Бегачът

Глава 32

Каквото и да беше, Драйдън очакваше да се случи. Нямаше причина да се чуди какво ли прави Рейчъл — всъщност имаше много причини да не го прави.

Вратата на банята се отвори и тя излезе. Беше прекарала вътре може би около три минути. Дойде при него и за миг остана мълчалива.

— Няма да питам — обади се Драйдън.

— Съвсем скоро ще е.

Тонът ѝ го вледени като нощен бриз в гробището.

Гол точно си беше облякъл ризата, когато влезе в кабинета си. Екраните за видеовръзката вече работеха и показваха компютърната зала в неговия офис в Санта Моника. Инженерите там бяха прекалено заети, за да седят; стрелкаха се като пчелички между работните станции, настройвайки ги за входящите данни. Мирандите бяха настроени и вече излъчваха кадри от Чикаго. Софтуерът използваше и улични камери, за да попълни празнините — дълбоките стоманени каньони между небостъргачите, където сателитите не можеха да надникнат.

Главният кадър имаше ширина 8.3 километра, превръщайки града в термична мрежа на фона на просналото се хладно езеро Мичиган. Гол виждаше и двата хеликоптера "АН-6 Литъл Бърд", които бяха разположени на покривите на две сгради. Първият току-що се беше издигнал, а вторият, бял от горещина на своята площадка, се готвеше да излети всеки момент.

Лаури отиде в южния край на компютърната зала до армирания найлон, който беше опънат на мястото на избития прозорец. Чрез слушалките и микрофона даваше указания на пилотите на двата хеликоптера.

— Най-високата редица прозорци на стотния етаж — обясняваше Лаури. — Отбройте оттам надолу до осемдесет и трети. На този етаж може да стреляте по всички топли изображения.

— Благодаря ти — каза Рейчъл.

Тя взе ръката на Драйдън и той почувства, че нейната трепери, преди да стегне хватката си.

— За какво?

— Защото ме обичаш — обясни тя. — Това е единственото, което излъчваш, когато мислиш за мен. Ето, в момента си мислиш, че всичко ще е наред, ако успееш да ме измъкнеш от тук, дори и да умреш. Ти просто… ме обичаш. Благодаря.

Драйдън откъсна очи от вратата на спалнята пряко инстинкта си. Обърна се, за да я погледне в очите. Видя страх в тях и с него нещо още по-лошо — примирение.

— Скъпа, какво има? — попита той. — Какво направи?

— Толкова съжалявам. — Тя го прегърна и замълча.

Над рамото ѝ Драйдън видя светлините на летателен апарат да пресичат хоризонта на по-малко от километър и половина и бързо да се приближават. Чу се засега съвсем слабо и плясъкът на витлата, познат за него звук — като мелодия на телефона. Беше АН-6 или близък на него модел. Драйдън си представи с такава лекота снайперистите, закопчани в своите сбруи, все едно хеликоптерът вече беше пред прозорците. Което щеше да стане след четиресет секунди.

През отворената врата на банята видя безжичния телефон. Екранчето му светеше зелено и той разбра.

Пръстите на Одри държаха последната катарама от сбруята на парашута за тандемен скок. Спогледаха се със Сандра, която също беше замряла на място, когато улови същата мисъл от Драйдън.

— Не би могла — каза тя.

— Направила го е — възрази Одри. — Наблюдавай вратата. — Тя грабна пушката, подхвърли я на Сандра и спринтира.

Профуча край спалнята на Рейчъл и зави зад ъгъла на коридора, прекоси дневната по посока на южните прозорци, спирайки своя бяг с удар на дланите в стъклата.

Хеликоптерът вече се намираше на север от реката и летеше над Мичиган Авеню. Зад него втори хеликоптер излетя от покрива на Ар Ем Си Плаза.

Нежен звън обяви пристигането на асансьорната кабина, без съмнение пълна с охранители и полицаи. Като оставим настрана, че препречваха пътя за лесно излизане, те бяха без значение. Не можеха да отворят дебелата врата, както и не можеха да пропълзят отдолу.

Обаче с хеликоптерите трябваше да се справят. Одри се втурна до най-близкия килер, отвори го и натисна здраво групата лавици вътре. Тя се завъртя и откри входа към празното пространство зад килера.

Драйдън никога не се беше чувствал толкова безпомощен. В продължение на десет секунди — което си беше направо цяла вечност при тези обстоятелства, той просто стоеше там и прегръщаше Рейчъл, без да знае какво да прави. Продължаваше да държи пистолета насочен към вратата, но следеше приближаващите се хеликоптери — палачите идваха към ешафода.

— Съжалявам — прошепна Рейчъл отново.

Драйдън си върна присъствието на духа и повдигна лицето на момичето към своето.

— Не бива да правиш това — каза той. — Не бива да се предаваш. Иначе го правиш и за двама ни, разбираш ли?

— Ако се измъкнем — каза Рейчъл — и се превърна в моето друго аз… може да съжаляваш за този миг. Че си избрал да ме спасиш.

— В никакъв случай.

Той задържа погледа ѝ малко по-дълго, като се надяваше да види в очите ѝ малко решителност. Тя пое дълбоко дъх и кимна. Сега изглеждаше по-силна, но съвсем малко.

— Да се махаме оттук — каза Драйдън.

Водещият хеликоптер беше на двайсет секунди полет от тях.

В коридора една от двете жени все още стоеше на пост. Драйдън беше чул другата да притичва край вратата, за да се увери сама, че идват хеликоптери. Която и да беше останала в коридора, щеше да направи своя ход няколко секунди преди малките машини да достигнат обхвата на снайперските карабини. Нямаше да има друг избор, ако искаше да запази живота на Рейчъл.

Това можеше да се случи всяка следваща секунда.

Очите на Драйдън уловиха дълга вертикална пукнатина във вратата на спалнята от удара със скрина.

Не мисли. Направи го. Сега.

Обърна очи към южните прозорци. Представи си как разбива с изстрели стъклото и се хвърля в бездната.

Рейчъл трепна като убодена, реагирайки на тази мисъл. Инстинктивно протегна ръка, за да го спре.

Драйдън я отблъсна и продължавайки да се съсредоточава върху плана да излезе през прозореца, се обърна и вместо това спринтира към пукнатата врата на спалнята. Имаше само толкова пространство, колкото малко да се засили. Той прескочи скрина и протегна крак напред, използвайки инерцията на тялото си. Кракът му докосна вратата и я проби като ледена покривка, профучавайки през нея. Движението беше ужасно тромаво. Но Сам не държеше на равновесието, пренебрегна всичко освен пистолета и посоката, в която трябва да сочи.

Коридорът беше тъмен като рог. Още докато падаше, той стреля и в мига, когато блесна дулният пламък, видя Сандра, застанала на три метра от него с пушка в ръка — G-36. Обаче не я беше насочила. Изглеждаше силно объркана — явно отвличането на внимание, колкото и да беше грубо, беше сработило. Тя беше уловила картината как той се хвърля от прозореца — същата, която беше видяла и Рейчъл.

Драйдън се приземи приведен, смени прицела в мрака към мястото, където беше зърнал лицето на Сандра, и пусна колкото можеше по-бързо три куршума един след друг.

Сред ярките проблясвания като от светкавица на фотоапарат видя смъртта. Три снимки в пълен мрак и Сандра получи куршум в шията, скулата, челото.

Срина се като изпусната марионетка.

Драйдън чу зад гърба си писък. Не беше Рейчъл. Одри. Откъм Южната страна на апартамента. Той се хвърли към не съвсем лекия автомат, заопипва за него в мрака и го измъкна от ръцете на Сандра. Вдигна го на позиция за стрелба към южния край на коридора, където имаше достатъчно светлина от града, за да се види, че там няма никого.

На прага се показа Рейчъл. Драйдън пристъпи към нея, но се спря. В краката му беше издрънчало нещо метално. Изведнъж се сети, че вече беше чул този звук, когато Сандра беше рухнала на пода, но не бе обърнал внимание. Той заопипва за монтирано под цевта фенерче и го светна.

Сандра носеше парашут.

Изгаси фенерчето и отново погледна към южния ъгъл. Все още нямаше никого. Одри сигурно не беше толкова глупава, за да се приближи оттам. Нямаше нужда и да чете мислите му, за да знае, че сега автоматът е у него. Леко развеселен, Сам осъзна, че четенето на мисли от Одри му дава леко тактическо предимство. В момента чувстваше само Рейчъл да ръчка из съзнанието му и щеше да усети промяната веднага, щом Одри приближи достатъчно близо до ъгъла.

Обърна се в другата посока — северния край на коридора. И той бе осветен от блясъка на хоризонта през прозорците на библиотеката. Сигурно Одри се готвеше да заобиколи, за да нападне от тази посока, обаче това щеше да ѝ отнеме минута или малко повече. Писъкът ѝ преди няколко секунди я беше позиционирал в южния край.

Прозорците в спалнята на Рейчъл започнаха да бучат, когато първият хеликоптер наближи. Драйдън погледна през вратата и видя водещата машина да прелита над покрива на бялата мраморна постройка на една пряка южно от тях.

— Вземи това - каза и подаде на Рейчъл пистолета. Имаше още два патрона. Той кимна към северния край на коридора. — Ако видиш нещо да се движи, стреляй по него.

Тя кимна и вдигна оръжието. Драйдън приклекна над Сандра, насочил автомата и очите си към южния ъгъл. Взе да сваля опипом парашутната сбруя от трупа ѝ.

Два екрана в компютърната зала показваха кадри от камерите върху каските на снайперистите в Спароу-четири-едно, първата от двете машини, която току-що беше зависнала близо до Южната фасада на небостъргача.

Гол наблюдаваше как гледните точки се плъзгат по фасадата от стомана и стъкло.

Чу се гласът на пилота от говорителите.

— На равнището на целта не се забелязва движение.

Над и под осемдесет и третия етаж всички живеещи там бяха по прозорците, събудени от зависналата машина. Пилотът насочи лъча на прожектора към етажа, който изглеждаше изоставен, плъзгайки го по Южната страна. Като че ли нямаше никого.

— Спароу-четири-едно, направи една бавна обиколка на сградата — нареди Лаури. — Трябва да са някъде вътре. Съседите са се обадили да съобщят за изстрели. Спароу-четири-две, разположи хората си.

— Разбрано, край.

На спрелия кадър от "Миранда" се виждаше как вторият хеликоптер пристига на мястото. Гол видя как заема позиция над югозападния ъгъл на покрива. "Литъл Бърд" нямаше нужда от хеликоптерна площадка, за да кацне. Беше конструиран да разтоварва хора на покриви в страни, където стандартите в строителството не се спазваха много строго.

На картината от сателита не се видя кога точно хеликоптерът е кацнал, но изведнъж екипът от четирима специалисти изскочи от транспортния отсек и се затича по покрива. Стигнаха до входа към стълбището и спряха за малко. Блесна ярка светлина, докато прогаряха бравата, след това влязоха.

Драйдън освободи последната ключалка и измъкна сбруята от Сандра. Изправи се, без да отмества цевта на автомата от близкия ъгъл. Все още нямаше следа от Одри както пред очите, така и в главата му.

Вече чуваше ясно хеликоптерите. Първият обикаляше сградата по посока на часовниковата стрелка, придвижвайки се по западната страна на фасадата. Вторият, който малко преди това се беше спуснал на покрива — турбините му изпращаха вибрации надолу по сърцевината на сградата — сега даде газ и отново се издигна във въздуха. Екипът, който беше стоварил на покрива, щеше да бъде тук, в апартамента, след не повече от четири минути. Щяха да проникнат през тавана, ако се налага.

Обаче щяха да закъснеят с три минути и половина.

Драйдън си надяна парашутната сбруя с лекотата на навика, като набързо нагласи стегнатостта на коланите. Кимна на Рейчъл. Тя неохотно свали пистолета и влезе в спалнята. Той я последва.

— Трябва само да се държиш — обясни Сам. — Ще ме прегърнеш през врата и с ръце ще стиснеш китките си колкото може по-силно. Не мисли за нищо друго, освен за това да се държиш здраво.

Тя кимна, макар че вече бе уплашена до смърт.

В този миг силна хладина се разля по Драйдъновите слепоочия като докосването на ледени висулки. Одри. Вече беше наблизо и бързо се приближаваше. Решителна и безразсъдна.

Рейчъл разбра. Тя го прегърна през врата и краката ѝ се отлепиха от пода. Драйдън свали предпазителя на G-36, бутна го на автоматична стрелба с палец и поръси южните прозорци с куршуми. Стъклата се пръснаха и цяла завеса от отломки заваля от рамките, докато той се втурна натам. В помещението вятърът нахлу като морска вълна, зави косата на Рейчъл около лицето му и запрати към тях парченца стъкло. На две крачки от прозореца Сам захвърли оръжието, прегърна Рейчъл с две ръце и се гмурна в бездната.