Бегачът

Глава 19

"През последните две минути полицейски източници потвърждават, че случващото се във Фресно е свързано с тревогата, обявена от министерството на вътрешните работи, за което съобщихме по-рано през деня."

Водещата по Си Ен Ен имаше подходящо сериозно излъчване, докато четеше изреченията от аутокюто. Лекото вълнение, което прозираше в тренираното ѝ изражение, беше едва доловимо.

Драйдън стоеше във всекидневната на Дина и гледаше монтирания на стената телевизор. На екрана се виждаше въздушен кадър от футболното игрище на гимназията, а в средата на изображението — хеликоптерът. Стоеше там, където го беше приземил — перпендикулярно на петдесетярдовата линия. Оборудвани със сигнални лампи автомобили от, както изглеждаше, дузина щатски и федерални служби, бяха паркирани около игрището.

Първите десет минути, след като внесе Рейчъл вътре и след като паркира откраднатата кола при един търговски център на четири преки от къщата, Драйдън прекара в стаята за гости, докато Дина се грижеше за Рейчъл. Би ѝ ибупрофен, след това се зае да огледа подмишницата. Основните неща успя да види веднага.

— Костта е цяла. Няма увреждания на брахиалната артерия, нито на дълбоката мишечна. Изходната рана отговаря на цял куршум — няма раздробяване вътре. — Всяка нейна дума се стори на Драйдън като отговор на отделна молитва.

— Мога да я почистя и да ѝ сложа антибиотици — продължи Дина. След трийсет минути лекарствата ще са намалили малко болката — не много, и тогава ще я зашия. След това огледа Рейчъл продължително от главата до петите. Двете половини на защитното облекло лежаха на пода, дрехите ѝ бяха залепнали за кожата заради полусъсирената кръв. Дебелото защитно облекло беше задържало кръвта вътре, затова ризата и панталоните бяха напълно подгизнали.

— Докато чакаме болкоуспокояващите да подействат, ще те почистя — Тонът ѝ беше много по-мек, отколкото в началото. — Дъщерите ми са запазили доста от старите си дрехи. Ще намеря нещо, което да ти стане.

Драйдън прие това като намек да излезе от стаята. Сега, половин час по-късно, беше видял достатъчно по Си Ен Ен и "Фокс", за да е наясно какво са излъчвали цял ден.

Беше лошо.

Направо ужасно.

Основните тези, повтаряни във всеки новинарски бюлетин, бяха достатъчно ясни: на основата на още неразкрити доказателства, министерството на вътрешните работи смята, че в Съединените щати има човек с действаща радиологична бомба — така наречената мръсна бомба. Този човек има познанията и разполага с инструментите, нужни да задейства и взриви оръжието. Според правдоподобна разузнавателна информация той има намерение да го направи. Насъскващият цитат беше от самия министър: "Работим във времева рамка от може би само няколко часа. Затова всички трябва да внимават за този човек".

Името на заподозрения не се споменаваше, но имаше снимка. Цифрово съчетание — така я наричат — уж високотехнологична разновидност на полицейска скица на основата на снимки от охранителни камери, които не са показвани на обществеността.

Но снимката не беше съчетание — Драйдън я разпозна на мига. Хората на Гол я бяха свалили от твърдия диск на неговия компютър в Ел Седеро. На оригинала беше и неговата жена Триша. Няколко месеца преди да се роди Ерин, бяха предприели екскурзия до Сан Франциско. Бяха помолили един минувач да ги щракне пред Ембаркарадеро. Някой беше изтрил всичко освен главата на Драйдън, беше преработил устата му, за да махне усмивката от лицето му и да го направи безизразно. След това беше прекарал изображението през филтрите, за да го превърне в нещо, генерирано от софтуер.

Въпреки това то беше много точно. Затова не беше за чудене, че Дина го разпозна толкова бързо.

Изглежда и други го бяха разпознали. Продавачът в Бейкърсфийлд, от когото купи колата на старо. Продавачът в спортния магазин. Вероятно снимката се беше появила в новинарските емисии само няколко часа след като бяха напуснали града. От автомобилната фирма сигурно се бяха свързали с властите следобед и описанието на колата веднага е било вкарано в новините. Щом туристът я беше видял в началото на пътеката, беше логично полицията да провери няколкото постройки в околностите.

Докато Драйдън гледаше, на екрана се появи лицето на мъртвия полицай. Вече няколко пъти го беше виждал, придружено с името на човека и течащ отдолу надпис с кратка биография: Глен Карлтън, 47-годишен, ветеран от шерифския отдел на Кърн Каунти с 23 години служба.

— Тази част вярна ли е?

Драйдън се обърна.

— Да, това е вярно. — Обърна се отново към екрана и погледна мъжа в лицето. Човек, който не беше направил нищо повече от това да рискува и изгуби живота си заради нещо, което е смятал за правилно. — Не успях да видя, че е полицай.

Не можа да измисли какво друго да каже. Затова остана вторачен в екрана, докато кадърът с полицая изчезна.

— Тя си почива — каза Дина и кимна към стаята надолу по коридора. В ръцете си държеше макара с хирургически конец и иглата, с която беше зашила раната. — Искам да знам всичко. За теб, за нея — всичко от самото начало.

Тя отиде до отворената врата на кухнята, остави иглата и макарата и започна да мие кръвта от ръцете си.

По-рано, когато на автомобилната алея Рейчъл ѝ бе демонстрирала способностите си, бяха разказали на Дина най-важното. Фактът, че всъщност търсят Рейчъл. Загубата на паметта.

Дина изсуши ръцете си, заобиколи плота, който разделяше всекидневната от кухнята, и се облегна на него, заставайки с лице към Драйдън.

— Всичко.

Той ѝ разказа. Отне му двайсет минути. Не беше отделил и минутка на онова, което Рейчъл беше казала в съня си. Просто нямаше време. Когато Дина се зае да се грижи за раната на момичето, а Драйдън отиде в хола да гледа телевизия, се върна на думите на Рейчъл. Сега го направи отново, след като беше пуснал записа. После се зае да наблюдава реакцията на Дина.

Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.

Сухото езеро Илайъс в Юта.

Защото всеки път, когато спрат да изпробват тази нова играчка и наистина дадат газ… и ако съм още жива, когато това се случи… ще бъда като прът в колелата…

Когато записът свърши, около половин минута и двамата не продумаха. Драйдън видя, че Дина се опитва да осмисли всичко казано.

— Какво, по дяволите, може да е? Не мисля, че става дума за кола или нещо подобно… звучи като метафора, но… Боже мой.

— Ако Гол не го е построил — каза Драйдън, — тогава го е направило правителството или някоя друга фирма. Може би някой друг военен доставчик. На мен ми прозвуча като някаква оръжейна система.

Дина кимна.

— Нещо, свързано с уменията на Рейчъл.

— И те се страхуват да го пуснат, докато тя е жива.

Що се отнася до причината за това, Драйдън дори не можеше да предположи. Празнините в информацията му бяха влудяващи.

— Не мисля, че ще ти се удаде друга възможност да я разпитваш — каза Дина. — Сега си почива, но не мисля, че скоро ще заспи след всичко, което е преживяла. И ако, както казваш, това лекарство излиза от кръвоносната ѝ система…

— Не, колибата беше единствената възможност — съгласи се Драйдън. — Имаш ли компютър?

Дина кимна. Тя прекоси стаята до масичката в края на дивана, отвори чекмеджето и извади таблет с тъчскрийн. Отвори го и го включи, а после го сложи на плота пред Драйдън.

Хрумна му, че използването на интернет може да се окаже сериозен риск. Дори когато още беше в "Копой", съществуваше технология, която да наблюдава местните доставчици на интернет за определени търсения. Определени думи, набрани в Гугъл в рамките на даден район — може би град или област — ще вдигнат тревога и ще издадат местонахождението на компютъра.

Можеше да научи много неща, без да търси с текст. Отвори търсачката на таблета, отиде на картите на Гугъл и превключи на фотографските изображения от въздуха. Дърпаше и увеличаваше изображението, докато на екрана не се показа Юта.

Сухото езеро Илайъс.

Не можеше да си спомни дали някога е чувал за него. Той увеличи изображението, докато на картата се видяха характеристиките на терена и етикетите с названията: малки реки, езера, планини. Започна методично да я дърпа отляво и дясно на тесни ивици, удобни за търсене, постепенно спускайки се надолу до северния край на щата.

Три минути по-късно го намери. Сухият езерен басейн лежеше в южния край на голям пустинен район западно от Скалистите планини. Щатско шосе 50 минаваше на девет километра северно. Тесен черен път водеше от шосето на юг към северния край на езерото и там свършваше. От увеличения кадър на езерния басейн — беше дълъг около пет километра и може би също толкова широк — ставаше ясно, че наоколо не се издигат никакви сгради. Целият район лежеше ослепително бял и празен дори по стандартите на пустинята.

— Какво е това? — попита Дина.

Тя посочи един тъмен пиксел по средата на екрана, достатъчно черен, за да изпъква на останалия фон. Каквото и да беше, издигаше се почти точно в центъра на езерния басейн. При първия оглед Драйдън го беше пропуснал.

Започна да го увеличава, докато изпълни половината екран и той разбра какво е още преди да се разпръснат всички съмнения.

Излъчвателна антена за мобилни телефони. Постройката беше почти невидима отгоре. Само сянката ѝ върху пясъка я издаде.

— Фалшива тревога — обади се Дина.

— Не мисля така.

Тогава Драйдън ѝ разказа за пристъпа на паника, който Рейчъл получи само при вида на такава антена в Бейкърсфийлд. След това за всеки случай дръпна картата, за да се покаже отново шосето и малкото градче, струпано до най-близкия кръстопът. Отне му по-малко от минута да открие телефонната антена, която го обслужва. Издигаше се в северната част на градчето точно до отклонението за слизане от шосето. Драйдън се зае да оглежда самото шосе в двете посоки и откри още антени, които обслужваха пътуващите по него. Всички бяха разположени на стотина метра от пътя.

— Антената в езерния басейн не обслужва щатско шосе 50 или най-близкия град — заключи Драйдън, — а няма друго населено място в радиус от трийсет километра. Няма никакъв смисъл да вдигнеш телефонна антена на това място.

— Тогава какво е това според теб?

Не знаеше отговора на този въпрос. Центрира отново изображението на езерния басейн, вгледа се в него за около трийсет секунди, изправи се и се отдалечи от плота.

— Не разбирам повечето от онова, което Рейчъл казва в записа. Обаче една дума ми се стори позната. Нокаут.

— Имаш ли представа какво значи? — попита Драйдън.

— Знам и съм почти готова да заложа живота си, че е точно така.

Драйдън я изчака да продължи.

— Това не е по моята специалност - обясни Дина, — но много хора в професията са го чували. Обикновено се отнася за мишки. Нокаутирана мишка. Това означава, че са били модифицирани генетически. С една дума, някой определен ген е бил изключен. Нокаутиран.

Драйдън се замисли какво означава това. Подхождаше добре на останалото, което Рейчъл беше казала. Молекулярна биология. Намеса в РНК⁴. Драйдън нямаше сериозни познания в областта на науката, обаче този термин очевидно идваше от генетичните изследвания.

— Защо изключването на гени ще даде някому нови способности? — попита той.

Дина вдигна рамене.

— Защото ДНК е бъркотия. Хората я наричат хелиографско копие, но е по-скоро като рецепта, която природата бърника от няколко милиарда години. Един мой професор я описа по следния начин: стара рецепта, в която някогашни указания се зачертават, вместо да бъдат изтрити. Когато едно животно се развива така, че губи определени характеристики, както когато ние сме изгубили опашките си и по-голямата част от нашата козина, гените за тези характеристики не са били изтрити. Вместо това най-често се случва да бъдат създадени нови, които блокират старите. Тези нови гени задраскват по-старите части от рецептата. Когато нокаутираш новите гени, старите инструкции вече не са зачертани. Връщат се в играта. Разбираш ли?

Драйдън прехвърли чутото в главата си и кимна.

— Повече или по-малко.

Отиде до плъзгащата се стъклена врата в задната част на помещението. Загледа се над басейна към игрището за голф от другата страна.

— Четене на мисли — каза той.

Водни пръскачки поливаха феъруея между две дупки. Тревата блестеше на светлината от градинските лампи.

— Няколко пъти годишно ходя на конференции — обади се Дина. — Трябва да видиш презентациите, които хората правят. Има животни, на които по естествен път могат да пораснат отново крайници — например тритоните. Ампутираш предния му крак под рамото и на тритона му израства цял нов крак. Лакътната става, раменната кост, всички кости, мускули и нерви. Цялата кожа. Всичко. Винаги са можели да го правят. Има учени, които смятат, че всички гръбначни го имат в своето ДНК и могат да го правят. Включително хората. Просто има други гени, които потискат тази способност. Номерът е да бъдат открити и нокаутирани.

Драйдън се извърна от плъзгащата се врата.

— В това няма логика. Защо сме се развили така, че да изгубим подобна важна способност?

— Най-доброто обяснение, което съм чувала, твърди, че е по-разумно загубата да се приеме. Новият крайник ще бъде продължително време слаб, кожата — отворена рана, податлива на инфекции. Може би шансовете за оцеляване се повишават, ако чуканчето просто хване коричка и караш с три крайника. Как гласи старата мъдрост? Природата майка е кучка, но трябва да я обичаш. — Тя вдигна рамене. — Обаче защо еволюцията ще зареже нещо като четенето на мисли? Дори не се наемам да изкажа предположение.

На телевизионния екран вече само няколко патрулки бяха струпани около хеликоптера. Драйдън се върна при компютъра и се вторачи в картината на екрана: пресъхналото езеро и малката точица на сянката, хвърляна от кулата на антената.

— Планираш да идеш там — каза Дина. Не беше въпрос, а по-скоро заключение.

Драйдън кимна.

— Защо просто не изчакаш да си върне паметта? И двамата можете да останете тук, докато е нужно.

— Тя може ли да остане тук един-два дни?

— Разбира се. Но защо да рискуваш, отивайки на това място?

Очите на Драйдън бяха все още впити в екрана.

— Защото не обичам да летя на сляпо. И не искам да изкарам следващата седмица, без да знам нищо, докато онези хора знаят почти всичко. А и Рейчъл каза, че отговорите са там.

— Трябва да почакаш само шест или седем дни…

— Гол знае това. Знае, че щом веднъж си спомни, тя ще разполага с най-различни възможности. Може би дори и с нещо толкова просто като това да се обърне към обществеността със своята информация. Обаче Гол ще разполага с цяла седмица да планира противодействие на всеки ход, който Рейчъл може да предприеме. И то преди още тя самата да знае какъв ще бъде. Но може би няма да е подготвен за това, че тя ще предприеме нещо по-рано.

Дина посочи кулата.

— Но Гол знае за това място. Рейчъл му е казала. Не смятам, че очаква тя да се появи там, но няма да му е много трудно за всеки случай да държи мястото под наблюдение.

Драйдън си помисли за сателитите.

— Изобщо няма да му е трудно, но въпреки това отивам.

— Но не без мен.

Драйдън и Дина се обърнаха. Рейчъл стоеше в началото на коридора. Драйдън видя превръзката, която Дина беше направила: големи марлени компреси върху предната и задната част на подмишницата, стегнати с бял пластир. Новите дрехи — джинси и морава тениска, ѝ бяха само малко по-големи.

Дина отиде при нея.

— Скъпа, трябва да лежиш…

— Ще седна — отговори Рейчъл, — защото това е важно.

Дина се готвеше да възрази, но замълча. Тя видя същото в очите на момичето, което беше видял и Драйдън: то държеше на своето мнение.

— Искам да я караш по-кротко — най-накрая каза Дина.

Рейчъл кимна и я последва до плота. Дина издърпа един стол и момичето се настани на него.

— Чу ли записа? — попита Драйдън.

— В мислите ти, когато двамата го слушахте.

Драйдън стрелна поглед към Дина. Макар по-рано да беше станала свидетел на способностите на Рейчъл, тя все пак изглеждаше леко извадена от равновесие.

Когато Драйдън погледна отново към Рейчъл, я видя, вторачена в компютъра. Момичето леко докосна с пръсти екрана и започна да увеличава изображението, докато кулата го изпълни.

— Знаеш, че не мога да те взема там — поклати Драйдън глава. — Едно е да рискувам своя живот, но твоя — съвсем друго.

— Можем да стигнем на няколко километра от него, без да рискуваме нищо — отговори Рейчъл. — Ако след това искаш сам да го видиш отблизо, ще те разбера. Но не можеш да ме оставиш на хиляди километри. Между другото, има сериозни причини да ме вземеш с теб. Там може да изскочат неща, които да ме подсетят, които ти дори няма да забележиш. Това място може да събуди някой спомен.

Драйдън дълго време не отговори. Гледаше към Рейчъл, после към компютърния екран, след това отместваше поглед.

— Мисля, че тук залогът е много по-голям от нашия живот — меко каза Рейчъл. — Не смяташ ли така? Мисля, че трябва да тръгваме. Още сега.

Драйдън потърка очи.

— Божичко — въздъхна той.

Отново настъпи мълчание. Дина първа го наруши:

— И двамата знаете какво е моето мнение, но няма да се опитам да ви разубедя. Имам втора кола, която дъщеря ми ползва, когато през ваканциите си идва вкъщи. Стара е, но надеждна. Предполагам, че около Фресно са сложили контролни постове, но… бих могла да ви прекарам през тях. Може да се скриете в багажника. Ще ви закарам на север до Модесто и ще се върна с влака от там. Ако ви хванат, трябва да кажете, че сте откраднали колата, докато ме е нямало.

Драйдън и Рейчъл се спогледаха, после той каза:

— Не знам как бихме могли някога да ти се отблагодарим — каза той.

— Не умирайте — отговори тя. — Това ще е напълно достатъчно.

Драйдън запази за себе си неприятния отговор: ако по някаква причина не успеят, беше сигурен, че Дина никога няма да научи какво се е случило с тях. Момичето не каза нищо в отговор на тази мисъл, но потрепери, сякаш го беше лъхнал студен вятър.