Бегачът

Глава 8

Пустинята лежеше в медитативно спокойствие под розовеещото небе, чакайки зората. Драйдън караше джипа "Чероки" не по-бързо от рядко срещаните коли, които идваха от Палмдейл на север и влизаха в пустинята.

Той и Рейчъл бяха взели колата от паркинг на повече от километър и половина по-нататък от интерната.

След двайсетина километра смениха регистрационните номера с други, които преди това задигнаха. После първо поеха на изток през долината Сими и северната част на Сан Фернандо, след това нагоре през каньоните и влязоха в пустинята. Драйдън беше избрал възможно най-оживения път като предпазна мярка срещу повторното им откриване от сателитите.

Заради всичко това едва сега започна да се отпуска. Тъй като нямаше как да познава възможностите на сателитите, не беше сигурен, че номерът с интерната ги е преметнал. Беше подготвен всяка насрещна кола да започне да бълва автоматичен огън. През цялото пътуване държеше мозъка си зает единствено със сценарии за реакция и възможни процедури срещу всякакви форми на атака, включително от небето. Тези планове трябваше да се променят, за да подхождат на всеки участък от пътя, по който се движеха.

Най-сетне изпита увереност, че ако трябва да очакват неприятности, досега те вече щяха да са се случили, затова позволи на сценариите постепенно да избледнеят.

Рейчъл видимо реагира на промяната, сякаш Драйдън беше изгасил жужащо радио.

— Как успяваш да го правиш? — попита тя. — Как може да се съсредоточаваш до такава степен?

— Това е стар номер. Научаваш го с течение на времето и практиката.

Известно време пътуваха в мълчание. Пустинята и магистралата още бяха сумрачни, но пред тях и от лявата им страна планината Сан Гейбриъл беше започнала да улавя изгрева.

— Лекарствата, които използваха… успя ли да… чуеш… как се казват? — попита Драйдън.

Рейчъл поклати глава.

— Русият не мислеше за наименованието. Все едно беше неговото собствено име… вече го знаеше и нямаше за какво да мисли за него.

— Само едно определено лекарство ли беше?

Рейчъл кимна.

— И винаги ти го е вливал със система?

Още едно кимване.

— Какъв цвят беше? Имам предвид течността.

Рейчъл се замисли.

— Прозрачна, но някак си синкава. Цветът едва се долавяше.

— Когато ти я даваха, тя те приспиваше след две до три минути, нали?

— Да.

— И точно преди да заспиш, ръцете ти започваха да треперят, а в устата се появяваше вкус на горчица, без да си яла такава?

Тя се вторачи в него.

— Да.

Драйдън кимна.

— Да, има шепа лекарства, които се използват за разпит по време на сън. Това е най-разпространеното — Той погледна към нея. — Паметта ти ще се върне, но не веднага. Ще отнеме седмица, а може и малко повече.

Реакцията ѝ на тази новина беше сложна. От една страна, в очите ѝ проблесна облекчение, но то почти веднага беше заменено от нещо, което много приличаше на страх. Или най-малкото безпокойство. Драйдън си помисли, че знае защо.

В Росамонд спряха пред ресторант от веригата "Бъргър Кинг". В конзолата на джипа имаше доста дребни пари, включително няколко смачкани еднодоларови банкноти. Струваше им се погрешно да ги вземат, макар и от кола, която бяха откраднали, но просто беше нужно да го направят.

Поръчаха си бургери и картофки и занесоха таблите си на една маса отвън. На слънчевите лъчи всяко парче хром по паркираните коли блестеше като острие.

Драйдън осъзна, че за пръв път вижда Рейчъл на светло. Очите ѝ бяха по-тъмни, отколкото му се бяха сторили — тъмнокестеняви като косата. Видяха се и други подробности, невидими в мрака: момичето беше кожа и кости, ръцете му бяха покрити със синини, получени по различно време. Издайнически знаци за връзването с каишки, червена подутина, където е бил абокатът.

Спомни си за дъсчената пътека и как се блъсна в него на кръстовището. Ако не беше там, какво ли щеше да се случи с нея? Можеше да поеме на север по пътеката. Сама знаеше, че пътят на юг беше затворен. Може би щеше да скочи на бреговата ивица и да побегне на север. Каквото и да беше направила, щяха да я хванат за не повече от две минути.

Тя седеше вперила очи в таблата си. Вятърът си играеше с косата ѝ.

— Съжалявам — промълви.

— За какво?

— За това. Че се забърка в тази история. Съжалявам.

— Няма за какво. Всичко е наред.

— Какво е наред? — попита тя. — Не можеш да си отидеш у дома. Където и да отидеш, те ще…

— Стига — каза той колкото можеше по-меко.

Тя млъкна и задържа погледа му.

— Нали можеш да чуваш мислите ми — продължи той. — Ако можех да върна времето и да не бъда там снощи, щях ли да го направя?

Челото ѝ се сбръчка. Тя отново сведе очи към масата и едва доловимо каза:

— Благодаря!

Пустинни птици кръжаха над ресторанта. Кацнаха и започнаха да подскачат на няколко метра от масата. Рейчъл ги гледаше и те станаха причина за първата нейна усмивка, която Драйдън видя. Тя накара очите ѝ да блеснат. После хвърли на птиците последните картофки. Беше погълнала храната си за минути. Мазна храна от ресторант за бързо хранене, но очевидно най-доброто, което беше яла през последните два месеца. Минута по-късно птиците вече ги нямаше, издигнаха се във високи арки над паркинга и покритата с храсталаци пустош. Рейчъл ги наблюдаваше, очите ѝ поемаха безкрайното открито пространство около тях, равната повърхност на пустинята, проснала се чак до планините. Драйдън се запита как ли ѝ се струва, след като е прекарала два месеца в една стая.

— Как избяга? — попита той.

Рейчъл захапа долната си устна.

— Направих нещо много лошо. Искам да кажа, че беше единственото, което успях да измисля. Като казвам, че съжалявам, това е самата истина. Обаче… беше лошо.

Драйдън мълчаливо чакаше.

— Снощи русият ми даде лекарството в седем, както всяка вечер. Събудих се малко преди три сутринта. Също както всяка нощ. Обаче когато се събудих този път, той дойде с друго пликче с лекарство. Преди това никога не се беше случвало. И не беше обичайното лекарство. За това мислеше. Беше нещо, наречено барбитурат. В пликчето за вливане имаше достатъчно, за да ми спре сърцето. Предполагам, че това е била и целта.

— Боже.

— Казах му, че зная какво е това. Той се обърка, но не спря да прави това, което му бяха наредили. Тогава му казах нещо друго. Нещо, което бях чула в мислите на войниците, когато ме връзваха за през нощта. Фактът, че беше истина, сигурно ми помогна да звуча убедително. — Тя замълча за миг. — Имаха заповед да го вържат и сложат в буса с трупа ми и да закарат и двама ни до кариера за чакъл на петдесетина километра северно от Ел Седеро. По пътя щяха да увият главата му с домакински станиол, за да го задушат, и щяха да го погребат върху мен.

Драйдън си представи сцената. Мъжът, застанал там, слушайки думите ѝ, които знае, че са истина. Защото знае за какъв човек работи.

— Какво стана после?

— Попитах го дали знае как действа охранителната система на сградата. Отвърна, че не знае. Казах му, че знам толкова, колкото наемниците, което значи всичко. Казах, че ще му помогна да избяга, ако след като излезем, ме пусне да си вървя. Съгласи се. Беше готов да го направи, защото знаеше, че не може да ме излъже. Стигнахме до задната врата на сградата. Казах му кода, за да изключи алармата. Обаче не му казах, че зад сградата има детектори за движение и че няма как да се изключат.

Драйдън реши, че знае какво ще последва. Ако тя се чувстваше зле заради станалото, той беше готов да се почувства добре вместо нея.

— Казах му, че трябва да тичаме — продължи тя. — Отворихме вратата, преброихме до три и хукнахме. Той мина пет-шест метра, преди да светнат прожекторите и да залеят всичко със светлина. В този момент осъзна, че не го бях последвала. Обърна се и ме видя още да стоя на прага. Тогава разбра. Обаче вече нищо не можеше да направи. Нямаше друг избор, освен да продължи да тича. Излязох и се скрих в един храсталак до стената. В този момент войниците изскочиха и се впуснаха след него. Изчаках, докато се изгубят от погледа ми, и тогава побягнах, но в обратната посока. Десет секунди по-късно чух изстрелите. Не знам каква преднина успях да спечеля с това. Може би минута. Видях фенерчетата им зад мен доста скоро след изстрелите.

В края на разказа гласът ѝ беше спаднал почти до шепот.

— Зная, че го заслужаваше — добави Рейчъл, — но не ми харесва да си казвам, че си го беше заслужил.

Върнаха се отново на пътя. Стигнаха до магистрала 58 и поеха на запад към Сан Гейбриъл. После Бейкърсвил. Изкачвайки се по подножието на планината, Драйдън погледна в огледалото за обратно виждане. Пустинята Мохаве проблясваше на слънцето като разпръснати парченца строшено стъкло. Като разбитите руини на някой древен град.

Каквато и да е информацията в главата ми, те са ужасени от нея. Уплашени са така, както се плашат хората, щом става дума за наистина големи неща. Като болести. Като война. Имам усещането… че нещо се готви.

На пътническата седалка Рейчъл потрепери. Погледна към Драйдън.

— Плашещо е да чакаме цяла седмица, за да разберем какво знам — отбеляза тя. — Каквото и да е, може би ще успея да предупредя хората, стига да си спомня.

Драйдън се замисли за лекарството, което ѝ бяха дали. Спомни си местата, където беше видял да се използва — малки стаи от сгурбетонни тухли в Кайро и Тикрит, трюмове на кораби, хвърлили котва в Диего Гарсия. За няколко секунди му се стори, че неговото минало е още един пътник на задната седалка, който се е навел напред в пространството между него и Рейчъл. Той пренебрегна усещането и отново се съсредоточи върху лекарството. Върху характерните особености, които знаеше.

— Може би има по-бърз начин да стигнем до спомените ти.