Бегачът

Глава 21

Коб се събуди час преди изгрева, взе продължителен горещ душ, след това излезе на балкона на своя апартамент, за да изпуши една цигара. Спалнята гледаше към долината, където планинските склонове още бяха покрити с дебел сняг. Всяка снежинка проблясваше на острата светлина, а горе на небето в сумрака преди изгрева ясно се открояваха най-ярките звезди.

Чу под себе си вратата към вътрешния двор да се отваря и близначките прекосиха площадката до плувния басейн. Докато чакаха термичното му покритие да се плъзне назад, те, без да бързат, си свалиха дрехите, целувайки се и шепнейки си на какъвто там език говореха. Всъщност не бяха истински близнаци, Коб ги наричаше така в мислите си, откакто ги беше видял. Просто си приличаха и това беше всичко: малки кльощави тела, еднакви големи черни очи, щръкнали малки цици, еднакви нацупени физиономии, когато уискито, водката или тревата свършат, макар че винаги имаше кой да попълни отново запасите в рамките на час. Коб дори не знаеше имената на момичетата. Наум за майтап им викаше Кали и Йола⁵.

Гледаше как парата от открития басейн изпълва въздуха около тях — момичетата настояваха водата да бъде трийсет и седем градуса и Коб не възрази. Със сигурност не той плащаше тока на това място. Преди облакът пара да ги скрие, Кали се плъзна в басейна, а Йола седна на ръба, махайки с крака във водата. Кали се потопи и изплува точно пред Йола, а главата ѝ се озова между нейните бедра. Сега сред парата момичетата вече бяха само сенки. Коб гледаше как лицето на Кали напредва, докато Йола се излята върху настилката, а дишането ѝ се ускори и се насече от къси стенания. Коб погледна през рамо часовника на нощното шкафче в спалнята. Трийсет минути до началото на неговата смяна. Достатъчно време да слезе в басейна и да се присъедини към тях.

Колко неочаквано може да се промени животът ти. Преди година и половина още беше специалист по логистика — което ще рече работник в склад — който пълнеше лавиците в един склад близо до Рамади. Убиваше камилски паяци с размерите на собствените му длани и раздаваше пакети тоалетна хартия, картофен чипс и кафе на частната американска армия в Ирак с горе-долу същата численост като истинската, която се бе изтеглила преди няколко години. Там Коб се беше будил всяка заран в малката си шперплатова кабинка. Двайсет и третият му рожден ден току-що беше минал, рамкираната му диплома от щатския университет в Охайо беше у дома при родителите му в Рочестър, а той си задаваше въпроса: как по дяволите е попаднал там? Но това винаги си е бил въпрос за милиони. Да, така е. Сет Коб — чудото без посока. Къде ли щеше да го отвее вятърът следващия път?

Преди около петнайсет месеца го беше отвял в офис на компанията в Рамади, след като някой през нощта беше пъхнал под вратата му яркозелена диплянка. Диплянката беше едновременно неясна и точна.

Щедро заплащане. Добри условия за живот (местоположението не е в Близкия изток. Трябва да сте готови да прекъснете връзката със семейството и любимите хора в продължение на пет години. Изисква се щателна физическа и психическа проверка.

Коб имаше семейство и любими хора, но беше повече от готов да се лиши от тяхната компания за пет години. Беше сигурен, че чувствата са взаимни. И ето че просто ей така се беше оказал седнал зад малко бюро в очуканата сграда, където го беше насочила дипляната. Това беше някогашен хангар, който вече не се използваше. По бетонния под се виждаха маслени петна. Имаше врата към задното помещение и всеки път, когато тя се отваряше, той зърваше купища модерно медицинско оборудване. Една от машините според него беше магнитно-резонансен томограф.

Преди да успее да се доближи до тази врата, трябваше да завърши писмените тестове. Това се оказа най-странната част от целия процес. Никой от въпросите не беше особено труден. Дори нямаше верни и погрешни отговори, а само преценка. Например: къщата ти гори, а кучето ти е затворено вътре. Ще рискуваш ли живота си, за да го спасиш? Би ли играл на руска рулетка, за да спасиш любим човек от сигурна смърт? След два дни, пълни с подобни неща, писмените тестове кулминираха в нещо, което силно учуди Коб. Поне по онова време. Накараха го до седне в ъгъла на голямото помещение, далеч от всички останали кандидати. Зад него седна един мъж около трийсетте, без да продумва. Мъжът просто си седеше, докато Коб прелистваше последния пакет тестове. Видя, че в последния тест няма въпроси. Имаше само указания. През следващите пет минути мисли за най-лошите неща, които някога си извършил, без да те хванат. Наранявал ли си силно човек, когото си обичал? През следващите пет минути мисли за това с подробности.

Какъв, по дяволите, е смисълът от всичко това, се беше запитал той. Можеше да си седи там и да си повтаря текстовете на "Пинк Флойд" и те нямаше да разберат. Майната му, той се зае с това, спазвайки указанията. След известно време го почувства странно стресиращо. Дори сякаш му причини главоболие или поне странен хлад по слепоочията.

Този тест продължи около час и когато свърши, мъжът, който седеше зад него, стана и си тръгна, измъквайки телефон от джоба си. Двайсет минути по-късно Коб най-сетне беше въведен в задната стая. Следващите четири часа прекара в медицински прегледи: почукваха по него, сканираха го и го пъхаха в клаустрофобичните тунели на апаратурата за диагностика. Прегледите свършиха в малък офис извън хангара, където Коб седна срещу двама мъже, които никога не беше виждал. И двамата бяха около четиридесетте, корави и с обветрена кожа. Така и не научи как се казват.

— Ако приемеш това предложение, ще работиш за компания на име "Уестърн Дайнамикс". Чувал ли си за нея?

Коб кимна.

— Да, голям военен доставчик.

— Ще трябва да вземеш три дози лекарства. Първата трябва да вземеш още тази вечер, ако приемеш работата.

— Това разпит под наркоза ли е?

— Не, нищо подобно.

— Какво причинява това лекарство?

— Няма нищо опасно. По-късно ще разбереш за какво служи. Това е част от сделката. Диплянката съвсем не се шегува, когато говори за прекъсване на контактите с роднини и любими. Няма да имаш телефон, нито достъп до интернет или пощенски услуги.

— Колко е щедрото заплащане?

— Двеста хиляди годишно, които може изцяло да спестяваш, защото храната и подслонът са безплатни.

Коб подсвирна и се облегна на стола си. Попита, ако приеме работата, дали ще трябва да подпише куп декларации за неразкриване. Мъжете му отговориха отрицателно. Щом бил повдигнал въпроса, положението било много просто. Ако някога разкаже някому подробности за тази работа, ще бъде убит и никой никога няма да бъде съден за това. Коб се вторачи в очите им и установи, че това не е шега. Което му помогна да повярва и на останалото.

— Добре, дайте първото хапче.

Същата нощ в стаичката му от другата страна на Рамади се случи нещо странно. Дойде куриер с дебел плик, в който имаше каталог, чиито листа бяха свързани със спирала. Коб се засмя, защото се оказа прав, че в края на краищата няма да се мине без бумаги. Разбира се. Обаче се оказа, че това не са документи за подпис. Вътре имаше подробни сведения за повече от сто жени. Нямаха имена, а само номера. Всички бяха на възраст между осемнайсет и двайсет години и всяка втора беше красавица. В сведенията бяха включени снимки с висока резолюция в анфас, както и голи снимки. Към първата страница беше лепната бележка с ръкописен текст: Избери две и утре до 08:00 предай избора си в офиса за наемане.

По-малко от двайсет и четири часа по-късно Коб се намери във въздуха в туловището на един транспортен самолет С-17. По време на полета беше спал и се събуди едва когато самолетът кацна тук — мястото, което беше станало негов дом оттогава. Дори днес още нямаше представа къде се намира. Предположи, че е някъде в Северна Канада. Имаше планини и през цялата година беше дяволски студено. Към този двор не водеха никакви пътища, които да го свържат с друго място. Наоколо нямаше нищо друго освен северна пустош, докъдето ти стигат очите. Дворът се състоеше от летището с подредените около него сгради и хангари. И пътят, който започваше да се вие в гората, минавайки по края на долината, преди да стигне до къщите, които се издигаха на върха на склона. Всяка от тях беше на сто метра от останалите и скрита от другите сред гората.

Вятърът смени посоката си и донякъде отвя парата от вътрешния двор. Коб огледа онова, което се разкри пред очите му, и се усмихна зад цигарата си.

Кали още го правеше, очите ѝ затворени, изгубена в мига. Коб не можеше да види лицето ѝ, но беше сигурен, че е усмихнато. Изведнъж тя отвори очи и го погледна. Вдигна едната си ръка от бедрото на Йола и му помаха да дойде при тях. Коб кимна и си дръпна дълбоко за последен път.

Двете момичета бяха пристигнали тук един ден след него. Коб вече беше забравил, че ги е избрал сред останалите снимки. Беше решил, че това е поредният психически тест. Първия ден тук, докато беше сам, просто се наслаждаваше на къщата. Цялата само за него. Беше чисто нова: човек можеше да подуши мокета и боята. Все едно беше в някой от безбройните риалити предавания на "Биг Брадър", които беше гледал.

Отлични условия за живот.

Наистина. Разполагаше с отопляем басейн, в единия край с топла вана. Самият вътрешен двор имаше подово отопление. В къщата гледаше домашна телевизия със 7.1 съраунд аудиосистема. Имаше и сауна, в огромната кухня стоеше двукрил хладилник, а на гранитния кухненски плот бяха оставили лаптоп, чиято единствена работа беше да показва дълъг списък с храни и напитки. Можеш да прехвърляш списъка, отбелязвайки дузина неща или само едно, по което силно копнееш, и след трийсет-четиресет минути поръчаните стоки се появяваха пред вратата ти. Безплатно! Коб точно попиваше всичко това и се питаше какво, по дяволите, се очаква от него да прави тук, когато на вратата се позвъни и той за пръв път срещна Кали и Йола.

През първите седмици остана неясно каква точно ще бъде работата. В началото един по-възрастен мъж на име Хейгър няколко пъти се отби при него, за да обясни някои неща. Каза, че са предвидени още две дози от лекарството, което ще му бъде донесено в къщата, щом дойде време. Би било хубаво, ако Коб ползва разумно алкохола и тревата. Тези вещества няма да бъдат в конфликт с лекарствата нито сега, нито по-късно, когато започне работа.

— Каква работа? — попита Коб.

— Това ще научиш по-късно. След още няколко седмици. Сега просто се настанявай. Забавлявай се. Има маркирани туристически пътеки, които водят до някои от близките планински гребени. Можеш да изведеш момичетата на разходка, ако имат желание, разбира се. Ако някога срещнеш някого от съседите, няма лошо да се поздравите, да размените любезности, но контактите трябва да са минимални. Те ще вършат същата работа като теб, но няма да я обсъждате. Аз им казах същото, така че всички са наясно. — Хейгър завърши малко загадъчно. — В сутерена има стационарен телефон. Сигурен съм, че си го видял. Свързан е с офиса ми тук в района. Ако имаш някакви въпроси, просто натисни червеното копче.

Това беше всичко.

В седмиците, които последваха — много, много хубави седмици — Коб последва съвета на Хейгър. Той се настаняваше. Беше ясно още от началото, че между него и момичетата няма да има същинско общуване. Не знаеше езика, на който си говорят, но реши, че е от Източна Европа. Може би бяха румънки: напомняха му за сладките малки гимнастички оттам, които винаги гледаше, когато имаше олимпиада. Всъщност наистина ли трябва много да се говори? Може да споделяш емоционална връзка и без много думи. Понякога вечер тримата се надрусваха до оглупяване и си пускаха чужд филм — френски или германски, от филмотеката на домашното кино — който никой от тях не разбираше. Опитваха се да следват сюжета и накрая избухваха в толкова силен смях, че направо болеше. След това дрехите падаха и през следващите няколко часа за Коб светът беше гладка кожа, влага, горещина, стискащи малки ръце, стенания и викове, и преди да окончателно да изгуби съзнание сред плетеницата от крайници и тела, той си казваше: съжалявам всички на планетата, затънали да живеят своите животи, а не този.

Когато най-накрая се случи — онова, което го накара да вдигне телефона в сутерена — той не разбра веднага какво става. Беше около месец след като взе последното от трите хапчета. Всъщност дни наред не се беше сещал за тях. Беше се надрусал, когато започна да се проявява ефектът. В първия момент си помисли, че халюцинира. Вярно че никога преди това тревата не го беше докарвала до подобно състояние, но за всичко си има първи път. Както и да е, това не беше пълна халюцинация. Най-малкото не беше зрителна, а звукова. В главата му се появиха гласовете на Кали и Йола, които си бъбреха на своя език. Минаха шест часа, преди да събере едно и едно. Времето беше достатъчно въздействието на тревата да се разсее и мисълта му да се проясни. Беше ранна вечер и той стоеше в кухнята с Кали. По това време вече бе осъзнал, че в главата му заедно с гласовете на момичетата се появяват и картини. Една от тях изведнъж изпъкна особено ярко: отварянето на кутийка пепси. Няколко секунди по-късно Кали отиде до хладилника и извади кутийка пепси. Минута по-късно Коб натискаше червения бутон на телефона в сутерена.

Хейгър го разходи из случилото се, сякаш съпровожда човек, крачещ по ръба на пропаст. Да, каза той, това били мислите на момичетата, които получавал в главата си. Подобно на недобре настроена радиостанция. Да, хапчетата са предизвикали това. Да, състоянието е постоянно. Представлява повече, отколкото обикновеното чуване на мисли. Хапчетата са дали на Коб други умения, които трябва да бъдат упражнявани. Сутринта Хейгър ще прати човек, за да почне споменатото упражняване.

— Какви други умения? — попита Коб.

— Мисли за това като изпращане вместо само приемане. Самолет до кулата, кулата до самолета — нещо подобно.

— Имаш предвид да вкарвам мисли в главите на хората, а не само да чувам техните?

— Мисли, но което е по-важно — чувства, дълбоки емоционални подтици като вина и отвращение и дори въодушевление. Да принуждаваш хората да чувстват това.

— И за какво? — попита Коб.

— Поради множество причини. Полезно е по най-различни начини.

Тогава Коб схвана значението на това, усети го като нещо остро и назъбено в ръцете си. Скулптура, направена от строшени стъкла.

— Аз съм оръжие — каза той по телефона. — Ще ме пращате навсякъде по света, за да прецаквам главите на хората.

— Ще прецакваш главите на хората — съгласи се Хейгър, — но за това няма нужда да те пращаме където и да било.

Сега, облегнат на балконския парапет и допушващ цигарата, Коб си мислеше за това как минаха седмиците след този ден. Ранното обучение. Разбирането какво може наистина да прави. Естествено, уменията бяха ограничени. Изглежда четенето на мисли се получаваше при всички хора, докато по-напредналите умения действаха само на определени. След това идваше технологията — дяволски призрачна. Дори Хейгър му довери, че не знае как работи. Компанията имала малко екипи от инженерни гении, разпръснати на разни места, може би места като неговото, които разработвали всичко. Беше лесно да се види какво вършеше оборудването, макар че дори сега, след повече от година работа, целият проект беше още в изпитателна фаза. Все още на първи етап, както казваха инженерите. Обаче се разрастваше бързо, набираше инерция и Коб често усещаше, че има различни страни, които криеха от него. Щеше да стигне и дотам.

Потрепери. Заради студения въздух, каза си. Няма нищо. Нервите му бяха наред въпреки случващото се. Той и Хейгър бяха решили проблема с морала още по време на онова първо телефонно обаждане.

— Не бързай и обмисли всичко внимателно — беше казал Хейгър. — В момента си изненадан от всичко това и си разтърсен, което е напълно нормално. Ето какво искам от теб: да се върнеш горе и да огледаш положението си. Къщата. Момичетата. Трябва да се съгласиш, че бяхме добри към теб. Нали, Коб?

— Да. Да, сър. Всичко тук е смайващо. — Коб установи, че думите му направо се изливат. Той се препъваше в тях като дете. Изведнъж му хрумна, че не беше благодарил на Хейгър, нито на някого от тези хора. Боже, как е могъл да пропусне?

— Сър, искам да кажа какво означава това за мен и че съжалявам, че не съм…

— Коб, не се тревожи за това. Просто ме чуй. Понякога работата, която ще вършиш за нас, ще бъде тежка. Ще причиняваш на хората разни неща — лоши неща, които те не заслужават. Обаче ще трябва да го правиш. Просто такава е работата. Ще трябва да ни помогнеш, както ние ти помогнахме, нали така?

— Да, сър.

— Когато стане трудно, помисли си за къщата, за момичетата и че ще направиш всичко нужно, за да ги запазиш.

— Да, сър, ще направя всичко.

— Не бива да забравяш едно: лошите неща, които те чакат, не са по твоя вина, защото ако не ги правиш ти, ще намерим друг на твоето място. Те ще се случат така или иначе, затова защо ти да не извлечеш полза от това? Виждаш ли логика в това?

— Съвършена.

— Добре, Коб. Връщай се горе сега. Всичко ще бъде наред.

Коб загаси цигарата в перилото на балкона. Долу в задния двор стенанията на Йола бяха преминали в тихи накъсани викове. Беше извадила крака от водата и пръстите ѝ се бяха вкопчили в края на басейна, а коленете ѝ ритмично се полюшваха. Протегна ръка надолу и пъхна пръсти в косите на Кали, след това си пое дълбоко дъх и изпищя. Звукът се понесе над басейна и отлетя в утринния сумрак над долината. Секунди по-късно изстисканото ѝ като сюнгер тяло се просна възнак върху настилката. Кали я хвана за ръцете, помогна ѝ да се спусне в басейна и я прегърна.

Коб пусна цигарата в краката си. Да, нервите му си бяха наред. Прекоси балкона до стълбите, които водеха надолу, и започна да сваля ризата си, докато слизаше.