Големите малки лъжи

56.

Агресивното поведение във връзката ескалира с течение на годините.

Дали го бе прочела в някоя статия, или Сузи го беше казала с онзи неин хладен, безпристрастен тон?

Селест лежеше в леглото на една страна, прегърнала възглавницата, и гледаше през прозореца. Пери бе дръпнал завесите, за да може да вижда морето.

„Ще можем да си лежим в леглото и да виждаме океана!“ — ентусиазирано бе извикал Пери след първия оглед на къщата, а отраканият агент по недвижими имоти побърза да каже: „Ще ви оставя да огледате насаме“, защото, разбира се, къщата говореше сама за себе си. Пери се държа като малко дете тогава, като развълнувано малко дете, което тича из нова къща, а не като възрастен мъж, на когото му предстои да изхарчи милиони за „луксозен имот с гледка към океана“. Вълнението му почти я уплаши; беше твърде бурно и оптимистично. Очевидно бе имала основание за суеверието си. Чакаше ги провал. По онова време беше бременна в четиринайсетата седмица, подпухнала, гадеше ѝ се, с постоянен метален вкус в устата, и отказваше да повярва в тази бременност — но Пери хранеше големи надежди, сякаш покупката на къщата бе гаранция, че бременността ще завърши успешно, защото „Какъв живот! Какъв страхотен живот за деца, толкова близо до плажа!“. Тогава дори не ѝ повишаваше глас, тогава идеята да я удари би била невъзможна, невъобразима, смешна.

Тя все още не можеше да повярва.

Всичко бе толкова… толкова изненадващо.

Бе положила огромно усилие да изрази дълбочината на шока си пред Сузи, но нещо ѝ подсказваше, че всички клиенти на Сузи се чувстваха по същия начин. („Не, не, виж, за нас е наистина изненадващо!“ — искаше ѝ се да каже.)

— Още чай? — Пери стоеше до вратата на спалнята, все още в дрехите за работа, но без сако и с навити над лактите ръкави на ризата.

„Следобед трябва да отида в офиса, но сутринта ще работя вкъщи, за да съм сигурен, че си добре“ — каза той, след като ѝ помогна да стане от пода в антрето, сякаш се бе подхлъзнала или внезапно ѝ бе прилошало. Обади се на Маделин, без да пита Селест, и я попита дали би могла да вземе момчетата след училище. Селест е болна — чу го да казва, а тревогата и състраданието му звучаха толкова искрено, толкова неподправено, сякаш наистина вярваше, че внезапно я бе покосила мистериозна болест. Може би наистина го вярваше.

— Не, благодаря — отвърна Селест.

Тя погледна красивото му загрижено лице, после примигна и видя другия Пери, надвесен злобно над нея, който просъсква: „Не е достатъчно“, преди да удари главата ѝ в стената.

Направо не бе за вярване.

Доктор Джекил и мистър Хайд.

Селест не знаеше кой от двамата бе злодеят. Тя затвори очи. Ледът помогна, но болката се уталожи на едно ниво и си остана там, сякаш никога нямаше да отшуми: тиха, ритмично пулсираща. Когато посегнеше да докосне мястото с пръсти, очакваше да го усети като мек домат.

— Е, хубаво. Изчуруликай, ако имаш нужда от нещо.

Почти се засмя.

— Добре — отвърна.

Пери тръгна и тя отново затвори очи. Тя го бе унизила. Би ли се почувствал унизен, ако тя наистина го напуснеше? Би ли се почувствал унизен, ако светът знаеше, че публикациите му във Фейсбук не разкриваха цялата истина?

„Трябва да вземеш предпазни мерки. Най-опасният период за малтретираната жена идва, след като сложи край на връзката си“ — нееднократно повтори Сузи на Селест по време на последната им среща, сякаш очакваше отговор, който Селест отказваше да ѝ даде.

Селест никога не бе приемала това сериозно. За нея всичко опираше до решението да го напусне; да остане или да си тръгне, сякаш тръгването би сложило край на историята ѝ.

Колко заблудена е била. Каква глупачка.

Ако днес гневът на Пери бе кипнал една идея по-силно, той щеше да удари главата ѝ в стената още веднъж. Щеше да я удари по-силно. Можеше да я убие, а после щеше да се свлече на колене и да залюлее тялото ѝ в прегръдките си, да я оплаква и да крещи, и да е много разстроен, и да съжалява — но какво от това? Тя щеше да е мъртва. Той нямаше да може да я съживи. Момчетата ѝ нямаше да имат майка. Пери бе страхотен баща, но той не им даваше достатъчно плодове и винаги забравяше да им измие зъбите, а тя искаше да ги види как порастват.

Ако тя го напуснеше, той вероятно щеше да я убие.

Ако останеше и връзката им продължеше по същата траектория, той вероятно — някой ден, рано или късно — щеше да намери нещо, за което да се ядоса, и щеше да я убие.

Нямаше спасение. Един апартамент с грижливо оправени легла не беше сериозен план за бягство. Беше подигравка.

И все пак бе толкова трудно за вярване, че красивия загрижен мъж, който току-що ѝ бе предложил чаша чай и точно в момента работеше на компютъра си на същия етаж, и който щеше да дотича, ако го извикаше, и който я обичаше с цялото си чудато сърце, един ден — по всяка вероятност — щеше да я убие.