Големите малки лъжи

52.

Саманта: Гледах представлението на децата от предучилищната група в деня преди викторината и забелязах, че всички поддръжници на Рената седяха в единия край, а тези на Маделин — в другия, точно като на сватба. Изкисках се наум.

Училищните събрания в „Пириуи“ винаги започваха и приключваха с твърде голямо закъснение, но единственото нещо, за което човек не можеше да се оплаче, бе мястото на провеждането им. Училищната тържествена зала се намираше на втория етаж на сградата и разполагаше с огромна тераса по цялата ѝ дължина, с големи стъклени плъзгащи се врати, разкриващи великолепна гледка към морето. Днес всички врати бяха отворени, за да пропускат свежия есенен въздух. (В залата наистина ставаше малко задушно на затворени врати, с всичките пръцкащи деца, парфюмирани Руси карета и окъпаните им с одеколон съпрузи.)

Маделин се загледа в морето и се опита да мисли за нещо красиво. Почувства едва доловим живец в себе си, което значеше, че утре настъпваше ПМС кулминацията. Никой не биваше да я дразни вечерта на викторината.

— Здрасти, Маделин — каза Бони. — Здрасти, Ед.

Тя седна на празния стол до Маделин и около нея се разнесе гъделичкащ носа аромат на пачули.

Маделин усети как ръката на Ед дискретно и успокояващо се отпусна върху коляното ѝ.

— Здрасти, Бони — унило отвърна Маделин и хвърли поглед през рамо. Наистина ли нямаше никакви други свободни столове в цялата зала? — Как си?

— Много добре — отвърна Бони и прехвърли плитката си през рамо. Бяло рамо, като на хипи, осеяно с няколко бенки. Дори рамото на Бони ѝ се струваше противно.

— Не ти ли е студено? — потръпна Маделин. Бони носеше тениска без ръкави и панталон за йога.

— Току-що водих тренировка по Бикрам йога — отговори Бони.

— Тази е с голямото потене, нали? — попита Маделин. — Не изглеждаш потна.

— Взех си душ — обясни Бони. — Но вътрешната ми телесна температура все още е доста висока.

— Ще настинеш — каза Маделин.

— Няма да настина.

— Ще настинеш. — Маделин усети как Ед едва сдържаше смеха си от лявата ѝ страна. Тя побърза да смени темата, докато все още имаше последната дума: — Нейтън няма ли го?

— Наложи му се да работи — отвърна Бони. — Казах му, че вероятно няма да пропусне много. Скай е толкова ужасена от излизането на сцена, че сигурно ще се скрие зад другите деца. — Усмихна се на Маделин. — За разлика от твоята Клоуи.

— За разлика от моята Клоуи — съгласи се Маделин.

Поне Клоуи не можеш да ми отнемеш никога, така както ми отне Абигейл.

Тази чужда жена знаеше какво е закусвала Абигейл сутринта, а Маделин не знаеше — и това я вбесяваше. И макар че познаваше Бони от години и бяха водили стотици любезни разговори, Маделин все още не можеше да я възприеме като реален човек. Усещаше я като карикатура. Просто не можеше да си представи как Бони върши нещо нормално. Случваше ли се някога да е кисела? Случваше ли се някога да крещи? Да се залива от смях? Да прекали с храна? Да прекали с алкохол? Да извика на някого да ѝ донесе тоалетна хартия? Да изгуби ключа за колата си? Случваше ли се някога да бъде просто човек? Спираше ли някога да говори с онзи зловещ, напевен глас на учител по йога?

— Съжалявам, че Нейтън е пропуснал да ти каже за уроците по математика — каза Бони.

Не тук, идиотка такава! Нека не обсъждаме семейните си проблеми в това гъмжило от майки, наострили уши покрай нас.

— Казах на Нейтън, че трябва да подобрим уменията си за комуникация — продължи Бони. — Всичко това е процес.

— Аха — кимна Маделин. Ед леко увеличи натиска на ръката си върху коляното ѝ. Маделин погледна към него, после към Пери и Селест от другата му страна, за да провери дали не би могла по естествен път да се впусне в разговор с другиго, но Пери и Селест гледаха нещо на телефона на Селест и се смееха, допрели глави като млади влюбени тийнейджъри. Явно напрежението помежду им във връзка с подписването на петицията не беше нещо сериозно.

После обърна поглед към предната част на залата, където все още кипеше шумна суматоха, деца биваха молени да седнат, учители човъркаха озвучителната техника, Руси карета сновяха напред-назад с вид на много важни и много ангажирани, както си изглеждаха всяка петъчна сутрин.

— Абигейл започва да развива обществено съзнание — каза Бони. — Удивително е да наблюдаваш това. Ти знаеше ли, че тя работи по някакъв таен благотворителен проект?

— Нямам нищо против, стига общественото ѝ съзнание да не пречи на оценките в училище — хладно отвърна Маделин и така затвърди имиджа си на ужасния родител човекомразец. — Тя иска да се занимава с физиотерапия. Говорих по този въпрос със Саманта. Майката на Лили. Саманта казва, че на Абигейл ще ѝ трябва математика.

— Всъщност аз не мисля, че тя все още желае да се занимава с физиотерапия — каза Бони. — Струва ми се, че започва да развива интерес към социална дейност. Мисля, че от нея ще излезе прекрасен социален работник.

— От нея ще излезе ужасен социален работник! — отсече Маделин. — Тя не е достатъчно твърда. Ще се съсипе от опити да помага на хората и ще приема твърде лично проблемите им — за бога, това е крайно погрешен кариерен избор за Абигейл.

— Мислиш ли? — невинно попита Бони. — Е, няма нужда да взема каквито и да било решения точно сега, нали? Кой знае колко пъти ще промени решението си дотогава.

Маделин се чу да издава тихи пухтящи звуци през стиснати устни, като родилка. Бони се опитваше да превърне Абигейл в човека, който самата тя не беше и не можеше да бъде. От истинската Абигейл нямаше да остане нищичко. И собствената ѝ дъщеря щеше напълно да се отчужди от нея.

Госпожа Липман излезе на сцената с грациозна походка и мълчаливо се изправи пред микрофона, със сключени длани и блага усмивка, в очакване всички да забележат кралското ѝ присъствие. Едно Русо каре се втурна към сцената и направи някакви много важни настройки на микрофона, преди да изтича обратно на мястото си. Междувременно една от учителките на шестокласниците започна да ръкопляска в ритмичен, заразителен такт, който подейства на децата като хипноза или магия, и те мигновено спряха да говорят, насочиха погледи напред и започнаха да пляскат в същия ритъм. (Това не действаше у дома. Маделин беше пробвала.)

— О! — каза Бони, когато ръкопляскането набра сила и госпожа Липман вдигна ръце, за да помоли за тишина. Тя се наведе и заговори в ухото на Маделин с благоуханен дъх на ментова свежест: — Едва не забравих. Бихме искали да поканим теб, Ед и децата у дома следващия четвъртък, за да отпразнуваме петнайсетия рожден ден на Абигейл! Сигурна съм, че Абигейл ще бъде ужасно щастлива в компанията на цялото си семейство. Нали няма да е твърде неловко, как смяташ?

Неловко? Шегуваш ли се, Бони, това би било прекрасно, направо възхитително! Маделин щеше да бъде гостенка на празненството по случай петнайсетия рожден ден на собствената ѝ дъщеря. Не домакиня. Гостенка. Нейтън щеше да ѝ предлага питиета. Когато си тръгнеха, Абигейл нямаше да влезе в колата с тях. Щеше да остане там. Абигейл щеше да остане там, защото това бе нейният дом.

— Чудесно! Какво да донеса? — прошепна тя в отговор, а в същото време положи ръка върху рамото на Ед и здраво го стисна. Оказа се, че да разговаряш с Бони, бе същото като да раждаш: болката винаги можеше да стане много, много по-силна.