маделин се усмихна щастливо, облегна се назад и изпружи крака. — Веднага.

— Добре, ще ти дам малък жокер — каза Лорейн. — Parlezvous anglais?

— Да, говоря английски — отвърна Маделин.

— Това е всичко, което мога да кажа на френски — каза Лорейн. — Тоест, става въпрос за нещо френско.

— Френско? — смутено попита Маделин.

— Да, и… хм… и е свързано с нашата обща приятелка Рената.

— Това има ли нещо общо с петицията? — попита Маделин. — Защото се надявам да не си я подписала, Лорейн. Амабела дори не е споменавала името на Зиги, а в училището вече наблюдават децата всеки божи ден.

— Да, и аз реших, че петицията е малко драматично решение, но пък чух, че майката на това дете разплакала Амабела, а после ритнала Харпър в пясъчника, така че и тази история има две гледни точки, предполагам — но не, това няма нищо общо с петицията, Маделин, говоря за нещо френско.

— Бавачката — внезапно прозря Маделин. — Нея ли имаш предвид? Жулиет? Какво за нея? Този физически тормоз явно продължава цяла вечност, а въпросната Жулиет дори не…

— Да, да, точно нея имам предвид, но забрави за петицията! Това… ох… как точно да го кажа? Свързано е със съпруга на нашата обща приятелка.

— И бавачката — допълни Маделин.

— Именно — отвърна Лорейн.

— Не разб… Не! — Маделин изпъна гръб. — Шегуваш ли се? Джеф и бавачката? — Невъзможно беше да не изпита прилив на удоволствие от тази шокираща жълта клюка. Шкембелията Джеф, послушният, добродетелен наблюдател на птици, и младата френска бавачка. Ужасяващо възхитително клише. — Двамата имат връзка?

— Аха. Точно като Ромео и Жулиета, само че с Джеф вместо Ромео — каза Лорейн, която очевидно се бе отказала да пази подробностите от разговора им в тайна от колегите си.

Маделин усети, че леко ѝ се гади, сякаш бе излапала нещо твърде сладко и вредно за здравето ѝ.

— Това е ужасно! Това е потресаващо. — Тя наистина бе пожелавала лоши неща на Рената, но не и това. Единствено развратните жени заслужаваха развратни мъже. — Рената знае ли?

— Очевидно не — отвърна Лорейн. — Но информацията е сигурна. Джеф казал на Андрю Фарадей, докато играели скуош, а Андрю казал на Шейн, който казал на Алекс. Мъжете са такива клюкари, ужас!

— Някой трябва да ѝ каже.

— Е, няма да съм аз. Не ми се участва в „застреляй пратеника“.

— И аз не мога. Аз съм последният човек, от когото би трябвало да го чуе.

— Само не казвай на никого — прошепна Лорейн. — Обещах на Алекс, че ще си държа езика зад зъбите.

— Добре — отвърна Маделин. Без съмнение тази сочна клюка хвърчеше из полуострова като билярдна топка — от приятел към приятел, от съпруг към съпруга — и съвсем скоро щеше да цапардоса горката Рената право в лицето точно когато си мислеше, че най-тежката драма в живота ѝ бе тормозът над детето ѝ в училище.

— Очевидно девойчето Жулиет иска да го заведе във Франция, за да го запознае с родителите си — каза Лорейн с френски акцент. — У-ля-ля.

— О, Лорейн, стига! — отсече Маделин. — Не е смешно. Не искам да слушам повече. — Бе абсолютно несправедливо и да изпитва удоволствие от научаването на подобна клюка.

— Съжалявам, скъпа — невъзмутимо отвърна Лорейн. — Както и да е, какво мога да направя за теб?

Маделин резервира рекламно каре, Лорейн свърши работата с обичайната си експедитивност, а на Маделин ѝ се искаше просто да бе изпратила имейл.

— Е, ще се видим в събота вечер — каза Лорейн.

— Събота вечер? О, разбира се, викторината — отвърна Маделин. Говореше дружелюбно, за компенсация на острия си тон отпреди малко. — Чакам я с нетърпение. Имам нова рокля.

— Не се и съмнявам — каза Лорейн. — Аз ще съм Елвис. Няма правило, което да задължава жените да се обличат като Одри, а мъжете като Елвис.

Маделин се засмя и отново изпита топли чувства към Лорейн, чийто сърдечен, гръмогласен, дрезгав смях щеше да даде тон за добро настроение през цялата вечер.

— Ще се видим тогава — каза Лорейн. — О, чакай! Какъв е този благотворителен проект, с който се е захванала Абигейл?

— Не съм много сигурна — отвърна Маделин. — Нещо във връзка с набиране на средства за Амнести Интернешънъл. Може би предметна лотария? Всъщност трябва да ѝ кажа, че за провеждане на предметна лотария ще ѝ е нужно разрешително.

— Ммм — каза Лорейн.

— Какво? — попита Маделин.

— Ммм.

— Какво? — Маделин завъртя стола си и неволно бутна с лакът голям кафяв плик от ъгъла на бюрото си, но успя да го хване навреме. — Какво става?

— Не знам — отвърна Лорейн. — Петра спомена за този проект на Абигейл и останах с усещането, че нещо, не знам какво… нещо не е съвсем наред. Петра се кискаше, нали се сещаш, онова глуповато и дразнещо хихикане, подхвърляше разни неясни коментари как някакво момиче не одобрявало онова, което Абигейл правела, но Петра одобрявала, което не е кой знае каква подкрепа. Съжалявам. Говоря малко неясно. Просто майчинските ми инстинкти се обадиха… пиу-пиу-пиу. — Тя издаде звук като от автомобилна аларма.

Маделин веднага се сети за онзи странен коментар от фейсбук профила на Абигейл. Съвсем го бе забравила, разсеяна от собствения си гняв около прекратяването на уроците по математика.

— Ще се поинтересувам. Благодаря за предупреждението.

— Едва ли е нещо сериозно. Au revoir, скъпа.

И затвори.

Маделин взе телефона си и изпрати съобщение на Абигейл: Обади ми се веднага щом получиш това. Мама х.

В момента Абигейл беше на училище и нямаше право — като всички останали деца — да поглежда телефона си преди края на часовете.

Търпение, каза си тя и отново положи ръце върху клавиатурата на компютъра. Така. Какво следваше сега? Рекламните плакати за постановката на „Крал Лир“ следващия месец. Никой в Пириуи не искаше да гледа как крал Лир се клатушка страховито по сцената. Искаха съвременна комедия. До гуша им бе дошло от Шекспировите драми в собствения им живот — в училищния двор и на футболното игрище. Но шефката на Маделин настояваше. Продажбата на билети щеше да върви мудно и тя деликатно щеше да хвърли вината върху Маделин. Това се случваше всяка година.

Тя отново погледна телефона си. Абигейл сигурно щеше да я накара да чака чак до довечера.

— „…че по-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да имаш неблагодарно чедо“[9], Абигейл — каза тя на смълчания телефон. (Знаеше наизуст дълги цитати от „Крал Лир“, тъй като често ѝ се налагаше да присъства на репетициите.)

Телефонът иззвъня и тя подскочи от изненада. Беше Нейтън.

— Не се разстройвай — започна той.