Големите малки лъжи

20.

Беше единайсет сутринта в първия ден от училищния живот на Зиги.

Дали вече беше изпил сутрешния си чай? Дали ядеше ябълката си и бисквитите си със сирене? Малката си кутийка със стафиди? Сърцето на Джейн се свиваше при мисълта как той внимателно отваря новата си кутия за обяд. Къде щеше да седне? С кого щеше да си говори? Надяваше се, че Клоуи и близнаците си играеха с него, но те спокойно можеха и да го пренебрегват, също като останалите. Едва ли някой от близнаците щеше да се приближи до Зиги с протегната ръка и да му каже: „Охо, здрасти! Зиги, нали? Запознахме се преди няколко седмици на едно събиране. Как я караш?“.

Тя стана от масата в трапезарията, където работеше, и протегна ръце високо над главата си. Зиги щеше да се справи. Всички деца ходеха на училище. И оцеляваха. Научаваха правилата на живота.

Влезе в миниатюрната кухничка на новия си апартамент и включи електрическата кана, за да си направи чаша чай, макар да не ѝ се пиеше особено. Беше просто извинение да си даде кратка почивка от счетоводството на „Перфектният Пийт — водопроводни услуги“. Пийт може и да беше перфектен водопроводчик, но не го биваше особено в подреждането на документацията му. Всяко тримесечие тя получаваше кутия от обувки, пълна с купчина измачкани и изцапани хартии със странен мирис: фактури, сметки от кредитни карти и касови бележки, повечето от които ненужни. Просто си представяше как Пийт изпразва джобовете си, загребва с месестата си ръка всички хартийки от таблото на колата, обикаля из къщата и прибира всяко листче, което се изпречва пред очите му, а после натъпква всичко в кутия за обувки и въздъхва облекчено. Работата е свършена.

Тя се върна обратно на масата в трапезарията и посегна към следващата разписка. Съпругата на Перфектния Пийт наскоро бе похарчила 335 долара в козметичния салон, където се бе насладила на „класически масаж на лице“, „луксозен педикюр“ и „коламаска на бикини зоната“. Колко хубаво за съпругата на Перфектния Пийт. Следваше неподписано разрешително за училищна екскурзия до зоопарк „Таронга“ от миналата година. Отзад на листа имаше надпис с червен молив с детски почерк: МРАЗЯ ТОМ!!!!!

Джейн огледа бележката.

Мога/Няма да мога да присъствам на екскурзията като родител помощник.

Съпругата на Перфектния Пийт вече бе оградила с кръгче „Няма да мога“. Твърде заета с бикини зоната си.

Смачка касовата бележка и разрешителното в ръката си и се върна обратно в кухнята.

Тя би могла да бъде родител помощник, ако Зиги някога тръгнеше на екскурзия. В крайна сметка точно затова бе решила да стане счетоводител, за да е с „гъвкаво работно време“ заради Зиги и да „балансира майчинството и професионалната кариера“, макар че винаги се чувстваше глупаво и неестествено, когато казваше такива неща, сякаш не беше истинска майка и целият ѝ живот бе измислица.

Би било забавно отново да отиде на училищна екскурзия. Все още помнеше вълнението. Удоволствието от пътуването с автобус. Джейн би могла тайно да наблюдава как Зиги контактува с останалите деца. Да се увери, че е нормален.

Разбира се, че беше нормален.

Мислите ѝ отново се насочиха — за кой ли път тази сутрин — към бледорозовите пликове. Толкова много пликове! Нямаше значение, че не беше поканен на партито. Той беше твърде малък да усети болка или обида, а и децата, така или иначе, все още не се познаваха. Глупаво беше дори да мисли за това.

Но истината бе, че се чувстваше дълбоко наранена от негово име и някак отговорна, сякаш тя самата бе направила нещо нередно. Толкова много искаше да забрави всичко за инцидента от деня за ориентация, а ето че сега отново мислеше за него почти непрекъснато.

Водата в електрическата кана кипна.

Ако Зиги наистина бе наранил Амабела и ако отново направеше нещо такова, той никога нямаше да бъде канен на никакви партита. Учителите щяха да извикат Джейн на среща. Щеше да се наложи да го заведе при детски психолог.

Щеше да се наложи да изрече на глас всичките си тайни страхове относно Зиги.

Ръката ѝ трепереше, докато наливаше горещата вода в чашата.

„Щом Зиги не е поканен, тогава и Клоуи няма да отиде“ бе казала Маделин, докато пиеха кафе тази сутрин.

„Моля те, не го прави — отвърна Джейн. — Така само ще влошиш нещата.“

Но Маделин просто вдигна вежди и сви рамене: „Вече казах на Рената“.

Джейн бе ужасена. Страхотно. Сега Рената щеше да има още една причина да я мрази. Джейн вече имаше враг. За последно бе имала бледо подобие на враг в собственото си начално училище. Никога не ѝ бе хрумвало, че да изпратиш детето си на училище, е като да се върнеш отново там.

Може би в онзи злополучен ден трябваше да го накара да се извини, а после да се извини и тя. „Толкова съжалявам — би могла да каже на Рената. — Ужасно съжалявам. Той никога не е правил така. Ще се погрижа никога да не се повтори.“

Ала нямаше смисъл. Зиги каза, че не го е направил. Тя не би могла да реагира по какъвто и да било друг начин.

Джейн отнесе чашата с чай до масата в трапезарията, седна отново зад компютъра си и разопакова нова дъвка.

Така. Щеше да се включва като доброволец във всяко предложение от страна на училището. Очевидно родителската ангажираност влияеше добре на образованието на детето (макар тя винаги да бе подозирала, че това е училищна пропаганда). Щеше да се опита да се сприятели с други майки освен Маделин и Селест, а при случайна среща с Рената щеше да бъде мила и любезна.

„Всичко това ще утихне след седмица“ — бе казал баща ѝ сутринта в кафенето, докато обсъждаха партито.

„Или ще се взриви — обади се Ед, съпругът на Маделин. — Щом вече е намесена и жена ми.“

Майката на Джейн се бе засмяла, сякаш познаваше Маделин от години. (За какво си бяха говорили толкова дълго на плажа? Джейн се гърчеше вътрешно при мисълта за това как майка ѝ разкрива всяка своя тревога относно живота на дъщеря си: Тя не може да си намери мъж от толкова време! Тя е толкова слаба! Тя отказва да се подстриже нормално!)

Маделин си играеше с тежката сребърна гривна на китката си. „Бум!“ — внезапно извика тя и разпери ръце в противоположни посоки с широко отворени очи, имитирайки експлозия. Джейн се бе засмяла, макар да си мислеше: Страхотно. Тази жена е луда и ми е приятелка.

Джейн имаше враг в началното училище по една-единствена причина: защото така бе решило едно симпатично, харизматично момиче на име Емили Бери, което винаги носеше червени шноли с калинки в косата си. Беше ли Маделин четиресетгодишната версия на Емили Бери? Шампанско вместо лимонада. Алено червило вместо гланц за устни с аромат на ягоди. Онзи тип момичета, които безгрижно, с усмивка на уста, раздухват проблемите ти, но въпреки това ги обичаш.

Джейн поклати глава, за да пропъди тази мисъл. Нелепа идея. Тя бе пълнолетен човек. И нямаше да се озове в кабинета на директора, както когато беше на десет години. (Тогава Емили седеше на стола до нея, подритваше с крака, дъвчеше дъвка и се усмихваше на Джейн всеки път, когато директорът отклонеше поглед в друга посока, сякаш всичко това бе една голяма лудория.)

Така. Съсредоточи се.

Взе следващия документ от кутията за обувки на Пийт водопроводчика и внимателно я задържа между върховете на пръстите си. Беше мазен на пипане. Фактура от склад на едро за водопроводни части. Браво, Пийт. Най-после нещо, което е свързано с работата ти.

Отпусна ръце върху клавиатурата. Хайде. Готови, старт! Част от работата ѝ се състоеше във въвеждане на данни и ако искаше тя да бъде както печеливша, така и поносима, трябваше да я върши бързо. Когато за пръв път счетоводител ѝ даде работа, той ѝ каза, че ще ѝ отнеме между шест и осем часа. Тя я свърши за четири и го таксува за шест. Оттогава бе станала още по-бърза. Беше като компютърна игра — всеки път се стараеше да стигне до по-високо ниво.

Не беше мечтаната работа, но ѝ доставяше голямо удоволствие да трансформира разхвърляна купчина документи в стройно подредени редици от цифри. Обичаше да се обажда на клиентите си — които вече бяха основно собственици на дребен бизнес като Пийт — и да им казва, че е открила ново данъчно облекчение. Но на първо място се гордееше с факта, че през последните пет години издържаше сама себе си и Зиги, без да ѝ се налага да моли родителите си за пари, макар и това да означаваше понякога да работи до късно през нощта, докато той спеше.

Не за такава кариера бе мечтала като амбициозна седемнайсетгодишна девойка, но вече дори не можеше да си спомни някога да се е чувствала достатъчно невинна и смела, за да мечтае за определен начин на живот, сякаш човек можеше да избира внезапното стечение на обстоятелствата.

Чу се писък на чайка и за момент този звук я обърка.

Е, тя бе избрала това. Тя бе избрала да живее до плажа, сякаш го заслужаваше не по-малко от всички останали. Можеше да се награди за два часа работа с разходка покрай морето. Разходка по плажа посред бял ден. Можеше да се върне в „Блу Блус“, да си вземе кафе за из път, а после да го сложи на някоя ограда, с морето на заден план, и да публикува артистичната снимка във Фейсбук с коментар: Обедна почивка! Каква късметлийка съм, а?! А хората щяха да пишат: Завиждам!

Ако успееше да сглоби перфектния фейсбук живот, може би самата тя щеше да започне да го приема като истински.

Би могла дори да публикува статус: Бясна съм!!! Зиги е единственият в класа, непоканен на парти за рожден ден!!! Гррр. И всички щяха да пишат успокояващи неща като Моляяя? и Ооо, горкичкият Зиги!

Би могла да свие тревогите си до безвредни, кратички фейсбук статуси, които да потъват в информационния поток по стените на приятелите ѝ.

Тогава двамата със Зиги щяха да бъдат нормални хора. Тя дори би могла да излезе на среща. За радост на мама.

Джейн взе мобилния си телефон и прочете съобщението, изпратено вчера от приятелката ѝ Ана.

Помниш ли Грег? Братовчед ми, с когото се запозна, като бяхме на… колко… 15? Преместил се е в Сидни. Иска номера ти, за да те покани на питие! Става ли? Но само ако и ти искаш! (Много е готин сега. Има моите гени!!! Ха-ха.) х

Така.

Помнеше Грег. Срамежлив. Нисък. Червеникава коса. Казваше някоя глупава шега, която никой не схващаше, а после, когато всички започваха да питат: „Какво? Какво?“, той отвръщаше: „Нищо, не се притеснявайте!“. Беше се запечатало в главата ѝ, защото ѝ дожаляваше за него.

Защо не?

Би могла да се справи с това — питие с Грег.

Време беше. Зиги ходеше на училище. Тя живееше до плажа.

Взе телефона и написа отговор: ОК х.

Отпи от чая си и протегна ръце към клавиатурата.

Тялото ѝ реагира със секунди закъснение. А дори не мислеше за съобщението. Мислеше за фактурата на водопроводчика Пийт за тръби и кранове.

Мощен пристъп на гадене я накара да се превие одве и челото ѝ се опря в масата. Притисна устата си с длан. Главата ѝ пулсираше от силния приток на кръв. Усети онази миризма. Можеше да се закълне, че е истинска, че е тук, в този апартамент.

Понякога, ако Зиги сменяше настроението си твърде бързо, без предупреждение, от радост към гняв, усещаше тази миризма и по него.

Тя се надигна полуизправена, запушила уста, и взе телефона си. С треперещи пръсти написа съобщение на Ана: Не му го давай! Промених решението си!

Отговорът дойде почти незабавно.

Късно е вече. :)

Tea: Чух, че Джейн имала вземане-даване с един от бащите. Нямам представа кой. Знам само, че не е моят съпруг!

Бони: Не е вярно.

Каръл: Нали знаете, че в техния Клуб на любителите на еротични книги е имало мъж? Не моят съпруг, слава богу. Той чете единствено „Голф Австралия“.

Джонатан: Да, аз бях мъжът от така наречения Клуб на любителите на еротични книги, само че това беше просто шега. Това беше читателски клуб. Най-обикновен читателски клуб.

Мелиса: Джейн нямаше ли връзка с онзи баща, които е в отпуск по майчинство?

Габриел: Не Джейн е тази, която е имала връзка! Аз винаги съм смятала, че е преродена. Равни обувки, никакви бижута, никакъв грим. Но хубаво тяло! Нито грам тлъстина. Тя беше най-слабата майка в училището. Божичко, гладна съм. Пробвали ли сте диетата 5:2? Днес ми е ден за постене. Умирам от глад.