Глава 9

Навсякъде можеш да си щастлив.

С годините тази сентенция се беше превърнала в един вид мантра за Гол. Нещо като морална обувалка, предполагаше той, макар да не му се искаше да мисли по този начин. Или пък организационен принцип.

Беше чул думите от приятел в колежа, който стана успешен адвокат. Веднъж този стар приятел беше разпитвал петнайсетгодишно момиче, изнасилено на купон на студентско сдружение. Момичето беше беден бял боклук от Юга, а момчетата — студенти в Тюлейн от богати семейства, лелята на единия от тях беше федерален съдия. Години след случката по време на няколко питиета този стар приятел му обясни необходимата нагласа, за да изкараш малко момиче да свидетелства и да го разкъсаш на парчета пред собственото му семейство. Въпрос на грижлива стратегия. Няма съмнение, че най-накрая ще се разплаче пред съдебните заседатели, но това е без значение, стига преди това да успееш да я изкараш лъжкиня. Да, съдебните заседатели ще изпитат желание да я защитят, да, това чувство дори ще се усили, когато тя се разреве, но ако преди това си съумял да я препънеш с нейния собствен разказ, ако си успял да го направиш както трябва, няма да изглежда, че тиранизираш горкото момиченце. Ако го изиграеш както трябва, ако, както казват футболистите, придадеш фалц на топката, тогава плачът всъщност ще работи против нея. Ще отслаби показанията ѝ. Трябва да имаш всичко това предвид, докато в подсъзнанието ти като някой стар хладилник бръмчи знанието, че клиентите ти са го извършили. Притиснали са я на земята в коридор встрани от кухнята. Музиката била толкова силна, че усещала басите с раменете и хълбоците си, притиснати в пода. Толкова силна, че хората в съседната стая не можели да чуят нейните писъци, докато и тримата негови подзащитни я изчукали. Не било негова работа да се чуди защо са го направили — моментно хрумване, твърде много алкохол, мъжете са си мъже и така нататък. Нито пък, че изглеждали фалшиви колкото си искат, когато седмица по-късно гледали разкаяно в кабинета му, а очите им били пълни единствено със страх за собственото им бъдеще. Не, неговата работа била да им помогне да спасят това бъдеще. И ако това означава да разкъса едно момиче, докато свидетелства, да го насили отново, съвестта му ще го гризе само ако ѝ позволи. А и какво от това? Той просто си вършел работата. Навсякъде можеш да си щастлив!

Гол беше установил, че всеки път, когато животът го изправяше срещу нещо трудно, тази идея му беше полезна като мачете в джунглата. В кариерата му имаше много проблеми, от които да се измъкне с нейна помощ, както и възможности, при които да си пробие път, размахвайки я. Стига, разбира се, да я владее. Дори му помогна да зарови стари вини, както онзи грозен плисък на вода под Харвардския мост, който понякога чуваше в мрака, преди да заспи.

Сега, застанал под палмите близо до височината над морето на около стотина метра от Топанга Бийч, поговорката му се въртеше из главата. Магистралата покрай брега на Тихия океан се виеше по крайбрежието далеч под него. Отвъд нея океанът лежеше светлосин под късното сутрешно слънце. Гол видя черен джип да излиза от магистралата и да поема по пътя в каньона. Мина острите обратни завои и на кръстовището зави по Овърлук Драйв, където спря до беемвето на Гол. Наоколо нямаше други коли или хора.

Задната врата на джипа се отвори и слезе човек на име Денис Марш. Беше на петдесет, стегнат, а косата му бе започнала леко да оредява. От вятъра, който духаше откъм океана, вратовръзката и крачолите на панталоните му заплющяха. Марш прекоси разстоянието до мястото, където стоеше Гол, подпря длани върху горната част на дървените перила и се загледа в морето. Не си стиснаха ръцете.

Гол не попита как е минал полетът му от Вашингтон. Марш беше пристигнал тук на задната седалка на един тренировъчен F-16, стрелката на скоростомера залепена на Мах 2, за да могат да говорят лично. Има неща, които човек не може да обсъжда дори по шифровани телефонни линии.

Гол огледа лицето му. Познаваше Денис Марш повече от двайсет години. Когато се налагаше, беше реалист, иначе нямаше да бъде министър на вътрешната сигурност, но беше далеч от философията Навсякъде можеш да си щастлив! Факт, който караше Гол леко да нервничи, като се имаше предвид постът на Марш.

Ако малки хора създаваха проблеми, с тях човек можеше да се оправи сравнително лесно. Като идиота лекар, който се грижеше за Рейчъл в Ел Седеро. Преди седмица мъжът се беше срещнал за обед с един тип от "Лос Анджелис Таймс". Аудиозаписи от срещата не показаха нищо осъдително, освен това излезе, че репортерът е братовчед на лекаря, но Гол беше решил да играе на сигурно. Защо да оставяш врата към възможни неприятности? Обаче подобни лесни решения не бяха на разположение, когато си имаш работа с някого на равнището на Марш.

— Чух се с нашия приятел — каза Марш. Очите му останаха впити в океана. — Той ми обясни какво искаш да направя.

Гол не отговори.

— Няма начин да извърша това на сляпо — продължи Марш. — Знаеш това. Трябва да ми кажеш с какво си имам работа. Искам да знам всичко.

— Не мога да ти кажа всичко. Дори аз самият не знам всичко.

— Ако направя каквото искаш, рискувам много повече от затвор — каза Марш. — Рискувам да стана нарицателно за престъпник. Кажи ми.

Гол искаше да му каже, да го успокои. Искаше да му припомни, че заради това наоколо се търкалят и мачкат големи политически скали и че сред хората, които искат проблемът да бъде решен, е и началникът на Марш — човекът с розовата градина пред къщата. С една дума, искаше да му каже, че сътрудничеството по никакъв начин не е услуга, която по-късно би могъл да осребри. Вместо това продължи да говори с уважение:

— Денис, осъзнавам в какво положение те поставям. Длъжник съм ти.

Марш най-сетне се обърна и го погледна. По лицето му беше изписана нетърпимост към подобни глупави любезности.

— Кажи ми.

Гол облегна лакти на перилото и се загледа към магистралата долу. Наистина колко да му каже? Откъде да започне?

— Вече знам една част — продължи Марш. — Знам, че всъщност Сам Драйдън не те интересува. Знам, че има момиче и че си го държал два месеца. Също така знам, че това е свързано с изследвания във Форт Детрик преди повече от десетилетие. — Марш сниши глас, сякаш хората долу на плажа, които оттук изглеждаха като точки, можеха да го чуят. — Мартин, аз идвам от военното разузнаване. Много интересни клюки на кафе за тази област. Зная за опитите с животни преди години в Детрик. За гибоните. Зная, че по-късно е имало опити с хора, с които са се опитвали да постигнат същия ефект. Повече от един достоверен източник твърди, че са се увенчали с успех. Прав ли съм дотук?

Гол кимна, без да го поглежда. В отговор чу рязкото издишане на мъжа.

— Божичко — прошепна Марш. — Тя една от тях ли е? Чете мисли?

Гол прикри реакцията си. Челюстите му не помръднаха, очите не се откъснаха от океанските вълни.

Ако смяташ, че всичко, което може, е да чете мисли, тогава твоите източници не са и наполовина толкова добри, колкото смяташ. Да чува мисли е най-малкото нещо, което Рейчъл може да направи, ако ти влезе в главата.

— Да — отговори той гласно. — Тя може да чува мисли.

Това дори беше истина донякъде, защото докато се върне паметта ѝ, Рейчъл щеше да бъде ограничена само до четене на мисли. Това беше пасивна способност като слуха или усещането на болка. Останалите ѝ способности бяха активни, с възможност за интензивна концентрация.

— Обясни ми — каза Марш — какво точно става? В какво искаш да се набъркам?

Известно време Гол не отговори. По магистралата профуча един открит жълт "Хъмви". Когато мина под възвишението, трите момичета вътре изригнаха писклив смях, чиито звуци веднага бяха отнесени от същия вятър, който развяваше косите им. Гол проследи с поглед колата, която се плъзгаше надолу по крайбрежието към Санта Моника. Какво ли беше усещането да си толкова безгрижен? Да не знаеш колко много ще се промени светът?

— Мартин?

Гол примигна. Той се надигна от перилото и се обърна към Марш.

— Няма да навлизам в подробности какво е станало във Форт Детрик — заговори. — Само ще кажа, че там изследванията приключиха преди пет години и работата беше поета от частни фирми. Военни доставчици.

— Повече от една?

Гол кимна.

— Две. Моята компания "Белдинг-Милнър" и "Уестърн Дайнамикс".

Щом чу това, нещо проблесна в изражението на Марш. Имаше вид на шахматист, който преценява наново подреждането на фигурите по дъската. Много лесно си беше спомнил, че двете фирми са в конкуренция. Яростна. Всички го знаеха. Очите на Марш се присвиха за част от секундата, докато смилаше тази информация.

— Значи двамата сте поели изследванията — отбеляза той.

Всеки пое своя дял от изследванията — поправи го Гол. После гледаше как Марш обмисля изкусното уточнение.

— Искаш да кажеш, че всяка компания е работила независимо от другата. Без споделяне на информация.

— Без споделяне на информация — потвърди Гол. — Сигурен съм, че правителството беше доволно, че нещата се развиват така. Въпреки онова, което се говори, от време на време са доволни да има малко конкуренция.

— Добре, и кой спечели?

Гол сведе очи. Почувства как стиска челюсти. Глупостите от рода да запазиш непроницаемо изражение не бяха по вкуса на му.

— Другите. За пет години изследванията ни не бяха довели почти до нищо. "Уестърн Дайнамикс" постигнаха успех още в началото.

Марш нищо не каза, очаквайки да продължи.

— В момента са приключили с изследванията и вече имат завършен продукт, който преминава последните изпитания.

— Какъв продукт? — попита Марш.

— Хора. Нямам предвид хора, участващи в тестове, а истински оператори. Верни служители.

— И тези оператори също… четат мисли?

Гол кимна.

Между другото четат и мисли.

По същество агентите на "Уестърн Дайнамикс" можеха да правят същото като Рейчъл, макар че това бе все едно да сравняваш децата младша възраст в отбора по шах с Гари Каспаров.

— Добре, а ти къде се вписваш в тази история? — попита Марш.

— Аз се вписах преди няколко месеца, след телефонното обаждане на добър приятел от Детрик. Ръководител на малка група изследователи, подхванали отново старите изследвания. Имаше информация за лице, участвало в опитите. Момиче. Събитията, които довели до прекратяване на изследванията в Детрик, били… травматични. Момичето не само ги преживяло, но и се измъкнало. Оттогава, цели пет години, тя беше на свобода, но имаше вероятност да я… спечелим отново. Моят приятел се чудеше дали. Белдинг-Милнър" биха искали да оглавят това усилие.

— И да се сдобият с нещо, което биха могли да използват срещу конкуренцията.

— Всичко е позволено.

— Мартин, тя е дете. Какво възнамерявате да правите с нея?

Навсякъде можеш да си щастлив!

— Нищо по-грубо от нужното. Повечето от опитите, които си бяхме наумили, могат да бъдат извършени и с няколко капки от кръвта ѝ. Или функционално сканиране с магнитно-резонансен томограф. Обаче първата ни стъпка беше да проведем разпити под въздействието на лекарства. Заслужаваше си да проверим познанията ѝ.

— И?

Гол въздъхна.

— Да, знаеше нещо.

— Какво знаеше?

Гол дълго време не отговори. Далеч на югоизток от Марина дел Рей се плъзна голяма яхта и се обви в трепкащата над вълните омара.

— Какво знаеше момичето? — попита Марш отново.

Гол му каза. Когато три минути по-късно свърши, лицето на Марш беше пребледняло. Капчици пот караха бръчките по челото му да изпъкват повече.

— Това истина ли е? — попита той. — да не е само техническо предложение, разработено от някого…

— Казаха ми, че е в готовност всеки момент да се активизира. Разбираш ли защо момичето не може да бъде оставено да живее? При лошо стечение на обстоятелствата може да се намеси. Тогава ще възникнат сериозни затруднения. Денис, това е нещо много по-голямо от съперничеството между двама военни доставчици. Заповедта ми да я убия дойде от горе надолу. Трябва да я изпълня.

Марш кимна леко. Устата му потръпваше, докато се опитваше с език да навлажни устните си.

— Ще участваш ли в това? — попита Гол. — Ще ми помогнеш ли?

Марш отново кимна, този път едва доловимо. Гледаше покрай Гол към просналия се пред тях Лос Анджелис. Може би го виждаше в светлината на настъпващото.

— Тогава нямаме повече работа тук — завърши Гол. — Знаеш какво да правиш.

Не изчака другия отново да кимне, закрачи към своето беемве, запали двигателя, описа полукръг, за да поеме надолу по хълма, и изви глава, за да погледне Марш отново. Той още стоеше при перилата, изгубен в онова, което току-що беше научил. За миг Гол изпита същото притеснение, както в мига, когато Марш слезе от джипа си. Доколко този човек е реалист? Доколко е склонен да участва? В този момент Марш се обърна, изражението му беше на човек, примирил се с обстоятелствата, и закрачи обратно към колата си.

На всички се налага да го правим, помисли си Гол. Вдигна крак от спирачката, отпусна съединителя и се понесе надолу към пътя през каньона.

Загрузка...