Бегачът

Глава 12

Валеше, когато Хол и Феръл пристигна в Детския медицински център в Амарило. Колата спря под навеса над входа и двама от тримата мъже с нея — онези, които бяха седнали откъм страната на пътника — бързо слязоха. От мястото си отзад Холи не можеше да вижда главите им, но знаеше, че сканират с поглед пространството пред входа на болницата. Виждаше ръцете им, готови да изчезнат под саката за оръжията в кобурите. Виждаше стойките им — напрегнати и готови да действат — въплъщение на собственото ѝ безпокойство.

Единият потропа няколко пъти с пръсти по покрива, едва тогава шофьорът паркира.

— Чисто е — каза ѝ той. Произнесе го така, както контрольорът в киното пожелава: приятно гледане. Всяка стъпка в този процес беше рутина. За него и за нея. Това продължаваше вече седмици.

Един от двамата отвън заобиколи колата и отвори вратата за нея. Двамата я последваха до входа, а когато тя влезе, застанаха на пост пред вратата. Обичаше да си казва, че страхът е останал при тях навън. Че прилича на палто, което може да сложи на закачалката и да не мисли за него, докато не стане време да си ходи вкъщи. В някои дни това почти ѝ се удаваше.

Минута по-късно и пет етажа по-високо Холи мина през друга врата. На металната табела до нея беше гравирано "Онкология".

Не отиде направо в кабинета си. Кимна за поздрав на сестрите, които бяха дежурни в отделението, пресече го до коридора в северното крило и отиде до третата врата отдясно. Тя беше широко отворена. Още преди да стигне до прага, Холи видя, че сумрачната вътрешност пулсира с позната светлина. Тя стигна до прага, надникна вътре и почука по касата.

На три метра от нея Лейни Милър вдигна глава от видеоиграта на своя лаптоп. Очите ѝ се оживиха.

— Здравей, Холи.

Гласът на Лейни, мек и дрезгав, напомни на Холи гласа на тийнейджърка, прекарала седмица в пеене на водещи роли в училищната оперета. За миг мислите ѝ отчетоха ужасната перспектива: вероятността Лейни някога да направи нещо подобно беше минимална. Както и вероятността изобщо да стане тийнейджърка. Холи погреба тази мисъл, преди да успее да се изпише на лицето ѝ.

Тя отиде до леглото, наведе се и целуна Лейни по челото, точно под розовата плетена шапка, която ѝ пазеше топло на главата.

— Днес как се чувстваш? — попита Холи.

Лейни успя да се усмихне наполовина.

— Пак така.

Толкова много неща се изписват по това лице, се отпечатват в този тон. Не искам да те лъжа, но не искам и да се чувстваш зле. Знам, че правиш всичко възможно.

Холи се усмихна в отговор.

— "Пак така" е по-добре от "зле", нали?

Един от професорите ѝ в Нюйоркския университет твърдеше, че лекарите не бива да се привързват. Или поне не много. По-добре това да се остави на сестрите. Нейният наставник по време на практиката ѝ в "Ан Аръндъл", Анаполис, беше казал нещо подобно. През десетилетието оттогава Холи никога не се беше съобразявала с тези съвети.

Лейни играеше все същата видеоигра. Името се беше изплъзнало от паметта на Холи: играчът съществува в триизмерен свят, направен от малки кубчета — кубчета от тревиста земя, оголена мръсотия, пясък и скали. Можеш да копаеш дълбоки шахти в земята или в скалите и да използваш извадения материал, също във формата на кубчета, за да строиш неща. Вече три дни Лейни строеше копие на платото Гиза в Египет. Трите най-големи пирамиди и сфинксът. Работата беше поглъщаща. Което я класифицираше като божи дар.

— Намерих ново видео на Нийл де Грас Тайсън³ в Ютюб — каза Лейни. — Говореше за Европа — това е една от луните на Юпитер. Каза, че цялата била покрита с лед, но под леда има океан течна вода и че там може да съществува живот.

Преди да попадне тук, Лейни е била сериозен астроном, колкото сериозна може да бъде шестокласничка. Беше показала на Хол и снимките от своя блог със сестра си в планетариума "Хейдън" в Ню Йорк. Дори беше ходила веднъж в обсерваторията на връх Кит в Аризона. Обаче онова, което обичаше най-много, беше просто да лежи на терасата на покрива вкъщи на север от Тълса сред земеделските земи. Далече е от градските светлини — беше казала тя на Холи. — Достатъчно тъмно е да виждаш прелитащите горе сателити. Разбира се, стига да гледаш достатъчно дълго. Те не мигат. Приличат на звезди, с тази разлика, че се движат. Минават по небето за около минута.

Телефонът на Холи звънна за получено съобщение. Тя го извади и включи, за да го прочете.

Лабораторията изпрати новите данни за Лейни. Не са очакваните. Карен Саймъни.

Холи запази спокойното изражение на лицето си. От гледна точка на Лейни това може да е било покана за вечеря например. Въпреки това, когато Холи срещна погледа на момичето, не ѝ беше трудно да си представи, че то знае. Че Лейни чете нейните мисли.

Холи едва не потрепери при тази мисъл.

Тази толкова позната идея.

Лейни я изгледа учудено.

— Добре ли си?

— Да. Съжалявам, просто се отнесох.

Момичето се усмихна отново, този път с почти цяла усмивка.

— На лекарите не е позволено да се отнасят, защото имат твърде много отговорности.

— Точно затова се отнасяме.

Холи отново я целуна по челото и излезе от стаята.

Две минути по-късно стоеше на прозореца в своя кабинет и гледаше тексаските равнини под леещия се дъжд. Данните за Лейни бяха на екрана на нейния компютър. Прегледа ги два пъти. Долу един от телохранителите излезе и застана под навеса. Огледа улицата в двете посоки, после се върна обратно при вратата. Правеше тази проверка няколко пъти на час.

Холи отиде до стола зад бюрото и се отпусна на него. Затвори очи. В тишината се връщаха всички спомени. Като стари приятели. Тези дни почти всичко можеше да ги събуди. Да я върне там, където всичко се беше объркало. Там, където нещата можеха да станат както трябва, ако ги беше направила по различен начин. Ако беше малко по-силна…

Стисна очи по-здраво. Чувстваше налягането върху очните си дъна. Видя малки фойерверки от проблясващи светлини в мрака. Отдавна беше открила, че това ѝ помага да се справя с другото усещане. Че съжалението може да е физическо. Че може да стои зад теб с ръка на гърба ти, а понякога може да бръкне вътре и да стисне сърцето ти в хватката си.

— Рейчъл — прошепна тя. Опря лакти на бюрото, захлупи лицето си върху дланите, а името започна да отеква в мислите ѝ, сякаш го бе произнесла в пещера.