Бегачът

Глава 6

Кърен наблюдаваше как F-150 се промъкна край предницата на тира отпред.

Над облегалката виждаше силуетите на Драйдън и момичето.

— Когато се върне в дясната лента — започна той, — аз ще остана в лявата и ще се доближа, все едно ще го изпреварвам. Бъдете готови да откриете огън, когато кажа.

Тримата стрелци на средната седалка заеха позиция. Четвъртият се приготви да плъзне вратата назад, за да се отвори.

Мобилният телефон на Кърен започна да звъни. Беше Гол. Протегна ръка да отговори, после просто го пренебрегна. Щеше да бъде грешен ход сега да отклони вниманието си от акцията.

Пред тях Драйдън се върна обратно в дясната лента. Кърен ускори покрай тира и се приготви да го задмине. Щеше да го направи за по-малко от десет секунди. Мъжът при страничната врата я отвори. Вятърът нахлу с рев в буса. Стрелците свалиха предпазителите на автоматите МР-5.

В последните секунди преди акцията да започне, Кърен се улови да се чуди как човек като Сам Драйдън, бивш войник от "Делта Форс", да не говорим за това, което е бил през онези шест засекретени години, може да бъде толкова наивен.

В този момент Драйдън направи нещо странно.

Пусна мигача на пикапа и премина отново в лявата лента, макар пред него да нямаше нищо за надминаване. Пикапът отново се озова точно пред буса.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Кърен.

Драйдън наблюдаваше тира и микробуса в огледалото си за обратно виждане. Изборът на момента щеше да се свие до десети от секундата, макар че нямаше начин да бъде толкова точен в изпълнението. Щеше да стане голяма касапница.

До него Рейчъл си сложи колана.

Микробусът вече беше само на една кола дължина от задната броня на пикапа. Тирът беше на две дължини зад пикапа, но в другата лента.

— Достатъчно близо за правителствена работа — измърмори Сам и буквално стовари крак върху педала на спирачките.

Резултатът беше такъв, за какъвто можеше само да мечтае.

При високата скорост, с която микробусът се носеше по магистралата, шофьорът му нямаше нито време, нито достатъчно пространство, за да реагира. Нямаше къде да отиде освен вдясно на лентата точно пред тира. Микробусът се стрелна натам, пропускайки задната броня на пикапа само с няколко сантиметра.

В същия миг Сам вдигна крак от спирачния педал. Скоростта му беше паднала на шейсет километра. Когато микробусът мина покрай задницата на пикапа, Сам също се стрелна надясно, блъсвайки отстрани предницата на буса. Ударът го запрати странично в мантинелата.

С повече от сто километра в час.

Останалото беше физика: маса, инерция, триене, скорост — в никое от тях нямаше каквато и да е прошка. Предницата на микробуса се заби в мантинелата, а задницата му се плъзна навън. Завъртя се на повече от 360 градуса, докато гумите не намериха сцепление на настилката, а бусът беше повече или по-малко наклонен встрани, и го запратиха в салто по магистралата. В огледалото Драйдън видя поне две тела да излитат от отворената странична врата на буса.

Всичко това се случи за три секунди, след като той беше натиснал спирачките. През тези три секунди шофьорът на тира също се опитваше да спре, но без успех. Камионът се вряза в обърнатия микробус и го запрати в серия от салта, преди и той, и бусът да спрат в дъжд от искри. Резервоарът на буса се беше спукал и запалил по време на акробатичните изпълнения и сега, когато отломките спряха, се разгоря бурно.

Драйдън спря пикапа на петдесетина метра от мястото, слезе на магистралата и погледна назад. Видя шофьорът на тира как отваря вратата, скача на асфалта и хуква с все сили, защото сигурно очакваше бусът да избухне като бомба. Обаче по-голямата част от бензина се бе изляла от резервоара по магистралата по време на множеството преобръщания, а остатъкът вече гореше. Драйдън присви очи от блясъка и видя пътниците, затворени в капана на каросерията, напълно обгърната от пламъци. Двамата, които бяха изхвърлени при удара, лежаха далеч назад върху асфалта. Може би бяха живи. Нямаше скоро да могат да бъдат полезни на Гол, ако изобщо ставаха за нещо.

Драйдън се върна обратно в кабината. Намери Рейчъл вторачена в него с големи очи.

— Съжалявам, че трябваше да се случи — каза той.

Помисли дали да не каже повече в оправдание на действията си, но после се отказа. Тя не беше глупава, а и беше време да тръгват. Без съмнение Гол вече изпращаше всички, които можеше да вдигне на крак. Вероятно този път с нещо с криле или с витла. Единственият начин да оцелеят през следващия час беше да се измъкнат от сателитите, макар в момента Драйдън да нямаше представа как може да го направи. Каквото и да измисли, щеше да му трябва време да го осъществи, но не можеше да каже дали разполага с нужното. Включи на скорост и подкара пикапа. Този път обаче го засили със сто и трийсет. Най-високата скорост, която можеше да вдигне, без да рискува двигателя.

Стрелна поглед към Рейчъл. Тя гледаше право напред, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Избърса ги и каза:

— Нямах намерение да те карам да се чувстваш виновен. Ти ме защити и нямаше друг начин. Разбирам го. Онова, за което плача, е странно… и глупаво. Просто съм си такава.

— Ако искаш да говорим за това, давай.

За миг тя запази мълчание. После заговори:

— Когато ги удари странично, в малкото време след това, преди да се блъснат в мантинелата, бяха достатъчно близо, за да мога да чуя всички. В мига преди да се блъснат, всички знаеха, че ще умрат. Движеха се толкова бързо и изгубиха контрол така внезапно, че всички знаеха. Едновременно изпитваха кофти чувство. Цялата им коравина беше изчезнала, цялото им обучение, всичко. Не беше останало нищо освен страх и прозрението, че са мъртви.

Драйдън я видя да се обръща към него.

— Хареса ми — призна тя. — Хареса ми, че беше толкова зле за тях. Помислих си: Това заслужавате, надявам се, че боли. Изпитвах това чувство в продължение на секунда, после ми хрумна колко ужасно е да се мисли така. Направо ми се доповръща.

Тя отново избърса очи. Изглеждаше много нещастна.

— Ако има човек на този свят, който да заслужава да си отмъсти, това си ти — опита Драйдън да я успокои.

— Въпреки това не ми се струва правилно.

Рейчъл вдигна отново крака на седалката и положи глава на коленете си.

— Трябва да ме накараш да млъкна за малко — каза тя, — защото ти е нужно време, за да помислиш.

Драйдън кимна.

— Да, трябва ми време да помисля.