Големите малки лъжи

54.

След училищното представление Пери откара Селест у дома.

— Имаш ли време да спрем за кафе? — попита тя.

— По-добре да не спираме — отвърна Пери. — Очаква ме много напрегнат ден.

Селест хвърли поглед към профила му. Изглеждаше спокоен, насочил мислите си към предстоящия ден. Тя знаеше, че е изпитал удоволствие да види първото си училищно представление, да бъде един от училищните татковци, облечен в корпоративната си униформа извън корпоративния свят. Пери харесваше бащинската си роля, обожаваше я дори, както пролича за пореден път, докато говореше с Ед по онзи шеговито-ироничен татковски начин.

Всички се смяха на препускащите по сцената близнаци, облечени в големия зелен крокодилски костюм. Макс беше главата, а Джош — опашката; на няколко пъти крокодилът изглеждаше застрашен от разкъсване надве, тъй като двамата хукваха в противоположни посоки. Преди да си тръгнат, Пери снима момчетата, облечени в костюма, на балкона на залата, с океана за фон. После помоли Ед да направи снимка на цялото им семейство: момчетата надничаха изпод костюма, Пери и Селест — приклекнали до тях. Вероятно вече бе публикувана във Фейсбук. Селест забеляза, че човъркаше телефона си, докато вървяха обратно към колата. Какво ли бе написал? Две звезди изгряха! Момчетата ще ви уплашат в ролята на крокодила страшен! Нещо такова.

„Ще се видим на викторината!“ — казваха всички на тръгване.

Да, Пери беше в добро настроение. Всичко би трябвало да е наред. Не се усещаше никакво напрежение от завръщането му след последното пътуване.

Ала не ѝ убягна светкавичната искрица гняв в погледа му след коментара ѝ, че ще го напусне, ако подпише петицията за изключването на Зиги. Селест го каза на шега, но знаеше, че не прозвуча така и че го постави в неловко положение пред Ед и Маделин, които той харесваше и уважаваше.

Как изобщо ѝ хрумна да го каже? Сигурно заради апартамента. Вече бе почти напълно обзаведен, така че можеше да напусне Пери по всяко време, но в резултат на това непрекъснато си мислеше: Ще го напусна ли, или не? Разбира се, че ще го напусна, трябва. Разбира се, че няма да го напусна. Вчера сутринта, докато беше там, дори застла леглата с чисти чаршафи. Подейства ѝ успокояващо, направи го с необяснимо удоволствие, дори отметна завивките за по-уютно — и всичко изглеждаше напълно възможно. Но после, когато се събуди посреднощ, с ръката на Пери, отпусната през кръста ѝ, и бавното въртене на вентилатора от тавана, точно както Пери го харесваше, внезапно се сети за онези оправени легла и се отврати, почувства се като престъпник. Какво предателство спрямо съпруга ѝ! Бе наела и обзавела друг дом. Що за безумна, потайна, злонамерена и егоистична постъпка?

Може би заплаши Пери, че ще го напусне, защото искаше да си признае стореното; може би не можеше да носи тежестта на тази тайна.

Естествено, не можеше да отрече и факта, че мисълта Пери — или който и да било, но най-вече Пери — да подпише онази петиция, я изпълваше с гняв. Той имаше дълг към Джейн. Семеен дълг заради онова, което бе направил братовчед му. (Може да е направил, припомняше си непрекъснато. Все още не знаеха със сигурност. Ами ако Джейн бе запомнила името погрешно? Мъжът можеше да се казва Стивън Банкс например, не Саксън Банкс.)

Зиги би могъл да е дете на братовчед му. Дължеше му поне собствената си преданост.

Джейн бе приятелка на Селест, но дори и да не беше, никое петгодишно дете не заслужаваше цяла една общност да се вдигне срещу него като на лов за вещици.

Пери не отвори гаража, а паркира на алеята пред къщата. Селест прие това като знак, че нямаше намерение да влиза.

— Ще се видим довечера — каза тя и се наведе да го целуне.

— Всъщност ще се кача да взема нещо от бюрото си — каза Пери и отвори вратата на колата.

И тогава тя го усети. Беше като мирис или като електрически заряд във въздуха. Усети го в позата на раменете му, в празния, стъклен поглед и в сухотата на собственото си гърло.

Той отвори входната врата и я пропусна да мине с любезен жест.

— Пери — бързо каза тя. Обърна се и той затвори вратата, но после я стисна за косата, усука я на тила и я дръпна толкова силно, толкова изненадващо силно, че болката плъзна по целия ѝ скалп и очите ѝ мигновено се напълниха със сълзи.

— Ако някога, още веднъж, ме злепоставиш по този начин, ще те убия, мамка му, ще те убия! — Той затегна хватката си. — Как посмя? Как посмя да го направиш?

Тогава я пусна.

— Съжалявам — каза тя. — Много съжалявам.

Но явно не го беше казала както трябва, защото той пристъпи бавно напред и взе лицето ѝ в шепи, както когато се канеше да я целуне нежно.

— Не е достатъчно — каза и блъсна главата ѝ в стената.

Хладната му преднамереност бе шокираща и нереална като първия път, когато я удари. Болката бе дълбока и лична, като разбито сърце.

Светът се завъртя около нея, сякаш бе пияна.

Тя се свлече на пода.

Повдигна ѝ се — веднъж, после още веднъж, — но не повърна. Винаги ѝ се гадеше. Но никога не повръщаше.

Чу отдалечаващите се стъпки на Пери по коридора, после се сви на пода, с колене до гърдите, и преплете пръсти на тила си. Главата ѝ пулсираше от болка. Сети се как хлипаха момчетата, когато се удареха: Боли, мамо, много боли.

— Седни — каза Пери. — Скъпа, надигни се и седни.

Той приседна до нея, помогна ѝ да се надигне и нежно положи на тила ѝ пакетче с лед, увито в хавлиена кърпа.

Когато блаженото усещане за хладина започна да се разлива по кожата ѝ, тя обърна глава към него и се вгледа в лицето му през насълзените си очи. Беше мъртвешки бледо, с лилави кръгове под очите. Чертите му бяха смъкнати надолу, сякаш се топеше от ужасна болест. Той изхлипа еднократно. Зловещ, отчаян звук, като от животно, уловено в капан.

Тя се отпусна на рамото му и той я залюля в прегръдката си — там, върху лъскавия им черен орехов паркет, под високия катедрален таван.