Бегачът

Глава 22

Беше дванайсет и четвърт, когато Драйдън и Рейчъл пристигнаха в Колд Спринг, Юта. Отклонението за слизане от магистралата се вливаше в главната градска улица с ивица от супермаркети, бензиностанции, ресторанти за бързо хранене. Всички имаха западнал и очукан вид. На близо километър в Източна посока почваха възвишенията — вълнистата линия на хълмове, които се простираха на юг диагонално — гребените им бяха покрити с борови гори и храсталаци. Иначе околността беше равна пустиня, докъдето виждаха очите.

След изхода от магистралата Сам зави по странична улица, пресече града до източния му край и почти веднага видя онова, което търсеше: черен път, който излизаше от селището към хълмовете. Три минути по-късно двамата с Рейчъл паркираха на половината път нагоре по най-близкото възвишение. То се издигаше на може би шейсет метра над пустинята и града. Щатско шосе 50 се виждаше в продължение на трийсет и повече километра, простиращо се в потрепващия от горещината въздух обратно към Невада и Калифорния. Също толкова ясно се виждаше двупосочната улица, която представляваше централната артерия на Колд Спринг и водеше от града в пустинята. На осем километра в тази посока лежеше огромно, непоколебимо и почти ослепяващо бяло сухото езеро Илайъс. Драйдън присви очи, но не можа да различи кулата в неговия център.

Наведе се в колата и извади химикалка от вдлъбнатината за вещи на централната конзола.

— Дай ръка — каза той.

Рейчъл я протегна и той написа на дланта ѝ телефон и името Коул Харис.

— Кой е този?

— Мой приятел. Един от малцината на света, на които имам доверие. Бях в армията с него и след това останахме приятели.

Той се обърна и се зае да изучава склона над площадката за наблюдение. Издигаше се още шейсет метра до гребена на хълма. Склонът беше полегат и покрит с гори. Над тази точка нямаше пътища. Нито къщи и други постройки.

— Искам да чакаш тук — каза Сам. — Качи се някъде до средата на склона. Стой скрита между дърветата на сянка, но дръж под око басейна на езерото. Ако след като стигна там, видиш нещо да става: конвой автомобили, които се спускат натам, или хеликоптер да каца, отиваш в града и се обаждаш на този телефон. Влез в някой магазин и кажи, че трябва да звъннеш на родителите си. Никой няма да ти откаже.

През целия път от Модесто насам, там, където имаше сигнал, слушаха новините. Преследването беше почти единствената история, но нито веднъж не бе споменато, че със заподозрения пътува момиче. Драйдън предположи, че Гол има причина за това. Ако целта е Рейчъл да бъде убита, няма да ти е от помощ, ако цялата страна се моли за нейното оцеляване, докато издирването продължава.

— Коул Харис живее в Сан Хосе, Калифорния — обясни Сам. — Обади му се и му кажи името си и после, че Сам Драйдън иска той да дойде и да те вземе оттук. Кажи му: златна вейка. Разбра ли? Запомни го. Кажи златна вейка и той ще разбере.

— Какво означава?

— Нарича се код за липса на принуда. Използвахме ги в армията. Означава: това не е номер, никой не е опрял пистолет в главата ми. Или по-точно: това не е майтап. Парола, за която сме се разбрали двамата и която никой друг не знае. Когато я кажеш, ще знае, че съобщението е от мен.

Рейчъл се вторачи в номера на дланта си. Драйдън много се надяваше, че няма да ѝ се наложи да се обади на него.

— Мисля, че това е един от онези моменти, когато не мога да направя разлика между нашите мисли.

Когато приближи, беше трудно да направи разлика между пустинята и началото на езерния басейн. Каквато и брегова линия да е имало някога, вятърът отдавна я беше огладил. Единственото, което даваше знак за този преход, беше, че земята изведнъж стана по-равна под гумите на хондата, а градинският чай и пустинната трева почти напълно изчезнаха.

Напред сега се виждаше телефонната антена — стандартна кула от стоманена решетка с опънати метални въжета за стабилност. Трудно беше да се определи нейната височина, след като наблизо нямаше дървета или постройки за сравнение. Обаче беше най-малко шейсет метра. От това разстояние, километър и половина, нищо не изглеждаше на Драйдън необичайно.

Това впечатление се промени, когато паркира и слезе от колата. През годините на активна служба и особено в "Копой" Драйдън беше виждал достатъчно излъчватели. Няколко пъти беше монтирал подслушвателни уредби на тях, разполагайки бръмбарите върху кабелите при основата. В тези случаи беше работил по указанията, предоставени от инженер. Той самият нямаше опит в областта на комуникациите. Беше се чудил през целия път към нея, докато не наближи на десетина метра, дали ще разбере, ако нещо не е наред. Вече не се чудеше.

Спря се на ръка разстояние от най-близкия ъгъл на антената. Стоманената ѝ основа приличаше на всички останали, които беше виждал: метална решетка от хиксовидно пресичащи се метални пръти, към заварените връзки добавени медни елементи за повишаване на проводимостта. Както при всички антени, отвътре по един от краката на кулата вървеше метална тръба, която защитаваше чувствителните кабели от природните стихии и от недоброжелатели. Повечето тръби, които Драйдън беше виждал, бяха от стомана или алуминий. Обикновено никой не им обръщаше внимание. Тази веднага привлече погледа му, защото не беше направена от тези метали. Той пристъпи по-близо. На пустинното слънце тръбата блестеше като потъмняло сребро. Последния път, когато бе видял подобен материал, той също беше огрян от пустинно слънце. Различна пустиня, далече оттук.

Почука по тръбата с кокалчетата на ръката си. Беше все едно да чукаш по дебел къс гранит — по същия начин се беше почувствал и тогава, когато почукваше по страната на един "М-1А-1 Абрамс", където взрив на бомба беше свалил боята. Кабелите на кулата бяха защитени с дебел ръкав от обеднен уран. От който се правят танковите брони.

Драйдън се отдръпна назад за по-добър зрителен ъгъл към горната част на кулата. Урановата тръба се изкачваше до половината от цялата височина на кулата и там се свързваше с голям черен цилиндър. Той имаше формата на кег за бира, но беше поне пет пъти по-голям. Драйдън не можеше да си спомни някога да е виждал нещо подобно на кула с телефонна антена. Каквото и да беше, го чуваше как бръмчи в тишината като трансформатор.

Нищо друго не беше закачено за кулата. Нямаше клетъчен приемател-предавател. Нямаше микровълнов предавател. Нищо освен тръбата и странния черен барабан. Докато Драйдън слушаше, басът сякаш не идваше само от горе, но и от самата кула, която вибрираше като камертон. Дори земята под краката му сякаш пулсираше.

Имаше ли смисъл да води тук Рейчъл да види това нещо? Какво би могла да научи от него? Спомни се нейната реакция при вида на кулата в Бейкърсфийлд. Ако една случайна кула предизвика подобна реакция, дали подробностите на тази няма да направят нещо повече?

Тя щеше да настоява да дойде. Би могъл да откаже, обаче какъв беше планът за след това? Е, отговорът беше прост: нямаше такъв.

Драйдън изруга под нос.

Върна се при колата, но не се качи. Ако ще води Рейчъл тук, трябва да вземе предпазни мерки. Те също бяха прости.

Обърна лице към небето и много бавно се завъртя на място. Не гледаше за самолети. Не търсеше нищо.

Представи си сателитните изображения, които беше виждал през годините, докато беше на служба. Дори онази технология, старомодна в сравнение с онова, което Гол имаше сега, можеше да анализира човешките лица на дневна светлина. Получените изображения не бяха ясни като сватбени снимки, но достатъчно подробни, за да разпознаеш някого.

За всеки случай Драйдън се завъртя отново в продължение на минута. Ако Гол наблюдаваше това място, сега една от компютърните му зали щеше изведнъж да се оживи.

Драйдън отвори вратата на хондата, седна зад волана и се приготви за чакане.