Големите малки лъжи

37.

Маделин отвори плъзгащата се врата откъм задния двор и видя Абигейл, седнала на дивана с лаптоп пред себе си.

— Здрасти! — извика тя и потръпна от фалшивата нотка в гласа си.

Не можеше да разговаря нормално със собствената си дъщеря. Сега, когато Абигейл идваше само за уикендите, Маделин имаше усещането, че тя е домакинът, а дъщеря ѝ — важен гост. Чувстваше се длъжна да ѝ предлага напитки и да се грижи за удобството ѝ. Толкова нелепо. Всеки път, когато Маделин забележеше, че се държи по този начин, така се ядосваше, че безцеремонно минаваше в другата крайност и караше Абигейл да свърши някаква домакинска работа, например да простре прането. Най-лошо от всичко бе това, че Абигейл се държеше точно като добре възпитаната гостенка, каквато Маделин я бе научила да бъде, и хващаше коша с прането, без да обели и дума, а после Маделин се чувстваше виновна и объркана. Да я накара да простре прането, когато Абигейл дори не бе донесла дрехи за пране със себе си? Все едно да накараш госта си да простре прането ти. И тогава се втурваше да ѝ помогне и завързваше някакъв изкуствен разговор, а онова, което действително искаше да ѝ каже, крещеше безмълвно наум: Просто се върни у дома, Абигейл, ела си у дома и да прекратим това. Той ни напусна. Той напусна и теб. Ти беше моята награда. Липсата ти бе неговото наказание. Как можа да избереш него?

— Какво правиш? — Маделин се пльосна на дивана до Абигейл и хвърли поглед към екрана на лаптопа. — Това Следващият топмодел на Америка ли е?

Вече не знаеше как да се държи в присъствието на Абигейл. Чувстваше се така, сякаш се опитваше да поддържа добри отношения с бивше гадже. Онази изкуствена непринуденост на действията. Онази крехкост на чувствата, съзнаването, че дребните чудатости на характера ти вече не са толкова прелестни, ако не и откровено досадни.

В семейството си Маделин винаги се бе придържала към комичната роля на лудата майка. Влагаше твърде много емоции — било то гняв или вълнение — във всичко. Когато децата отказваха да изпълняват нареждания, тя бълваше огън и жупел. Пееше глупави песнички, застанала пред вратата на килера: Къде, о, къде са консервите с домати? Домати, где сте вий?! Децата и Ед обожаваха да я вземат на подбив и да се шегуват с всичко — от маниите ѝ по знаменитости до блестящите ѝ сенки за очи.

Но сега, когато Абигейл идваше на гости, Маделин се чувстваше като пародия на самата себе си. Бе твърдо решена да не се преструва на такава, каквато не е. Тя бе на четиресет! Беше твърде късно да променя характера си. Но продължаваше да вижда себе си през очите на Абигейл и стигаше до заключението, че е в неблагоприятна позиция спрямо Бони. Защото тя бе избрала Бони, нали? Бони бе майката, която Абигейл би предпочела. И това всъщност нямаше нищо общо с Нейтън. Майката създаваше атмосферата в дома. Всеки таен страх, който Маделин някога бе имала относно собствените си недостатъци (лесно избухваше, често съдеше хората твърде прибързано, имаше прекалена слабост към дрехи, харчеше твърде много за обувки, смяташе се за сладка и забавна, когато — може би — бе просто досадна и жалка), сега заемаше челно място в съзнанието ѝ. Порасни, казваше си. Не го приемай толкова лично. Дъщеря ти все още те обича. Просто е избрала да живее с баща си. Какво толкова? Но всяко взаимодействие с Абигейл бе непрестанна битка между „Това съм аз, Абигейл, или ме приемаш, или не“ и „Бъди по-добра, Маделин, бъди по-спокойна, бъди по-мила, опитай се да бъдеш като Бони“.

— Видя ли как изгониха Елоиз миналата седмица? — попита Маделин. Това би казала в нормална ситуация, това и каза.

— Това не е Следващият топмодел на Америка — въздъхна Абигейл. — Разглеждам страницата на Амнести Интернешънъл. Чета относно нарушенията на човешките права.

— О! — възкликна Маделин. — Божичко!

— Бони и майка ѝ членуват в Амнести Интернешънъл — поясни Абигейл.

— Ама разбира се, не се и съмнявам — измърмори Маделин. Сигурно така се чувства Дженифър Анистън — помисли си тя, — когато чуе, че Анджелина и Брад са осиновили поредното сираче.

— Какво?

— Страхотно — каза Маделин. — Ед също, ако не се лъжа. Всяка година правим дарение.

О, господи, чуй се само! Престани да се състезаваш! А и дали изобщо беше вярно? Ед може и да е прекратил членството си.

Двамата с Ед се стараеха да бъдат добри хора. Тя купуваше лотарийни билети за благотворителност, даваше пари на улични музиканти и винаги спонсорираше досадни приятели, които участваха в поредния маратон за някаква важна кауза (въпреки че истинската кауза бе грижата за собствената им фигура). Когато децата пораснеха, възнамеряваше да върши някаква доброволческа дейност, както правеше собствената ѝ майка. Това бе достатъчно, нали? За работеща майка? Как смееше Бони да я кара да се съмнява във всеки свой избор?

Според Абигейл, наскоро Бони бе решила да няма повече деца (Маделин не попита защо, макар че ѝ се искаше да знае), затова бе дарила бебешките колички, легълцето, масата за повиване и бебешките дрехи на Скай в приют за жени, жертви на насилие. „Не е ли удивително, мамо? — бе въздъхнала Абигейл. — Другите хора просто биха продали тези неща.“ Маделин неотдавна бе продала бебешките роклички на Клоуи в eBay. После с радост бе изхарчила парите за нов чифт дизайнерски ботуши на половин цена.

— И какво пише там? — Полезно ли беше за едно четиринайсетгодишно момиче да научава за зверствата по света? За нея сигурно беше прекрасно. Бони даваше на Абигейл социално съзнание, докато Маделин просто я окуражаваше да поддържа фигурата си слаба. Замисли се за думите на горкичката Джейн за обществото, обсебено от физическата красота. Представи си как Абигейл влиза в хотелска стая с непознат мъж и как той се отнася с нея така, както се бе отнесъл онзи мъж с Джейн. Обзе я внезапен гняв. Представи си как сграбчва косата му отзад и разбива лицето му в някаква циментова повърхност, отново и отново, докато го превърне в кървава каша. Мили боже! Гледаше твърде много гадости по телевизията. — Какво точно четеш, Абигейл? — отново попита тя и се подразни от сприхавата нотка в гласа си. Предменструален синдром? Не. Рано му беше. Дори това не можеше да използва като оправдание. Напоследък просто я измъчваше перманентна раздразнителност.

Абигейл въздъхна.

— Брак с малолетни и сексуално робство — каза тя, без да откъсва поглед от екрана.

— Това е ужасно. Може би не… — И замълча. Искаше да каже нещо от сорта на Не се разстройвай, което бе нелепо, типичната реплика на облагодетелствана лекомислена бяла жена от Запада, жена, която изпитваше твърде голямо удоволствие от нов чифт обувки или флакон парфюм. Какво би казала Бони? Нека направим медитация по този повод, Абигейл. Оммм. Ето пак! Отново проявяваше лекомислие. Подиграваше се с медитацията. С какво медитацията би могла да навреди на някого?

— Те трябва да си играят с кукли — каза Абигейл. Гласът ѝ бе натежал от гняв. — Но вместо това работят в публични домове.

Ти трябва да си играеш с кукли, помисли си Маделин. Или попе с гримове.

Усети прилив на гняв към Нейтън и Бони, защото Абигейл всъщност наистина бе твърде малка и твърде чувствителна, за да се интересува от трафик на хора. Чувствата ѝ бяха твърде силни и неуправляеми. Бе наследила злочестите гневни изблици на Маделин, ала имаше много по-меко сърце от нейното. Преливаше от състрадание (макар че, естествено, цялото това прекомерно състрадание никога не биваше насочено към Маделин или Ед, или към Клоуи и Фред).

Сети се за времето, когато Абигейл, около петгодишна, бе много горда от умението си да чете. Седеше на кухненската маса и мърдаше устни, старателно сричайки заглавие от първата страница на вестника, с изражение на искрено изумление и ужас. Маделин вече не помнеше за какво беше статията. Убийство, смърт, природно бедствие. Не. Всъщност помнеше. За някакво момиченце, отвлечено от леглото си в началото на осемдесетте. Тялото му така и не бе открито. Тогава Абигейл все още вярваше в Дядо Коледа. „Това не е вярно — побърза да каже Маделин, грабна вестника и се зарече никога повече да не го оставя на достъпно място. — Всичко е измислица.“

Нейтън не знаеше за това, защото Нейтън го нямаше.

Клоуи и Фред бяха толкова различни. Много по-жилави. Нейните малки консуматорчета, технически грамотните ѝ дивачета.

— Аз смятам да направя нещо по този въпрос — каза Абигейл и продължи да чете надолу.

— Така ли? — попита Маделин. Е, няма да ходиш в Пакистан, ако това си мислиш. Ще си стоиш тук, млада госпожице, и ще гледаш „Следващият топмодел на Америка“. — Какво имаш предвид? Писмо? — Лицето ѝ грейна. Тя беше дипломиран специалист по маркетинг. Можеше да напише такова писмо, за каквото Бони не би и мечтала. — Мога да ти помогна да напишеш писмо до нашия министър-председател с молба за…

— He — прекъсна я Абигейл с презрение. — От това няма полза. Имам друга идея.

— Каква идея? — попита Маделин.

По-късно щеше да се чуди дали Абигейл би ѝ отговорила искрено, дали би могла да сложи край на тази лудост още преди да е започнала, но точно тогава на входната врата се почука и Абигейл рязко затвори лаптопа си.

— Това е татко — каза и скочи на крака.

— Но сега е едва четири — запротестира Маделин и също се изправи. — Мислех, че аз ще те закарам в пет.

— Отиваме на вечеря у майката на Бони — отвърна Абигейл.

— Майката на Бони — повтори Маделин.

— Не прави драми от това, мамо.

— И дума не съм казала. Не съм казала например, че не си виждала моята майка от седмици.

— Баба е толкова заета със социалния си живот, че едва ли ще забележи — отбеляза Абигейл съвсем уместно.

— Бащата на Абигейл е тук! — извика Фред от коридора, което значеше: Колата на бащата на Абигейл е тук!

— Здрасти, приятел! — извика Нейтън на Фред. Понякога само гласът му успяваше да породи вълна от далечни спомени: обида, гняв и объркване. Той просто си тръгна. Той просто ни изостави и си тръгна, Абигейл, и аз не можех да повярвам, просто не можех да повярвам, а в онази нощ ти плака ли, плака, онзи безкраен бебешки плач, който…

— Чао, мамо — каза Абигейл и се наведе да я целуне снизходително по бузата, сякаш Маделин бе стара леля, на която гостуваше, а сега — ох, слава богу! — бе време да се разкара от тази плесенясала дупка и да се прибере у дома.