Големите малки лъжи

73.

Маскеният бал течеше от един час, при това без храна и без викторина. Джейн непрекъснато имаше усещането за леко вълнение, сякаш се намираше на кораб. В залата ставаше все по-топло. Отначало беше студено, затова отоплението работеше с пълна сила. Лицата на гостите червенееха. Дъждът отново се бе усилил и плющеше по покрива, та хората трябваше да се надвикват, за да заглушат грохота на пороя. Смях се лееше на талази. Пусна се слух, че някой поръчал пици. Жените започнаха да вадят животоспасяващи закусчици от дамските чанти.

Недалеч от Джейн някакъв едър Елвис предложи да дари петстотин долара на училището в замяна на пакет чипс с оцет и сол, притежание на Саманта.

— Разбира се — отвърна Саманта, но Стю, съпругът ѝ, грабна пакета от ръката ѝ преди финализирането на сделката.

— Съжалявам, пич, но децата нямат чак толкова спешна нужда от интерактивни дъски, колкото моят стомах — от храна.

Ед се обърна към Маделин:

— Ти защо не носиш храна в чантата си? Що за жена си?

— Това не е чанта, а вечерна чантичка! — Маделин размаха обшитата с пайети миниатюрна чантичка. — Престани най-сетне, Бони. Добре съм! — тросна се тя на Бони, която я преследваше с куп салфетки в ръка и потупваше с тях роклята ѝ.

Две Одрита и един Елвис водеха оживен спор на висок глас относно стандартизираните тестове.

— Нямаме основание да предполагаме, че…

— Учебният материал е обвързан с теста! Знам със сигурност, че преподават по теста!

Руси карета търчаха в различни посоки, притиснали мобилни телефони до ушите си.

— Доставчикът на храна пристига след пет минути! — сопна се една, когато видя Стю да нагъва чипс с оцет и сол.

— Съжалявам — рече Стю и протегна пакета. — Искаш ли?

— Ох, добре. — Тя си взе няколко и офейка.

— На две магарета сламата не могат да разделят. — Стю тъжно поклати глава.

— Шшшт — изсъска Саманта.

— Училищните викторини винаги ли… — Том не успя да намери точната дума.

— Не знам — каза Джейн.

Том ѝ се усмихна. И тя му се усмихна. Тази вечер се усмихваха често един на друг, сякаш си имаха лично тяхна шега.

Мили боже, моля те, нека това не е плод на въображението ми!

— Том! Едно двойно с обезмаслено мляко за навън! Ха-ха!

Том вдигна вежди към Джейн и покорно се включи в поредния разговор.

— Джейн! Търсих те! Как си? — Госпожица Барнс се появи отнякъде, по-висока от обичайното и застрашително нестабилна върху обувки на много висок ток. Носеше гигантска шапка, розова боа и чадърче против слънце. Нямаше и капчица прилика с Одри Хепбърн, доколкото Джейн можеше да прецени. Изговаряше думите много бав-но и вни-ма-тел-но, така че никой да не забележи, че е подпийнала. — Как си, държиш ли се? — попита тя, сякаш говореше с дълбоко опечален човек, и Джейн разровичка паметта си в търсене на скорошен повод за дълбока печал.

О, петицията, разбира се. Цялото училище смяташе сина ѝ за насилник. Това. Много важно. Том не е гей!

— Имаме среща в понеделник сутрин преди училище, нали? — каза госпожица Барнс. — Предполагам, че става въпрос за… болната тема.

Тя затвори „болната тема“ във въздушни кавички.

— Да — отвърна Джейн. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Но не сега. — Непрекъснато виждаше Селест и съпруга ѝ някъде в далечината, но все още не бе успяла да ги доближи.

— Облечена съм като Одри Хепбърн в „Моята прекрасна лейди“, между другото — намусено уточни госпожица Барнс и посочи към тоалета си. — За сведение на всички, тя има и други филми освен „Закуска в Тифани“.

— Веднага разбрах коя си — отвърна Джейн.

— Както и да е, — тази работа с насилието излезе извън контрол — каза госпожица Барнс. Вече не се стараеше да изговаря думите, а ги остави да се леят бързешката по натежалия ѝ език. — Всеки ден получавам имейли от разтревожени родители. Мисля, че си имат график. Прииждат непрекъснато. „Имаме нужда от сигурност, че децата ни са на безопасно място“, а някои от тях започват да проявяват пасивна агресия: „Знам, че нямате достатъчно персонал, госпожице Барнс, трябват ли ви още доброволци от родителите? Мога да идвам всяка сряда следобед в един часа“. И ако не отговоря незабавно, следва: „Госпожице Барнс, все още нямам отговор относно предложението ми“, и естествено, пращат шибано копие до госпожа Липман за всичко.

Госпожица Барнс засмука сламката в празната си чаша.

— Съжалявам за грубия език. Учителите не бива да ругаят. Никога не ругая пред децата. Просто уточнявам, в случай че решиш да направиш официално оплакване.

— В момента не си на работа. Можеш да говориш каквото си искаш. — Джейн отстъпи малка крачка назад, защото шапката на госпожица Барнс непрекъснато се удряше в главата ѝ, докато говореше. Къде беше Том? А, ето го, обграден от ято Одрита, които го гледаха с обожание.

— Не съм на работа? Винаги съм на работа. Миналата година с бившия ми приятел бяхме на Хавайските острови. Та влизаме ние във фоайето на хотела и аз чувам едно сладко гласче да подвиква: „Госпожице Барнс! Госпожице Барнс!“. Сви ми се сърцето. Детето, с което имах най-големи ядове през цялата учебна година, почиваше в същия хотел! И аз трябваше да се преструвам на много щастлива, че го виждам! И да си играя с него в шибания басейн! Родителите лежаха на шезлонгите си и великодушно се усмихваха, сякаш ми правеха невероятна услуга! С приятеля ми се разделихме на онази почивка и аз обвинявам това дете. Не казвай на никого, че съм го казала. Въпросните родители са тук тази вечер. О, боже, обещай ми, че никога няма да кажеш на никого за това!

— Обещавам — отвърна Джейн. — С ръка на сърцето.

— Както и да е, докъде бях стигнала? О, да, имейлите. Но това не е всичко. Те непрекъснато се мъкнат в училище! По всяко време! Рената си е взела отпуск, за да може да прави случайни проверки на Амабела, въпреки че имаме помощен учител, който не прави нищо друго, освен да наблюдава Амабела. Хубаво, съгласна съм, че не съм видяла какво се е случвало, и се чувствам много виновна за това. Но не е само Рената! Тъкмо работим нещо с децата, вдигам глава и внезапно виждам родител до вратата, просто си стои и ме наблюдава. Тръпки да те побият. Сякаш ме шпионират.

— Звучи ми като тормоз на работното място — каза Джейн. — Опа… внимателно. Готово. — Тя нежно избута шапката на госпожица Барнс от лицето си. — Искаш ли още едно питие? Струва ми се, че още едно ще ти дойде добре.

— Влизам в дрогерия „Пириуи“ през уикенда — продължи госпожица Барнс, — защото имам ужасна инфекция на уринарния тракт… имам нов приятел, както и да е, съжалявам, излишна информация… та си стоя на щанда, чакам и внезапно до мен изниква Tea Кънингам и честно казано, даже не я чух да поздрави, преди да се впусне да разказва как Вайълет била толкова разстроена онзи ден след училище, понеже Клоуи ѝ казала, че шнолите ѝ не си подхождали. Е, ами не си подхождаха. Искам да кажа… за бога, това не е насилие! Това не е тормоз! Това са просто деца, които се държат по детски! Но, ах, не, Вайълет била толкова наранена от това и бих ли могла аз, ако обичам, да говоря с целия клас как трябва да са любезни помежду си и… ох, съжалявам, току-що видях кръвнишкия поглед на госпожа Липман. Извини ме. Май трябва да отида да си наплискам лицето със студена вода.

Госпожица Барнс се извъртя толкова бързо, че розовата ѝ боа се отърка в лицето на Джейн.

Джейн се обърна и отново се озова лице в лице с Том.

— Протегни си ръката — каза той. — Бързо.

Тя протегна ръка и той ѝ даде шепа крекери.

— Онзи страховит Елвис ей там намерил пакет крекери в кухнята — каза и нежно махна нещо розово от косата ѝ. — Перце — добави.

— Благодаря. — Джейн лапна един крекер.

— Джейн. — Нечия хладна ръка докосна лакътя ѝ. Селест.

— Здрасти — грейна Джейн. Селест изглеждаше толкова красива тази вечер; удоволствие бе просто да я гледаш. Защо Джейн винаги се чувстваше неловко около красиви хора? Те нямаха вина за красотата си и бяха прекрасна гледка за окото, и Том тъкмо ѝ бе донесъл крекери, и дори се изчерви мъничко, когато махна перцето от косата ѝ, и не беше гей, и тези газирани розови коктейли бяха божествени, и тя обичаше училищни викторини, толкова бяха смешни и забавни.

— Може ли да поговоря с теб за минутка? — попита Селест.