Бегачът

Глава 17

Сега се намираха над открито пространство. Индикаторът за превишена скорост пищеше, но Драйдън не му обръщаше внимание. Не обръщаше внимание на нищо, което можеше да пренебрегне, а остатъкът от него беше съсредоточен върху Рейчъл.

Нямаше как да прецени големината на раната. Двете ръце и двата му крака бяха заети с контролния лост и педалите, а тя не можеше сама да свали горнището на защитния си костюм. Докато все още беше с него, Драйдън можеше само приблизително да прецени къде е била улучена. Най-малкото в ръката. Виждаше се изходната рана, която куршумът беше направил близо до трицепса ѝ. Предположи, че е влязъл някъде ниско откъм вътрешната страна на ръката. Дали беше ударил и нещо друго преди това — крак, корем горната част на торса — не можеше да каже.

— Продължавай да притискаш ръката — нареди той.

— Знам, че е трудно, но трябва да го направиш.

Рейчъл кимна едновременно трескаво, но и уморено. Губеше сили.

— Вдишай дълбоко — накара я той. — Бавно поеми дъх и бавно издишай.

Тя го направи. Не чу в слушалките хриптене, когато издиша. Нито съскане. Това беше добър знак. Засега.

— Някакво напрежение? — попита той. — Имаш ли усещането, че нещо ти пречи да си поемеш дълбоко дъх?

Тя поклати глава.

Това също беше добре, но не и причина за самоуспокоение. Раните в гърдите са подвеждащи и крият опасности. Куршумът може да пропусне сърцето и дробовете, но въпреки това да предизвика вътрешен кръвоизлив, бавно увеличаващ натиска върху дробовете, докато единият или и двата престанат да работят. Когато си в шок, а Рейчъл със сигурност беше в това състояние, лесно можеш да пропуснеш признаците.

Драйдън беше спуснал хеликоптера на шейсет метра височина, на която се чувстваше сигурен да го управлява. Пред тях на може би десетина минути път беше Фресно, макар че градските предградия бяха по-близо.

Погледна отново ръката на Рейчъл. Дланта на дясната стискаше над изходната рана — вярно, не беше турникет, но най-доброто, с което разполагаха в момента. Около дупката в защитния костюм имаше кръв, но не можеше да се прецени с каква скорост кърви.

Досега не се беше разплакала. На Драйдън му се щеше да го отбележи като героизъм от нейна страна, но животът го беше научил да не избързва. Причината беше в шока — просто още не беше започнало да я боли.

Обаче и това щеше да стане. Май се случваше в момента, предположи той, гадаейки по езика на тялото ѝ.

— Започва — каза той.

Тя кимна, раздвижи ръката си, за да може по-добре да я стисне, и силно изстена.

Прозвуча втори предупредителен сигнал освен този за превишената скорост. Този го предупреждаваше, че лети прекалено ниско за тази скорост. Той се издигна малко, докато сензорът не млъкна. До него Рейчъл започна да трепери, опитвайки се да се пребори със сълзите, но не успя.

Гол крачеше из помещението, а челото и бузите му бяха толкова потъмнели, колкото инженерите никога не ги бяха виждали.

Сателитите е лекота следяха хеликоптера. Три изображения го представяха от различни ъгли и с различна широчина. Четвъртото беше широкоформатно, за да се включи цял Фресно заедно с ивицата открито пространство, широко шейсетина километра, в северната и западната част на града. Имаше си причина за това. Имаше и други летящи обекти, които бяха под наблюдение. Обекти, които се движеха с висока скорост.

— Как се подрежда срещата? — попита Гол.

— Всичко ще бъде наред — увери го Лаури.

Гол не каза нищо повече и продължи да крачи насам-натам.

Докато гледаше към Фресно, който се уголемяваше, за да ги посрещне, Драйдън се взря в очертаващата се мрежа от улици за място, което отговаря на неговите изисквания. Трябваше да е достатъчно открито, за да може да приземи хеликоптер там, но да има и много хора. Паркингът на някой мол можеше да свърши работа. Той се озърташе за такъв, когато видя нещо по-добро.

— Обичаш ли футбол? — попита Драйдън.

— Може би — отговори момичето, — но не си спомням.

Стадионът, който ако се съди по външния му вид, принадлежеше на някоя гимназия, се простираше на половин километър пред тях. Беше осветен и в момента на него се играеше. Трибуните бяха наполовина празни. Драйдън дръпна назад джойстика, намалявайки скоростта на хеликоптера.

Петнайсет секунди по-късно бяха над игрището и лицата на всички в стадиона бяха извърнати нагоре към машината. Драйдън я стрелна надолу в бясно кацане и играчите се разбягаха като листа, издухани от въздушната струя на витлата.

— Ще те нося — обясни Драйдън — и ще те боли страшно. Но каквото и да става, притискай ръката.

Дванайсет метра до земята. Девет. Шест.

— Не знам дали може да боли повече от сега.

— Може. И ако ти се вика, викай.

В последната секунда даде газ, за да смекчи допира до земята. В мига, когато Сам усети, че колесникът е стъпил на игрището, вече беше навън и тичаше, обиколи носа и отвори вратата на Рейчъл.

— Когато те вдигна, облегни се на мен. Ще те нося с една ръка.

— А какво ще правиш с другата? — попита тя, но разбра, и то без да чете мислите му. Просто видя.

— О.

— Опитай се да видиш смешната страна.

Тя наклони тяло върху неговото, поемайки си дълбоко дъх. Той пъхна ръце под коленете и я вдигна.

Рейчъл изпищя.

Зад Драйдън половин дузина зяпачи тичаха от страничните линии към хеликоптера. Той се обърна натам и даде няколко изстрела в земята на доста голямо разстояние от тях.

Паниката понесе тълпата като приливна вълна, обърна я и я понесе назад. Реагираха и хората по трибуните, които хукнаха към големите тунели за изходите, каквито имаше на всяко ниво. Както Драйдън беше видял от въздуха, тунелите бяха достатъчно големи, за да поемат сравнително немногобройната публика, която щеше да се втурне през тях. Нямаше опасност да стане опасно задръстване, както когато хората хукнат в паника. Просто няколкостотин души тичаха към паркинга.

С Рейчъл в едната ръка, Драйдън хукна към най-близкия тунел на равнището на стадиона.

Беше почти преполовил пътя, когато земята потрепери от вибрациите на прелитащата над стадиона двойка F-18 "Хорнет". Машините прелетяха само на около трийсетина метра над горната част от трибуните. Миг по-късно последва трясъкът на преминаването на звуковата бариера, а последвалата ударна вълна изпотроши прожекторите на игрището, потапяйки стадиона в сумрак.

Драйдън си каза, че са се измъкнали на косъм. Не се съмняваше, че изтребителите щяха да превърнат хеликоптера в огнена топка, ако още беше във въздуха.

Продължи да се движи с тълпата. Тъмнината и объркването поне бяха в тяхна полза. Той държеше пистолета притиснат към страната си, готов да го вдигне, за да възпре всеки кандидат-герой, но се оказа, че не е нужно. В хаоса, който цареше в тунела, никой не го разпозна като стрелеца.

Когато минаха край телефонна кабина, той откъсна указателя от слабата му верига.

Минута по-късно Сам и Рейчъл се озоваха на паркинга, който бързо се опразваше. Той счупи прозореца на една "Хонда", модел от началото на деветдесетте, отвори я и сложи Рейчъл внимателно на задната седалка. Лицето ѝ беше изгубило още от цвета си, след като бяха слезли от хеликоптера.

Драйдън седна зад волана, строши корпуса на запалването с дръжката на пистолета и свърза кабелите. След това подаде телефонния указател на Рейчъл.

— Търси съкращение "др" зад името — каза той.

Паркингът около тях беше потънал в хаос. Хората се качваха по бордюрите, само и само да излязат по-бързо от паркинга. Сам включи на скорост и пое след другите — просто още един човек от тълпата.

Един порив на вятъра нахлу в компютърната зала на Гол през строшения прозорец, свирейки по останалите на голямата рамка парчета стъкло. Течението вдигна листове и ги разпръсна из помещението, но никой не посмя да стане от работното си място, за да ги събере.