Бегачът

Глава 28

От време на време се чувстваше почти буден. На повърхността на съня, където можеше да чува и да усеща.

Беше в нещо като кутия. Усещаше облицовката с бузата си като гладък картон. Някой я носеше, докато нареждаше: Подпрете я с крака, леко, леко.

Нещо започна да вие. Постоянен бръмчащ звук. Като от самолетни двигатели. Не много мощни. Миг по-късно започна движение, кутията се плъзна, докато тялото му искаше да си остане на мястото. Инерция, помисли си той, а думата му се стори смешна, макар да не би могъл да каже защо. Плъзна се няколко сантиметра по картона, докато краката му се блъснаха в нещо. Няколко секунди по-късно светът сякаш се стрелна напред и се наклони до гадене. Нещо под пода избумтя глухо. Предположи, че колесниците са се прибрали. След това отново загуби съзнание.

— Ще се оправи. Вече започва да се събужда. Дай му още половин час.

— Сигурна ли си?

— Да, скъпа, сигурна съм.

Усещаше гърлото си така, сякаш беше ял марля. Ужасно го болеше глава. Прокара език по устните си. Бяха напукани и като нищо щяха да го одраскат.

— Изпий това.

Гласът на Рейчъл.

Отвори очи и видя кутийка със сок на дванайсетина сантиметра от лицето си. В отвора беше пъхната розова сламка, обърната към него. Рейчъл я доближи и той стисна с устни сламката. Отпи. Високофруктозен царевичен сироп с изкуствен аромат. По същия начин му го даваха, когато беше дете. Изпи кутийката до края и засмука стените ѝ, пусна сламката и се търкулна по гръб.

Все още беше с белезниците, но вече не беше в кутията. Лежеше на някакъв диван. В малък кабинет. Нямаше прозорци. Бяла бледа светлина нахлуваше през вратата, обаче от мястото, където лежеше, не можеше да види помещението отвъд прага.

— Къде сме? — попита Драйдън.

— У дома — отговори Рейчъл.

— Твоят дом?

Тя кимна, а в очите ѝ блестеше вълнение, каквото дотогава не беше виждал у нея.

Под главоболието усещаше познатия хладен пулс около слепоочията си. Чувстваше го като предната нощ — два или три пъти по-силен от онова, с което беше свикнал през последните дни.

Помисли си за жената, която чакаше в тъмната алея. Чакаше го по маршрута за бягство, който беше обмислял часове преди това.

— Те също могат да чуват мислите ми — заключи той.

Рейчъл кимна.

— Като мен идват от Форт Детрик. Казват, че ние трите сме избягали оттам преди пет години и оттогава се крием. Разказаха ми много за тогава, а аз им разказах за последните няколко дни. Вярват ми, но искат да говорят и с теб. Искат да са сигурни, че могат да ти се доверят, и тогава ще ти свалят белезниците. Съгласен ли си?

Драйдън стисна силно очи. Направи го няколко пъти. Все едно, че ги разтърка.

— Да идват — кимна той.

— Благодаря — усмихна се Рейчъл и стана да излезе.

— Почакай — повика я Драйдън. Тя спря и се обърна към него.

— Холи Феръл — попита той. — Ти чу нещо в нейните мисли точно преди да побегнем.

Радостта изчезна от очите на Рейчъл.

— За какво ставаше дума? — попита Драйдън.

— Мислеше за телефонен разговор, който трябваше да проведе. Важен. Повтаряше си първата част отново и отново, все едно репетираше.

— И какво повтаряше?

— Обажда се Холи Феръл. Трябва да говоря с Мартин Гол.

Драйдън се вторачи първо в Рейчъл, после в празното пространство, опитвайки се да проумее какво означава това.

Минута по-късно в стаята влязоха две жени. Сега за пръв път ги виждаше добре. И двете бяха на около трийсет, слаби, средни на ръст. Драйдън се изправи на дивана с лице към тях. Едната беше руса, другата по-скоро брюнетка. Външният им вид беше странно незабележим или по-скоро много по-незабележим, отколкото би могъл да бъде. Той остана с впечатление, че полагат специални усилия да не се набиват на очи.

В другия край на помещението срещу неговия имаше втори диван, на който се настаниха жените.

— Аз съм Одри — каза русата, — а това е Сандра.

Враждебността, която излъчваха в алеята, беше изчезнала. Изглеждаха съпричастни, макар да не проявяваха особено съжаление. В това нямаше нищо лошо. Глупаво е да съжаляваш за неща, които в миналото са ти се стрували необходими.

Сандра кимна при тази мисъл.

— Не знаехме кой си — обясни тя. — Наблюдавахме района около къщата на Холи Феръл и когато вие двамата се появихте, беше трудно да ви пропуснем.

— Не можем да чуваме мислите на Рейчъл, както и тя нашите, но пък чуваме твоите, а през по голямата част от времето ти мислеше за нея. Разбрахме, че е там с теб и че изглежда ѝ помагаш, но не бяхме сигурни защо. Решихме да я измъкнем колкото може по-бързо оттам, а подробностите да разберем по-късно.

— Въпросите ни няма да са много — продължи Сандра. — Отговори на тях, после ние ще отговорим на твоите. По-точно на повечето от тях засега. Съгласен ли си?

Драйдън кимна.

Отне им половин час. Разходиха го из историята, която без съмнение бяха научили от Рейчъл. Като се почне от дъсчената алея до градската къща. Питаха го за неговото минало и кариера. Не виждаше причина да скрива каквото и да било.

Когато свършиха, Сандра извади ключе от джоба си и свали белезниците. Драйдън започна да раздвижва раменете си, правейки бавни кръгчета, за да предотврати възможни схващания.

— Вероятно умираш от глад — предположи Сандра.

— Докато обядваме, ще ти разкажем нашата история. А докато готвим, Рейчъл иска да те разведе.

Драйдън беше предположил, че мястото е къща, така че не бе обмислял друга възможност. Когато стигна до вратата на кабинета, видя, че е сбъркал.

Отвъд кабинета имаше просторна всекидневна с множество прозорци. Отвъд тях се виждаше Чикаго, гледан от, както Сам реши, осемдесетия етаж. Гледката се простираше в южна посока над покривите на други небостъргачи от място, което явно се намираше в северната част на центъра.

— Намираме се в Хенкок Сентър — обясни Рейчъл. — Този апартамент заема целия осемдесет и трети етаж.

Драйдън я погледна, после изгледа Одри и Сандра, които още бяха в кабинета.

— И това място е скривалище? — попита той.

— Ще се изненадаш колко добре работи — отговори Сандра. — Богатите са направили законите така, че да служат на тяхната нужда от уединение. В някои отношения е по-лесно анонимно да притежаваш място като това, отколкото някое терасовидно ранчо в покрайнините.

— Има и друга причина да живеем тук — добави Одри, — обаче, ако си късметлия, няма нужда да я научаваш.

Рейчъл задърпа Драйдън за ръката, нетърпелива да го разведе наоколо. Той се обърна, за да я последва…

— Чакай — каза Сандра.

Драйдън се обърна.

Сандра беше протегнала ръка с неговия пистолет. Пълнителят беше пъхнат в ръкохватката.

— Нямам думи да ти кажа колко много означава за нас онова, което си направил за Рейчъл — каза тя. — Затова най-малкото, което бихме могли да направим, е да ти се доверим.

Драйдън взе пистолета, провери предпазителя и го пъхна под колана си.

Размерите на апартамента и разпределението бяха направо сюрреалистични. Всекидневната се отваряше към кухнята и трапезарията, след това се сливаше в огромно пространство, което се простираше до югоизточния ъгъл на този етаж.

Останалата част от помещението образуваше огромен правоъгълник, разположен в центъра на етажа.

Между стаите имаше и библиотека, която заемаше по-голямата част от северния край, и три спални, които изпълваха източната част. Спалните бяха повече или по-малко еднакви по размери, което просто означаваше, че и трите бяха огромни. Стаята в югоизточния ъгъл беше на Рейчъл. Тя въведе Драйдън, който малко се изненада от всекидневния ѝ вид — изглеждаше така, сякаш беше редовно използвана до ден днешен.

— Когато пристигнахме, целият апартамент беше в такова състояние — обясни Рейчъл. — Чаши по плота, оставени там в продължение на два месеца. Одри и Сандра се страхували да останат тук, докато Гол ме държи в плен, в случай че научи за мястото от мен.

Тя отиде до леглото, чиито завивки бяха разхвърляни. Син плюшен трицератопс, полускрит от тях.

— Продължавам да си мисля, че някои от тези неща могат да ми помогнат да си спомня — посочи Рейчъл с ръка.

Измъкна динозавъра и го притисна до гърдите си.

— Сандра ми каза, че си има име — каза тя. — Усещам, че иска да си го припомня.

Тя се вторачи за миг в играчката, а в очите ѝ се появи нещо. Крехка надежда. После раменете ѝ се отпуснаха. Остави динозавъра отново на кревата.

— Не бързай — успокои я Драйдън.

Рейчъл кимна, но изглежда се тревожеше за нещо.

— Какво има? — попита Драйдън.

Рейчъл отговори почти с шепот:

— Ще видиш.

— Когато бях на двайсет и две — започна Сандра, — влязох в затвора. Няма да кажа за какво.

Четиримата се бяха настанили около масата в трапезарията, разположена в югозападния край на жилището. Отвън се беше заоблачило. Назъбени облаци мъгла се носеха около върховете на небостъргачите.

Когато някой от тях обгръщаше "Хенкок", градът изчезваше от погледите им.

— Отчасти заради предишни простъпки присъдата ми беше шестнайсет години. Ако имах късмет, можех да получа помилване след дванайсет. Вече бях от месец в затвора, когато един мъж ме посети. Не в стаята със стъклената разделителна стена и телефоните, а посред нощ направо в килията. Началникът на охраната беше с него, видът му беше много недоволен, но не продума. Посетителят каза, че ако искам, още тази нощ мога да изляза от затвора. Мога да тръгна с него начаса и ще живея на много по-хубаво място и там ще трябва да излежа само две години. След това ще бъда свободна да си вървя. Това друго място е нещо като общежитие, обясни той, където армията провежда медицински опити. Като Федералната агенция за лекарствата, но във военната ѝ разновидност. Сделката беше проста: през първите две седмици щяха да ми направят три инжекции с лекарство за намеса в РНК-така го нарече. След това нищо. Ще мога да разпускам, да гледам телевизия, да правя каквото си поискам. Те щели да ме наблюдават, за да видят дали лекарството оказва някакво въздействие, и след като изтекат двете години, ще бъда свободна да започна нов живот и да гледам да не го прецакам отново. Щях да бъда само на двайсет и четири, когато изляза. Алтернативата бе да остана в затвора до началото на трийсетака. През този първи месец зад решетките вече два пъти бях станала жертва на сексуални нападения. И това щеше да продължи — не се съмнявах в това. "Помисли си", каза мъжът, но честно казано, не се налагаше. Казах си, че дори опитите с лекарства да ме убият, това щеше да е по-добре от още дванайсет години на това място.

— Преживяното от мен е горе-долу същото — каза Одри. — Процесът на вземане на решението беше същият.

Те разказваха историята подред. Щом едната млъкваше за малко, започваше другата. Мястото, на което попаднали, било сграда във Форт Детрик и отвътре наистина приличало на спално помещение в пансион — такива били виждали по филмите. Никоя не беше влизала в истинско спално. Единствената разлика била, че не можели да излизат. Били две от десетте жени, живеещи там, с които се разбирали добре. Атмосферата била относително спокойна. Това определено не било затвор.

Първите инжекции им били още първия ден. Нищо особено — все едно ти слагат ваксина против тетанус. Фелдшерите казали, че може да вдигнат температура и да ги втресе, но нищо подобно не се случило. И след останалите инжекции било така. Нямало странични ефекти и това останало така и през следващите няколко месеца. Едно от момичетата в спалното го бивало много по точните науки в гимназията и си спомняло, че е чело за нещо, наречено контролна група. При някои опити една група пациенти получава дадено лекарство, а другата само си мисли, че е получила същото лекарство, но вместо това ѝ давали някакви сладки хапчета или инжекции с неутрален разтвор. Може би и тук се беше случило същото. Може би те са били просто за контрол. Това било приятна мисъл, която продължила до средата на третия месец.

Ефектът започнал да се проявява постепенно. В началото — малки пристъпи. Дори когато започнал да става по-силен, бил трудно забележим, защото не действал между самите тях. Изглежда работел само с външни лица като фелдшерите или хора, които минавали на определено разстояние от сградата. В продължение на седмица или повече всяка от жените пазела в тайна феномена, защото се страхували, че си въобразяват. Страхували се, че полудяват.

Тогава се случило нещо много странно. По време на един от рутинните медицински прегледи — провеждали ги два пъти седмично — един от фелдшерите задал на момичетата въпрос, който никога не бил задавал преди.

Чувате ли разни неща в съзнанието си, които ви се струват необичайни? Мисли, които не са ваши?

Момичетата се ококорили. Да, отговорили те. Да, мамка му, какво е това? Други момичета чули и се струпали наоколо, заговорили за случващото се, доволни, че не са сами с тези симптоми. Докато ставало всичко това, фелдшерът извадил телефон, набрал номер и така настъпил краят на живота им в спалното помещение.

За по-малко от час десетте жени се озовали в различна сграда, която не приличала толкова на спално помещение, а всъщност по-скоро на затвор. Всяка получила своя килия с решетки. Идвали различни учени да ги наглеждат. Повечето били възрастни мъже във военни униформи. Говорели помежду си за жените, сякаш тях ги нямало. Сякаш не можели да ги чуят. Което било странно, защото жените можели да правят много повече, отколкото просто да ги чуват.

— Те знаеха, че няма да излезем оттам — каза Сандра.

— Нито след две години, нито когато и да било. Не им пукаше, че можем да го чуем в мислите им. Нямаше значение какво знаем, защото им бяхме в ръцете.

— Известно време си мислехме — продължи Одри,

— Че ще ни използват, за да шпионираме други хора.

— Например да ни слагат в хотелски стаи до тези на важни гости — ВИП лица от чужди държави или нещо подобно — за да научаваме какво си мислят. Звучи правдоподобно, нали? До края на живота си щяхме да бъдем живи подслушвателни устройства.

Тя отклони поглед към блясъка на отразената слънчева светлина по най-близкия небостъргач. Най-горният етаж сияеше мокър на местата, където облаците го бяха докосвали.

— Обаче излезе, че няма да бъдем дори това — продължи тя.

Драйдън погледна първо едната, после другата.

— А какво?

— Бели мишки — отговори Сандра. — Щяхме да останем под ключ до края на живота си, така че да могат да ни наблюдават и да видят какво ще се получи в дългосрочен план. Да видят дали с течение на времето ефектът ще се засилва, ще отслабва или нещо подобно. Да видят дали след три години няма да хванем рак. Или след седем, а може би десет? Да проверят дали на трийсет няма да се разболеем от алцхаймер.

— Те искаха хора за подслушвателни устройства — допълни Одри, — но щяха да изберат тези лица особено внимателно. Хора, подходящи за работата.

— Това ни очакваше — каза Сандра. — Като се изключи възрастта ни, нищо в тази сграда нямаше да се промени до края на нашия живот. Обаче нещо се случи. Медицинският преглед на една от жените — казваше се Ребека Грант — доведе до резултат, който никой не беше очаквал или търсил. Ребека беше бременна. Точно преди да влезе в затвора, била заченала.

Тогава двете погледнаха към Рейчъл.

Макар момичето вече да беше чуло историята, емоционалната му реакция беше очевидна. Драйдън видя как започна често да преглъща.

— Рейчъл беше родена на 1 май 2001 година — продължи Одри. — Позволиха на Ребека да я гледа там, в сектора с килиите, където бяхме и ние останалите. На учените им беше много интересно каква ще излезе. Дали ще притежава способността на майка си. Рейчъл е била зачената, преди майка ѝ да беше получила лекарствата за намеса в РНК, но те искаха да въздействат на растящия плод. Ти вече знаеш, че са ѝ въздействали, но както се оказа, не точно по същия начин както при всички останали. Рейчъл беше различна от майка си, различна от всички нас по един много важен показател.

— Който е? — попита Драйдън.

Рейчъл се обърна към него.

— Не искат да ми кажат — оплака се тя.