Бегачът

Глава 15

В частицата от секунда, която беше нужна на Драйдън да разбере, всичко се промени.

Отвън край колибата крака затупуркаха по сухата земя, когато натрапникът реагира на казаното от Рейчъл. После спринтира край външната стена към все още широко отворената входна врата.

Драйдън скочи на крака от мястото си до Рейчъл, хвърли се към лавицата край вратата и миг по-късно пистолетът вече беше в ръката му. Постави длан на рамката на вратата и се оттласна назад, отпускайки се в стрелкова позиция по средата на стаята.

В следващата секунда пред вратата се появи мъж. Едър човек, чиято фигура се очерта на фона на гората, залята от лунна светлина.

Стиснал пушка.

Драйдън стреля.

Три бързи изстрела в гърдите на мъжа от разстояние три метра.

Рейчъл се събуди с писък.

Натрапникът изпусна пушката и залитна назад. Единият му крак не улучи края на верандата и потъна в нищото, последван от тялото, което се стовари на земята.

Рейчъл извика името на Драйдън, опипвайки дезориентирано из тъмнината. Насочил по-голямата част от вниманието си и пистолета към падналия навън мъж, Драйдън протегна другата си ръка, намери вършеещата длан на момичето и я задържа.

— Всичко е наред. Тук съм — каза той.

Чу я да диша тежко в опит да се овладее. Да те събудят изстрели би било плашещо за всекиго, не само за дете.

С периферното си зрение видя как Рейчъл се изправя в спалния чувал и поглежда навън през отворената врата. Мъжът едва се различаваше в мрака. Драйдън стисна ръката ѝ, след това я пусна. Тръгна към умиращия човек, готов при първите признаци за движение да му пусне още няколко куршума. Когато стигна до вратата и можа да погледне покрай ръба на грубата веранда, усети, че пистолетът натежава в ръката му.

Мъжът на земята беше униформен полицай.

В главата на Драйдън възможните последствия започнаха да проблясват като дулен огън. Точки и връзки се свързваха в бърз порядък. Чу как Рейчъл си поема рязко дъх зад него, когато и тя видя какво гледа.

Прекоси верандата, стъпи на земята и коленичи до полицая. Мъжът още дишаше, но по звука Драйдън знаеше, че дробовете му са на парчета. Пълнеха се с кръв. Мъжът имаше най-много минута живот.

На хълбока си носеше кобур с 9-милиметров пистолет. Драйдън отвори кобура, извади пистолета и го плъзна далеч от ръцете на мъжа. Докато го правеше, видя главата му да помръдва. Срещна погледа му точно когато отвори очи.

Помисли дали да не го попита дали е сам, но реши, че е губене на време. Ако имаше друго ченге в радиус от сто метра, от гората вече щяха да летят куршуми.

Полицаят се мъчеше да си поеме дъх. Когато издиша, тялото му се разтърси от кашлица. Кръв рукна от устата му. На лунната светлина изглеждаше черна.

— Как ни намери? — попита Драйдън.

— Един турист видял колата ти… долу при началото на пътеката. Тъпанар.

— Защо някакъв турист ще го интересува?

Гласът на полицая отслабваше с всяка дума.

— Всички я търсят. Цял ден те показваха по телевизията.

Драйдън се отпусна на коленете си, сякаш смазан от бремето на странната информация.

— По телевизията за какво?

— Ти си знаеш за какво — отговори полицаят. Отново получи пристъп на кашлица, който беше по-тежък от първия. Когато свърши, започна да диша бързо и плитко. След това спря. Потрепери веднъж и утихна. Беше свършил.

Драйдън стана и се обърна към колибата. Рейчъл стоеше на прага и трепереше. Не можеше да откъсне очи от тялото.

— Рейчъл…

Драйдън замълча.

Обърна се и се заслуша.

Звукът беше едва доловим. Усилваше се и отслабваше, носен от нощния вятър. След това се позасили и вече нямаше никакво съмнение.

Витла. Далеч, но се приближаваха. Плясъкът на перките отекваше в планините от двете страни на долината, маскирайки посоката, от която идваше, и разстоянието. Но това нямаше значение. Вече беше твърде близо. Драйдън отиде при Рейчъл и я накара да извърне глава от трупа на полицая.

— Идват — каза меко той. — Трябва да вървим.

Тя кимна, макар още да изглеждаше замаяна. Драйдън влезе в колибата, пъхна пистолета си в кобура и го запаса. След това вдигна раницата, в която бяха двете неща за извънредни случаи от Вайселия, града на около шейсет километра западно от Националния парк "Секвоя". Последното, което взе, беше диктофонът. Сложи го в предния джоб на ризата, а спалните чували и останалите вещи заряза в колибата.

Рейчъл, която си слагаше обувките, посочи към раницата.

— Не трябва ли сега да ги извадим?

— Още не — обясни Драйдън. Отиде до вратата и се вслуша в плясъка на перките на приближаващия хеликоптер, сега вече много по-силен. — Още не.

Рейчъл завърза обувките си и двамата излязоха на бегом от колибата.

Гол беше готов да запрати стола през прозореца и дори вдигна един, но после го стовари с все сила на земята, а ръцете му стискаха подлакътниците — толкова силно, че побеляха.

Отново се намираше в компютърната зала. Прозорецът, неизползван в момента, гледаше към същия лосанджелиски нощен пейзаж като неговия частен балкон на горния етаж.

Лаури и останалите инженери бяха по местата си. Седяха омаяни от онова, което мирандите показваха от четири различни ъгъла. Драйдън и момичето спринтираха без път в непосещаваната част на Националния парк "Секвоя", докато тялото на полиция изстиваше на земята далече зад тях.

Хората на Гол бяха много категорични пред местните власти от мига щом се получи сигналът от туриста: те не трябва да се месят. Очевидно този не бе успял да устои на изкушението да го покажат по телевизията. Е, беше получил онова, което бе търсил.

Елементът изненада беше изпуснат. Но трябва да се признае, че нямаше да продължи твърде дълго. Все едно, Драйдън щеше да чуе идването на хеликоптера. Обаче нямаше да знае, че е вражески, и щеше да изгуби скъпоценни секунди в чудене дали да бяга или не. Всъщност и това нямаше значение. Този път за Драйдън и момичето нямаше изход.

В радиус от трийсет километра около колибата, в която се бяха сврели, имаше само седем пътя. Те всички бяха под контрола на местните или федералните власти, а Гол пък контролираше тях. Драйдън нямаше никакъв шанс да стигне до най-близкия път. На хеликоптера "Блек Хоук" имаше десет експерти, подчинени пряко на Гол. Те бяха неговият нов меч, повишени да попълнят местата, овакантени от групата на Кърен. На пилота беше заповядано да не се приближава много до Драйдън, защото не се знаеше какво оръжие има сега, след като цял ден е бил свободен и неследен. Вместо това пилотът щеше да обикаля Драйдън и момичето на километър от тях, напътстван от инженерите, които следяха потока данни от мирандите. През това време експертите на Гол щяха да се спуснат на различни места в гората. Така щяха да образуват кръг около дивеча с ширина един километър. После беше въпрос само на стягане на примката около него.

Сега хеликоптерът беше близо — по-близо от който и да е от хребетите, в които се отразяваше шумът от витлата от изток и запад. Заради това Драйдън по шума успя да определи местоположението на хеликоптера, тъй като, както се очакваше, светлините му бяха изгасени. Машината беше на по-малко от километър и половина в южна посока и през последната минута беше зависнала на място.

Това също можеше да се предположи.

Имаше голяма разлика между този сблъсък и онези от предната нощ: Драйдън беше разполагал с цял ден да обмисли този. От мига, когато беше избрал колибата като тяхна цел, знаеше, че нейното основно достойнство е и най-голямата ѝ уязвимост. Усамотената гора беше отлично скривалище, обаче ако се провали в тази си функция, се превръщаше в невъзможно място за бягство. В играта на котка и мишка със сателитите усамотеността е голям недостатък.

Обикновено.

Във всеки случай, сега Гол сигурно си мислеше точно това. Вероятно мислеше и за миналото на Драйдън и неговия набор от умения. Сигурно бе взел и двете предвид, докато е планирал нападението.

Затова не беше изненада, че хеликоптерът беше зависнал на известно разстояние от тях, вместо да се доближи за снайперски изстрел. На Гол се налагаше да го дава предпазливо и да предположи, че Драйдън разполага със средства да свали всеки хеликоптер, който дойде твърде близо. Една 50-калиброва карабина с уред за нощно виждане щеше да свърши работа, ако стрелецът се прицели донякъде точно. И наистина, Драйдън си беше помислил дали да не купи една. Беше се отказал поради тактически съображения. Свалянето на хеликоптера в този сценарий не беше печеливш ход.

Докато с Рейчъл тичаха, чу, че хеликоптерът отново потегли, след като на едно място се беше спуснал за около двайсет секунди. Новият му курс не беше нито към тях, нито в обратна посока. Изглежда обикаляше тяхната позиция обратно на часовниковата стрелка, поддържайки безопасното разстояние. След като мина няколкостотин метра той зависна отново. Очевидно, когато зависваше, мъже, между един и трима едновременно, се спускаха бързо по въжета. Щеше да ги разположи или в права линия, за да претърсят пустошта като ловци, подкарващи дивеча, или да ги разтовари в огромен, постепенно свиващ се кръг.

Каквато и да беше тактиката им, спускането по въжета също беше нещо, Драйдън предполагаше. Всъщност той разчиташе на това, макар планът му да не беше лишен от рискове.

Когато хеликоптерът започна отново да се движи след второто си спиране, Сам взе под внимание факта, че сега на по-малко от половин километър на земята има войници, които тичат право към тях, упътвани от сателитните инженери, които им говорят в ухото.

Улавяйки мисълта му, Рейчъл се обади:

— Мисля, че е време да отвориш раницата.

— Права си.

На екрана третият мъж се спускаше по въжето в гората. Гол наблюдаваше. Беше трудно да се различат подробностите, като се гледа под толкова висок ъгъл и с източник на топлина като хеликоптера точно над бойното поле…

— Мамка му, какво… — изруга Лаури.

Гол се обърна към екрана на неговия компютър. Лаури го почукваше, сякаш е забил.

— Какво? — попита Гол.

— Драйдън и момичето току-що изчезнаха пред погледа ми. Той натисна комутатора на радиостанцията, чрез която си говореше с войниците на земята.

— Продължавайте по вектора, но имайте предвид, че временно изгубихме обектите.

— Глупости — ядоса се Гол. — Сигурно някое дърво пречи. Мамка му, това са шибани секвои.

— Четири сателита ги следяха — възрази Лаури. — Не може и четирите да бъдат блокирани от дървета. Не и толкова дълго.

На екрана хеликоптерът отново тръгна, летейки в кръг към четвъртата точка, в която трябваше да спусне един от експертите. Останалите трима мъже продължиха своя спринт към целта в центъра, която, изглежда, беше изчезнала. С нея изчезна и спокойствието на Гол.

Специализираният магазин във Вайсейлия продаваше пожарникарско оборудване, включително двете забележителни неща, които Драйдън беше купил — едното голямо, а другото малко, всъщност най-малкото, което имаха в склада. Това бяха защитни костюми за високи температури, известни и като леярски. Бяха изненадващо леки в сравнение с възможностите си. Състояха се от няколко слоя изолация, външният беше от алуминиев плат, за да предпазва от горещината от пламъците. Материалът беше много подходящ за отблъскване на топлината.

Защитното облекло, което Драйдън и Рейчъл току-що облякоха, беше създадено да издържа на външна топлина 815 градуса по Целзий и ако имаха късмет, поне за известно време щяха да задържат вътре 37.

Носеха костюмите на обратно с цел да подсилят ефекта. Дори качулките, направени от същата материя като костюмите, имаха гъвкава пластмасова маска и можеха да бъдат обърнати. Драйдън предполагаше, че костюмите ще ги скрият както и да са ги облекли, но въпреки това имаше важна причина да ги носят на обратно: светлоотразяващите облекла бяха лоши прикрития в осветената от луната нощ. Облечени наопаки, отвън оставаше обикновена черна тъкан.

Обаче бяха ужасно неудобни за тичане. В мига, когато ги облякоха, двамата с Рейчъл хукнаха в посока, перпендикулярна на тази, която бяха следвали досега. Онези, които ги бяха наблюдавали до момента чрез сателитите и вече не ги виждаха, щяха да предположат, че са продължили в първоначалната посока или са поели в обратната. Всяка друга посока би била чисто предположение.

Те тичаха право на север към особеност в терена, която Драйдън беше избрал по-рано с помощта на подробна карта. Това беше единственият им изход, макар и много рискован.