Бегачът

Глава 44

Бяха преполовили дългата чакълеста автомобилна алея, когато двойната светлина от фаровете най-накрая се озова на върха на хълма на запад. Беше достатъчен един поглед, за да се види, че превозното средство се приближава бързо и е може би на четвърт километър от тях. Секунда по-късно други две светлини се показаха веднага след първите.

Драйдън погледна на изток и в същия миг и там се показаха светлини. На километър или по-малко от тях.

И в двете посоки приближаващите се коли бяха по-близо от всеки напречен път.

Драйдън си представи пътя, както го беше видял, когато за пръв път дойдоха тук. Беше подобен на милионите други селски пътища: черен, с дълбоки коловози от двете страни. Ако излезеха на този път, щяха да попаднат в капан, все едно се намират на подвижен мост.

— Дръж я — каза Драйдън.

Натисна рязко спирачката и колата леко поднесе, докато спря в облак прах, който се понесе на сиви облаци в лунната светлина. Драйдън не беше пуснал фаровете.

Включи на задна и натисна газта. Колата се стрелна назад. Когато вдигна трийсет, свали крак от газта, завъртя волана обратно на часовниковата стрелка и освободи лоста на скоростите. Предницата се плъзна настрани и нощното поле се завъртя на 180 градуса около тях. Когато светът се стабилизира, предницата сочеше към селската къща. Драйдън включи отново на скорост и ускори докрай. Стигнал до края на автомобилната алея, се стрелна надясно, мина покрай гаража в източния край на къщата и пое по тревистата земя зад нея.

Замисли се за гледната точка на приближаващите шофьори. От това разстояние още не биха могли да видят малибуто — черна форма на фона на черната земя, обаче щяха да видят неслегналата се прах, когато тръгнат по автомобилната алея, и следите в тревата зад къщата. Щяха да ги последват — не можеше да има съмнение в това.

— Кои са? — попита Холи.

В ръцете ѝ Рейчъл още лежеше със затворени очи.

Драйдън погледна в огледалото за обратно виждане. Зад тях най-близката кола намали в подножието на автомобилната алея.

Имаше само предположение. Надяваше се да бърка.

Хейгър отново беше на любимото си място. Големият прозорец в неговия кабинет, гледащ към работната площадка, пълна с остъклени работни станции.

Цялото място кипеше от оживление тази вечер. Всички дванайсет станции бяха заети. Във всяка от тях под тъмно-кървавата светлина лежеше контрольор със затворени очи, съсредоточен в работата си. Всеки беше свързан с обект — човек мишена, както гласеше по-популярният термин — някъде далеч в земеделския Канзас.

Преди повече от седмица, когато Мартин Гол се беше свързал с тях, за да изложи своето предложение, всеки от контрольорите си беше избрал мишена от трите района, подложени на опита — нещастните малки градчета, където се, издигаха антените. Контрольорите бяха дали на своите мишени специални указания, изпращайки ги на път до селскостопанските райони около Топека, за да се сврат в изпаднали мотели или да опънат палатки в къмпинги и да чакат по-нататъшни нареждания.

Хейгър беше повече от разтревожен за цялата работа. Щом мишените напуснат своите родни градове и излязат извън обсег в своите хотели и къмпинги, нямаше начин да влизат в главите им, докато Гол не даде знак.

Докато самолетът с уреда не заеме позицията си.

Няколко нощи подред Хейгър беше лежал с отворени очи в леглото си, чудейки се дали мишените ще бъдат още по местата си, когато контрольорите се опитат да се свържат с тях. Може би всички щяха да се измъкнат след цяла седмица и повече свобода от гласовете в главите си. От време на време се сещаше за сокола на Йейтс¹⁰ и неговите все по-широки кръгове.

Сега, докато наблюдаваше контрольорите, Хейгър изпитваше дълбоко облекчение и малко удоволствие. Всички мишени бяха на местата, където трябваше да бъдат. Всеки дресьор на кучета щеше да изпита гордост.

Драйдън се обърна към фаровете на няколкостотин метра от селската къща. Вече нямаше предимство да кара с изгасени фарове. Преследвачите така или иначе щяха да видят следите от малибуто в тревата, а да се кара без светлини криеше много рискове.

В момента, когато светлината заля полето пред тях, се видя редица дървета на четвърт километър от тях.

Движеха се на север, към задната част на имота, върху който се издигаше селската къща. Вероятно до него беше залепен нечий друг имот - друго парче земя, простиращо се на север, докато не стигне до следващия черен път между участъците.

Когато изминаха половината разстояние до дърветата, стана ясно, че няма да могат да стигнат до следващия черен път, който сигурно лежеше някъде на север. Гъста ивица дървета се простираше без прекъсване пред тях. Съвършена барикада, отбелязваща края на имота. Драйдън няколко пъти зави наляво и надясно, използвайки фаровете като прожектори, но не видя никъде празнина между дърветата.

Първият чифт фарове заобиколи селската къща и потегли право към тях.

Драйдън насочи колата наляво към западния край на имота. Там имаше друга ферма и отвъд нея би трябвало да има и друг път, простиращ се от север на юг. Сигурно щеше да има канавка, но с малко късмет щяха да намерят някъде място, където е съвсем плитка. Място, което тракторите и другите селскостопански машини използват за преминаване. Номерът беше да намерят едно от тези места, преди преследвачите да са ги настигнали.

Драйдън погледна в огледалото. Зад тях вече имаше четири чифта фарове, които, подредени в редица, лъкатушеха през полето.

Насочи вниманието си отново напред…

Нещо не беше наред.

Не можа да разбере какво, но тревата пред тях беше някак различна. Настръхна му косата от това как отрази светлината на фаровете.

— Какво е това? — попита Холи.

След половин секунда Драйдън знаеше отговора, но вече беше късно.

Предницата на колата пропадна и вода заля торпедото чак до предното стъкло. Холи изпищя, защото резкият наклон ги запрати с Рейчъл срещу стъклото. Драйдън се протегна към тях и с ръка успя да убие част от инерцията, докато неговото тяло полетя срещу волана.

След това настъпи пълна тишина. Или почти пълна. Колата се люшкаше на място напред-назад и от едната на другата страна.

Навсякъде около тях стърчаха върховете на бурените, които скриваха напълно плиткото езерце. Височината им беше същата като тази на високата до глезените трева в околното поле. Не се виждаше никаква вода. На светлината на фаровете езерцето се беше оказало невидимо.

Колата се спусна още малко и най-накрая стигна дъното. Водата стигаше до средата на прозорците. Двигателят захъхри и спря — водата бе заляла цилиндрите. Светлината от фаровете проникваше през вдигнатата мътилка.

Обаче и други светлини заиграха по върховете на бурените. Ставаха все по-силни с приближаването на колите.

— Какво ще правим? — попита Холи. Дръпна дръжката, но вратата не поддаде. Притискаха я стотици килограми водно налягане.

Дишането на Рейчъл си оставаше равномерно и бавно. Притискаше се несъзнателно към Холи като всяко спящо дете.

Драйдън се обърна на седалката и взе пушката помпа. В тясното пространство на кабината беше почти невъзможно да маневрира с нея. Преди да успее да я прехвърли през облегалката, чу първата от колите да спира някъде близо зад тях. Двигателят заработи на празни обороти и една врата се отвори и затвори.

Двамата с Холи притихнаха. Спогледаха се заслушани в ставащото.

Пушечен изстрел изтрещя като пръчка динамит точно над тях. Куршумът с писък рикошира от покрива на колата.

— Лягай — нареди Драйдън. — Колкото можеш по-надолу.

Холи се плъзна надолу, спускайки Рейчъл по-ниско от себе си чак до мястото за краката пред седалката. Самата тя легна на седалката и зае ембрионална поза.

Пушката отново изтрещя. Куршумът мина през горния край на задния прозорец, проби облегалката над Холи и се заби в жабката. В този момент Драйдън чу друга кола да спира. Втора врата се отвори и затвори и се чу звук, който беше без съмнение от зареждането на пушка помпа. Секунда по-късно прозорецът откъм мястото на пътника се пръсна и вода нахлу там, където лежеше Рейчъл.

Рейчъл се рееше на някакво топло място вътре в нея. Имаше смътен спомен за нещо, което свързваше с камини. Усещане, което някой излъчваше и което удобно я обгръщаше като топла вана. Сам ли беше? Да, Сам излъчваше това усещане от мига, когато го срещна. Сега някой друг правеше това. Прегръщаше я, защитаваше я.

Холи. Това беше Холи.

Усещането имаше друг аромат, защото идваше от нея. Той върна Рейчъл назад във времето, когато някой друг я беше прегръщал така. Беше прекрасно и безкрайни минути се вкопчваше в това усещане. С удоволствие би оставила света да избледнее до нищо. Това беше всичко, което искаше сега. Това беше…

Леденостудено.

Рейчъл примигна. Очите ѝ започнаха да парят.

Какво ставаше?

Беше под водата, ръце се вкопчваха в нея и я дърпаха, някакви гласове крещяха.

Нещо избумтя като удар по барабан, но тя знаеше, че не е това.

Примигна отново, разтърси глава и светът се върна при нея свеж, корав и ясен.

Беше със Сам и Холи в колата. Колата бе затънала в дълбока вода, която нахлуваше през строшения страничен прозорец. Чу се друг пушечен изстрел. Карабина, помисли си тя. Обърна се по посока на оръжието и почувства как съзнанието ѝ започва автоматично да включва сложните формули за заключване.

Маркъс Тил дръпна затвора на своя "Уинчестър 70". Чу как гилзата беше изхвърлена в тревата вдясно от него, недалеч от мъжа е "Мосберг 500", който току-що беше пристигнал.

Допреди десет минути на Маркъс никога не му беше идвало на ум, че има и други хора, работещи в услуга на Призрака, докато не установи, че не е сам по черните пътища, водещи до това място. Не беше сигурен какво да си мисли за това, макар дълбоко в себе си да изпитваше нещо близо до облекчение. Защото щеше да има и други ръце да му помагат да носи бремето на вината. Предположи, че това може би дори означава, че няма да се тревожи много, като си спомня за тази нощ. Никога нямаше да разбере дали неговите куршуми са убили хората в колата, които и да бяха те. Можеше да са изстрелите от пушката помпа. Каквато и да е истината, все ще има нещо, с което да се утешава.

Обърна се към човека с пушката помпа. Беше я опрял в хълбока си, за да презареди. Беше хвърлил само бегъл поглед към Маркъс, въпреки това…

Имаше нещо дразнещо в този човек.

Нещо в начина, по-който се държеше, или в изражението на лицето му. Приличаше на малък самодоволен курвенски син. Точно като онези, които някога му се нахвърляха в баровете и му вдигаха кръвното. Не можеше да каже защо изведнъж се почувства толкова раздразнен. Просто така се чувстваше и възнамеряваше да направи нещо по въпроса.

Усетил, че го гледат, мъжът попита:

— Какво има?

Маркъс пристъпи, замахна и стовари юмрук в лицето му със силата на боен чук.

Почувства как носната преграда се размаза под ръката му като орех. Мъжът изкрещя, но съвсем късо, защото изгуби съзнание и падна по гръб в тревата. Маркъс все още му беше ядосан, затова грабна пушката му и я запрати в езерцето. Докато го правеше, фаровете на следващите две пристигнали коли осветиха земята около него. Той се обърна към тях. Ярката светлина само разпали неговия гняв.

Вдигна карабината отново и я опря в рамото си. Прицели се високо в предното стъкло на по-близката от двете коли. Нямаше нужда да убива някого. Просто искаше тези типове да се разкарат оттук.

Стреля. Горната част на предното стъкло се пръсна и се откъсна от мястото си. От вътрешността на колата някой изпищя.

— Махай се оттук! — изкрещя Маркъс. Дръпна затвора на карабината отново и през заслепяващата светлина на фаровете видя, че шофьорът трескаво борави със скоростния лост. Секунда по-късно автомобилът се стрелна назад, направи тромав обратен завой и започна да се отдалечава бързо през полето. Втората кола беше спряла на 30 метра от езерцето. Маркъс извъртя пушката към нея и просто зачака. Почти долавяше как там вътре шофьорът се бори със себе си. Или може би с Призрака. Маркъс би му съчувствал затова. Въпреки това имаше намерение да прогони този глупак. Държеше пушката насочена и чакаше някаква реакция.

Рейчъл отделяше твърде малко внимание на заобикалящото я в колата. Знаеше, че сега главата ѝ е над водата. Сам и Холи я бяха извадили. Питаха я дали е добре и тя кимаше, но едва ли съзнаваше, че го прави. Цялото ѝ останало внимание беше извън колата в заключения едър мъж с пушката. През неговите очи видя как последната кола изведнъж потегли назад, гумите за кратко превъртяха в тревата, преди да намерят сцепление. Колата направи завой и се понесе към селската къща. Рейчъл погледа как се отдалечава, след това обърна едрия мъж отново към езерото. Тя хвана пушката наново като копие и я запрати далеч в покритото с бурени езерце. Чу плясъка както със своите собствени уши, така и с неговите.

Нямаше какво повече да прави. Този мъж и онзи, донесъл пушката помпа, сега можеха да бъдат отпратени без повече проблеми…

Рейчъл прекъсна мисълта си по средата.

В главата на едрия мъж ставаха странни работи. Въздействието трудно се забелязваше. В началото Рейчъл го беше пропуснала, но то съществуваше. Сякаш съзнанието му имаше втора врата, от която се излизаше от него. И беше различна от онази, през която тя беше влязла. Тази втора врата беше отворена. Рейчъл нямаше истинска представа за онова, което лежеше от другата страна, но…

Вече беше попадала на нещо подобно. Само че не беше в главата на човек. Беше го почувствала… при антената. В Юта. Със Сам през онзи ден в пустинята.

Онова нещо зад вратата беше нещо подобно на тунел. Онзи в пустинята сякаш пропадаше под нея в земята. Този се изкачваше. Простираше се нагоре като връвта на хвърчило към нещо, което беше високо в небето над тъмните земеделски земи.

Рейчъл го последва, съзнанието ѝ се носеше по него като куршум в цевта. Видя мислено изображение на нещо като самолет, след това се стрелна надолу по друг тунел, който свързваше самолета с някакво далечно място — вторият тунел беше ужасно дълъг.

В пустинята също беше направила това. В края на тунела беше открила съзнанието на човек, но…

Тогава нямаше никаква представа какво означава това. Този път беше различно. Беше си върнала паметта. Знаеше кои са хората в края на тунела. Знаеше какво вършат — как заплашват хората, които контролират.

И най-важното, този път нейните номера вече ѝ бяха подръка.

Хейгър току-що се беше извърнал от прозореца, за да вземе телефона от бюрото си. Гол отдавна трябваше да се обади, когато чу някой да крещи от работната площадка.

Отново се обърна към прозореца.

Виковете идваха от една работна станция. Тя беше на контрольор на име Ленард Бел. Обаче шума вдигаше асистентката — младата жена стоеше на прага на работната станция.

Ленард Бел вече не лежеше по гръб с електроди, закрепени на главата му. Стоеше прав, с лице цялото в кръв. На тъмночервената светлина то изглеждаше черно. В първия миг Хейгър се запита откъде се е взела кръвта, но след секунда отговорът стана очевиден. Спокойно, дори методично Бел забиваше нокти в кожата на лицето си и теглеше дълбоки бразди. Хейгър видя как мускулите на ръката му се стягат от силата, която влага. Като мъж, който упражнява силен, но равномерен натиск върху дръжката на френски ключ. Разкъсваше лицето си, сякаш това бе някаква проста домакинска работа, която трябва да се свърши.

В един миг Бел забеляза асистентката, завъртя се и се хвърли към нея. Момичето се обърна и побягна с писъци.

Хейгър също хукна, отвори рязко вратата на кабинета си, прекоси стълбищната площадка и затропа по стъпалата до партера, взимайки по три наведнъж. Видя асистентката да тича горе-долу в неговата посока. Прелетя край нея и се блъсна право в Бел. Прегърна го с две ръце и го повали на бетонния под. Божичко, лицето на мъжа се беше превърнало в пихтия от разкъсана плът. Той се дърпаше и мяташе в хватката на Хейгър. При движението на главата му наоколо пръскаха капчици кръв.

— Мамка му, какво му е?

Хейгър повдигна глава. Въпроса беше задал Сет Коб, застанал на прага на своята работна станция, която беше наблизо.

Преди Хейгър да успее да отговори, Бел се отпусна в ръцете му. В същия миг сякаш осъзна повредите по лицето си и започна да усеща болката. Пое си дъх със съскане и много внимателно докосна раздраната си буза. Издаде тихо стенание, изпълнено със страх и объркване.

Коб излезе от работната си станция. Сякаш идваше, за да помогне, но изведнъж се спря и започна да се оглежда наоколо. Очите му се спряха на стоманената подпорна колона, която излизаше от пода и се издигаше към тавана дванайсет метра над главите им. Колоната беше обикновен изправен трегер, всяка от плоските му страни бе широка трийсетина сантиметра. Коб направи две дълги крачки към колоната, вкопчи се в двете ѝ страни като ученик по карате, държащ борова дъска, която възнамерява да счупи с глава.

Хейгър видя какво възнамерява да направи и макар че беше пълен абсурд, изкрещя:

— Неее!

Коб се изви назад, докъдето можа, после засили торса си напред като освободено махало. Не пое удара с челото си, а с лицето. Носът, брадичката и скулите му се блъснаха в стоманата с противен пукот. На Хейгър му прозвуча, сякаш порцеланови чаши за кафе са попаднали под гумите на камион.

Хватката на Коб за стоманата не отслабна. Изви се назад, от устата и носа му течеше кръв на струйки, запази равновесие и блъсна отново, този път още по-силно, лицето си в трегера. Хейгър видя как един зъб падна в краката на Коб и се търкулна, секунда по-късно мъжът изгуби съзнание и рухна на мястото, където стоеше.

Вече всички контрольори, асистенти и няколкото техници на площадката гледаха. Всички стояха като замръзнали, неспособни да проумеят видяното току-що.

Хейгър, който още лежеше върху Бел, се огледа и откри, че всички погледи са вперени в него в очакване на обяснение. Никога в живота си не се беше чувствал толкова неспособен да го направи.

Освен ако…

Сега, когато се замисли, откри, че все пак може да направи няколко неща. Да, знаеше отговорите. Всички му хрумваха просто така.

Той остави Бел и се изправи.

— Всички вън! — изкрещя той. — Веднага. Това е заповед.

Трийсет секунди по-късно беше останал сам в сградата. Другите дори бяха отнесли Коб и Бел. Хейгър отиде при металната стълба, която водеше към неговия етаж, и на половината път, откъдето можеше да огледа работната площадка със станциите отгоре, се спря. Плъзна поглед над огромното помещение и установи, че очите му са привлечени от нещо в далечния ъгъл близо до тоалетните и склада.

Това беше горивният резервоар за фурната и генератора. Той беше огромен. Всъщност представляваше ремарке на голям бензиновоз, пренесено дотук на борда на един С-5 и избутано до мястото. Различни маркучи го свързваха с отоплителните и енергийни системи на сградата. Хейгър се спусна по стълбите и спринтира напряко през огромното помещение към цистерната.

Маркучите бяха закрепени към различните отвърстия с големи скоби, стегнати с болтове. Макар Хейгър да нямаше никаква представа как се работи с тях, с един само поглед разбра какво е нужно, за да ги разхлаби. Необходимите инструменти, без съмнение същите, които бяха използвани, за да бъдат стегнати — лежаха на лавиците в шкафа на шест метра от цистерната. Хейгър отиде до лавиците, грабна трите ключа, които намери там, и ги отнесе при най-близкото отвърстие, стърчащо от цистерната. Първият ключ, който опита, се оказа по мярка и той успя да развие болта без усилия.

Няколко десетки движения по-късно скобата се отвори. Горивото изригна от отвърстието като гейзер, изплювайки скобата и маркуча настрани, и започна да се излива на пода на работното помещение.

Вонята на нафта изпълни синусите и дробовете на Хейгър. От нея му се насълзиха очите. От предния край на цистерната се разнесе сигнал за тревога. Приличаше на онези, които земекопните машини издават, когато вървят на заден ход, но малко по-нисък и може би с по-голяма честота. Звучеше доста тревожно.

Но съвсем не беше причина за тревога. Никога досега Хейгър не се беше чувствал толкова уверен в своята цел.

Пусна ключовете на земята и се отдалечи от цистерната, връщайки се обратно там, откъдето беше дошъл. Гейзерът от нафта го заля, когато мина под него. Не обърна внимание. Джапаше из локвите, които изпълваха всяка вдлъбнатина в бетонния под. Първите остъклени работни станции останаха от лявата му страна. Не им обърна внимание. Бързаше към една от тях, където беше уверен, че ще намери нужното.

Станцията на Коб.

Хейгър стигна до нея и мина през отворената врата. Дори на толкова голямо разстояние от цистерната тънък филм гориво вече се носеше из въздуха.

Хейгър се запъти към бюрото в далечния край на станцията. Отвори средното плитко чекмедже и видя на мига онова, което търсеше.

Обикновена пластмасова газова запалка.

Драйдън наблюдаваше Рейчъл. Беше очевидно, че вниманието ѝ е насочено някъде далеч оттук, но не можеше да каже върху кого или какво се беше съсредоточила.

Стрелбата беше спряла преди повече от минута. Оттогава в потъналата във водата кола не се чуваха повече външни шумове. Драйдън и Холи просто изчакваха, държаха Рейчъл над водата и я оставяха да върши онова, което правеше.

Изведнъж момичето примигна. Огледа се, срещна очите на Холи и след това тези на Сам.

— Това е краят на този проблем — обяви Рейчъл.

Преди някой от двамата да успее да попита какво има предвид, тя отново се отнесе нанякъде. След малко Драйдън чу шум от стъпки край езерото. Тихи стенания и окуражаващи думи. Един човек помагаше на друг да стане.

Малко след това се чу как две автомобилни врати се отвориха и затвориха. Двигателите, които досега бяха работили на празен ход, увеличиха оборотите, след като бяха включени на скорост. Няколко секунди по-късно колите вече си бяха заминали и наоколо се чуваше само жуженето на нощните насекоми в полето.