Три минути бяха минали, откакто Драйдън беше опитал да се обади на Гол. Никакъв отговор. Холи също опита, но без успех. След това набра номера на Драйдън, за да се уверят, че телефонът му работи. Свърза се веднага.
Ходеха от прозорец на прозорец, като стояха в противоположните страни на къщата и наблюдаваха тъмните полета за признаци на някакво движение.
— Това е глупаво — обяви Драйдън. Той излезе от кухнята и срещна Холи в хола. — Дори да я видим, какво? Каква ще ни е ползата?
— Какво да правим?
Той се обърна и погледна към кухнята, през нея към вратата, която водеше към гаража.
— Защо просто не се махнем? — попита той. — да се качим на една от колите и да потеглим без светлини през полето. — Погледна през комарника към верандата и полето южно от тях. — Ако идват от края на града, ще се движат на север. Можем да се измъкнем от нейния обсег за по-малко от минута.
— Ако не ни чуе и заключи отново.
— Останем ли тук, това ще се случи така или иначе.
Холи затвори очи, за да се съсредоточи по-добре в мислите си.
— Дори Гол да е мъртъв, не знаем дали планът е отменен. Дори не можем да сме сигурни, че е мъртъв. Ако още действа и ние си тръгнем, ще се провали. Може да не получим друга такава възможност.
Драйдън започна да отговаря, но се спря. Навън, в мрака отвъд верандата, на 60 метра от къщата забеляза движение. Два силуета. Нямаше нужда от подробности, за да разпознае техните размери и форма.
Холи се обърна и проследи погледа му. Драйдън чу как дишането ѝ се ускори и стана плитко.
Ръката ѝ намери неговата и я хвана. Той стисна нейната в отговор.
Силуетите се приближаваха, но все още бяха дълбоко в мрака извън къщата. Докато Драйдън гледаше, нещо в движението им му направи впечатление, но не можа да го определи. После вече нямаше възможност. Секунда по-късно нощта изригна в ослепително бяло, след това звукова вълна се стовари върху къщата, разбивайки стъклата на прозорците от Южната страна. Холи изпищя и прегърна Драйдън. Последва второ проблясване и над рамото на жената той видя двата силуета да се обръщат и да побягват. Момент по-късно проблясванията започнаха да следват едно след друго като пулсиране по време на светлинно шоу, а нощта заеча като вътрешността на цевите на картечница.
— Какво е това? — изпищя Холи.
— Планът — отговори Драйдън.
В неравномерните изригвания на светлина видя Одри и Рейчъл още да тичат. Бързаха на юг, откъдето бяха дошли. Бяха успели да изминат двайсетина метра, но не можаха да стигнат по-далеч. Дебели бели стълбове бял прах заваляха от небето, сякаш някой гигант хвърляше с шепи брашно срещу вятъра. Там, където веществото падаше на земята, се пръсваше във всички посоки. Рейчъл и Одри се озоваха точно в средата. При последните проблясвания видя и двете да се свиват и да рухват на земята.
Мрак. Тишина.
Ушите на Драйдън кънтяха. Едва не пропусна телефонния звън от джоба си. Извади апарата. На екрана беше изписан номерът на Гол.
— По дяволите, къде беше? — попита Драйдън.
— Съжалявам — обясни Гол. — Исках да се паникьосате, в случай че Рейчъл ви чете мислите. Беше по-добре да е уверена.
Шумовият фон в телефона на Гол се промени, все едно хеликоптерни турбини започват да загряват.
— Разпори средната възглавница на дивана. Вътре има два противогаза — каза Гол.
Драйдън отиде при дивана и дръпна възглавницата, която лесно се разтвори, все едно беше зашита само е няколко бода. Бръкна вътре и извади маските.
— Намираме се на шестнайсет километра от вас. Ще бъда на мястото след три до четири минути. Рейчъл и Одри ще бъдат в безсъзнание много по-дълго, но като мярка за безопасност искам Холи веднага да си тръгне. Накарай я да вземе някоя от колите и да тръгне накъдето си иска. Най-добре е да не ти казва къде ще отиде. Това отново като предпазна мярка.
— Много добре — съгласи се Драйдън.
— Ще се видим на място — каза Гол и прекъсна връзката.
Газът вече беше започнал да нахлува в къщата през разбитите прозорци. Облаци дим, които се въртяха и промъкваха. Холи вече си беше сложила противогаза. В последните остатъци от чист въздух Драйдън си сложи своя и опипа дали е прилепнал добре.
После кимна към верандата.
— Газови гранати. — Гласът му прозвуча филтриран и механически в неговите собствени уши. — Гранатометите могат да се командват дистанционно. Бойният им обхват е няколко километра.
Минаха през комарника и се спряха на верандата. На фона на светлините от града газът се носеше като мъгла над полето.
Драйдън предаде наставленията на Гол. За миг Холи се вторачи в облаците газ, обмисляйки чутото.
— Може ли такова количество да убие някого? Особено дете?
— Не мисля — отговори той уверено, макар да не беше сигурен. Беше си задал този въпрос още при първите експлозии.
— Върви — подкани я Драйдън. — Ще ти звънна, щом стане безопасно да се върнеш.
Тя се поколеба още няколко секунди, след това кимна. Мина край него и влезе обратно в къщата. Трийсет секунди по-късно той чу, че един от двигателите заработи. Вратата на гаража се отвори и малибуто излезе в сумрака. В края на автомобилната алея зави надясно. Драйдън гледаше след колата, докато светлините на стоповете изчезнаха в западна посока. Той се спусна по стъпалата и закрачи през полето.
Докато си слагаше колана в хеликоптера, Гол проведе още един разговор. Свърза телефона с шлемофона си и въпреки плющенето на витлата чу свободния сигнал.
— Хейгър — отговори мъж.
— Всичко е наред — каза Гол. — Рейчъл беше неутрализирана на място, и Драйдън с нея. Накарах Холи да се махне оттам, но винаги мога да я повикам обратно, когато му дойде времето. Тя и Драйдън нищо не знаят.
Гол си представи Хейгър от другата страна на линията. Малкото оградено място в канадската част на Скалистите планини. Беше му трудно да сдържа завистта си, когато се замисли за това място — все едно да си представяш купата на врага ти върху нейния постамент. Това правеше толкова трудно това нелеко сътрудничество.
Обаче се налагаше да прави каквото трябва. Каквото трябва, за да се постигне целта.
— Разбрано — отговори Хейгър. — Контролният уред ще бъде след пет минути във въздуха, очаквай го над района след трийсет минути. Ще заработи в мига, когато влезем в обхват.
Гол беше виждал и преди контролния уред, закрепен върху телефонна антена в Колд Спринг, Юта. А този, който щеше да бъде използван тази нощ, се намираше в товарния трюм на "С-5 Галакси".
"Не можем да гарантираме, че ще уредим всички висящи въпроси, които те тревожат — му беше казал Хейгър преди няколко дни. — Марш, Харис и другите приятели на Драйдън. Няма да съм аз причината, ако те въпреки това се обърнат към обществеността във връзка с теб."
Обаче щяха ли да го направят? След онова, което щеше да се случи в селската къща през следващия час, щяха ли хора като Денис Марш да имат смелостта да се изправят и да вдигнат шум?
"Ще видим" — помисли си Гол.
На хиляда и шестстотин километра от мястото в своя вашингтонски кабинет Денис Марш се беше вторачил в компютъра и устата му пресъхна.
На екрана програмата за прехващане на телефонни разговори изписа: ТРАНС-ВРЪЗКА-АКТИВИРАНЕ. СТАТУС НА ОБАЖДАНЕ — 0 МИН 24 СЕК.
На двайсет и петата секунда чу Гол да казва: "Разбрано. Ще говорим след това".
Марш се запита какво ли е собственото му изражение в момента. Предположи, че едва ли е много изненадано. По-скоро на човек, ухапан от змията, с която е работил.
Извади своя телефон. Вече знаеше номерата на Сам Драйдън и Холи Феръл. Готвеше се да ги набере, когато спря.
Гол им беше дал тези телефони. Нямаше съмнение, че хората му подслушват разговорите, водени от тях.
Мамка му.
Как да предупреди Драйдън и Холи, без другите да разберат?
Марш се наклони напред и силно стисна очи.
Мисли. Мисли.
Долу в полето концентрацията на газ беше по-голяма, отколкото на верандата. Обаче щеше да се разнесе след минути. Вятърът беше умерен, но постоянен и тласкаше облаците газ бавно на изток.
Сега Драйдън се намираше на стотина метра от къщата и внимаваше къде стъпва. Пелената от газ видимо изтъняваше.
През звъна, който продължаваше да кънти в ушите му, чу шума на приближаващия хеликоптер. Все още далеч на юг, защото не се виждаше.
Той ускори крачки.
Сто и петдесет метра от къщата. Газовият облак се разнасяше все по-бързо.
Видя Одри и Рейчъл. На няколко десетки метра пред него. Лежаха с лица към тревата. Той се затича, а стъпките му вдигаха облачета утаил се по земята бял газ.
Хрумна му, преди още да ги стигне, че нещо не е наред. Нещо липсваше. Осъзна какво е през последните няколко метра: не усещаше хладина по слепоочията.
Дори да бяха заспали, техните мозъци трябваше да създадат това усещане.
Какво означаваше това? Че са повече от заспали?
В кома?
Или нещо още по-лошо?
Мамка му. През противогаза избухването му прозвуча почти като животински рев.
Хеликоптерът вече се чуваше по-силно. Вдигна глава и го видя над градските светлини да идва от северна посока. Вероятно сега беше на по-малко от четири километра.
Стигна до Рейчъл и коленичи до нея. Косата ѝ се беше оплела на тила. Бръкна през нея и притисна пръст в сънната ѝ артерия. Пулсът ѝ беше силен.
Никакъв хлад по слепоочията. Нямаше и следа от подобно нещо.
Разбра секунда преди да я обърне по гръб. Спомни си за движението на силуетите в полето, преди да започне обстрелът. Имаше нещо Странно в начина им на ходене. Изведнъж разбра на какво се е дължало.
Движили се бяха една по една.
Пусна вената, хвана я за рамото и я обърна по гръб. Тялото в безсъзнание се претърколи, косата се разпиля и освободи лицето.
Не беше на Рейчъл.
За частица от секундата скочи на крака, свали противогаза, извади телефона и хукна срещу вятъра, към местата с най-малка концентрация на газ. Извади списъка с последните набирани номера, и натисна преизбиране за номера на Гол. Шумът от витлата се усили.
Едно позвъняване. Второ. Някой вдигна.
— Обърнете хеликоптера! — изкрещя той, без да изчака отговор. — Обърнете го! Тя се е измъкнала от капана! Обърнете хеликоптера!
Видя го да се случва още докато крещеше. Машината мина над някаква точка може би на километър и половина южно от селската къща. Вече бяха в обсега на Рейчъл, където и да се намираше тя. Шумът и поведението на машината рязко се промени и докато го правеше, Драйдън чу в телефона писъците на мъже. Представи си пилота или втория пилот - без значение кой — как вдига ръце от джойстика и напада човека до себе си. Какъвто и да беше случаят, изведнъж вече никой не пилотираше. Хеликоптерът се наклони силно на една страна и започна да се върти на място. Секунда по-късно просто започна да пада към земята.
Падна от двеста-триста метра височина в прострелия се под него град като шумово-светлинна граната. Оранжев пламък изригна нагоре и се разпростря на всички страни.
Драйдън гледаше. Все още притискаше телефона в ухото си, но линията беше прекъсната. Гледаше как пламъците бушуват и се кълбят.
Минаха пет секунди.
Нямаше представа какво да направи.
Какво трябваше да се направи при тези обстоятелства?
Помисли още няколко секунди и откри, че има отговор. Изключи телефона и го прибра в джоба си. Пусна противогаза на земята. За последен път погледна към мястото на катастрофата и закрачи на изток през полето. Около него газът се беше разнесъл почти напълно, но на петдесетина метра в Източна посока продължаваше да е все така гъст. В достатъчно голяма концентрация да го приспи, ако мине просто така.
Не можеше да каже какъв е смисълът да прави това, но искаше да го направи. Това беше единственото, което искаше.
Той тръгна, с всяка крачка потъваше все по-дълбоко в облака, вдишвайки дъх след дъх, докато въздухът около него ставаше все по-тежък.