Глава 40

Малко преди полунощ Драйдън остави книгата, която четеше, и излезе на верандата на селската къща. Ветрецът, който идваше от нивите, беше топъл и влажен. Отиде до края на верандата и се загледа в нощта. Пред къщата земята се спускаше в дълъг сто и деветдесет метра склон до пътя. Автомобилната алея го разсичаше по средата, а нивите от двете страни бяха оставени за угар и бяха обрасли с къса трева. Същото важеше за земята, заобикаляща къщата от всички страни. Огромна открита площ, на която видимостта беше най-малко двеста метра във всички посоки, защото никъде нямаше и едно дърво. Нямаше съмнение, че точно това беше част от причините Гол да избере това място.

Самата къща беше вероятно на сто години, изчаквайки с десетилетия тук, в пустошта, докато Топека растеше на север и най-накрая стигна до нея. Не беше далеч — оживената улица, която Гол спомена, лежеше на юг от тук и се простираше от изток на запад като белег от неонови светлини по хоризонта. Рейчъл можеше сега да е там. Драйдън и Холи чакаха във фермата вече десет дни.

Вдясно от него люлката на верандата изскърца заради вятъра. Беше голяма и направена от груби дъски. Вероятно беше на годините на къщата. Той остана заслушан в звуците и погледа още малко полето, после се върна обратно в къщата.

Холи беше в стаята си и вече спеше. За да бъдат винаги нащрек, си бяха разпределили смените така, че никога да не спят по едно и също време. Гол им беше дал съвсем малко указания, когато се сбогуваха с него, но между тях беше и това: Стойте близо един до друг и бъдете нащрек. Беше им дал по един мобилен телефон с неговия номер в списъка с контакти. При първия признак, че нещо се случва, трябва да ми се обадите, беше казал той. Това бяха инструкциите.

Драйдън влезе в кухнята. Големият килер в дъното беше пълен с консервирана храна най-малко за два месеца. В долепения до кухнята гараж имаше три огромни хоризонтални фризера, които също бяха пълни догоре с продукти. В гаража имаше и две коли: "Форд Ескейп" и "Шеви Малибу". Ключовете и на двете стояха в запалването, макар Гол да не беше споменал и дума за напускане. Драйдън бе запалил и двете коли, за да се увери, че са изправни, и установи, че резервоарите им са пълни с бензин.

Лаптопът на Холи лежеше на плота и се зареждаше. Гол не беше възразил да го донесе и дори да поддържа връзка с приятели и колеги. Това беше начин да се създава известна нормалност, ако можеше така да се каже.

По-рано вечерта Холи беше използвала компютъра, за да си провери електронната поща. След това го затвори и отиде да седне на люлката на верандата. През комарника Драйдън я беше чул да плаче. Стоя навън близо час и скоро след като влезе, отиде да си легне.

Драйдън бутна лаптопа настрана и се зае да прави сандвич. От хладилника извади плочка сирене, взе големия нож от стойката и отряза две парчета. Задържа ножа малко по-дълго от нужното, изучавайки режещия му ръб и върха. Какво ли ще изпита, ако Рейчъл го заключи точно в момента? Какво ли ще е усещането най-неочаквано да му се прииска да си забие този нож в гърлото? Толкова да го иска, че да го опре под адамовата ябълка и да го дръпне рязко? Остави го в мивката и се зае отново със сандвича.

Холи се събуди четири часа по-късно. Драйдън си отиде в стаята, за да легне. Започна да се унася и в онова неясно състояние точно преди да заспи, Рейчъл дойде при него. Отново седяха в тъмната градска къща и тя се облягаше на рамото му. Топла, безформена и крехка. Той се опитваше да не помръдва. Опитваше се да задържи мига колкото може по-дълго.

— Това е Арктурус — каза Холи.

Беше две нощи по-късно. Седяха един до друг на стълбите на верандата и гледаха нагоре към звездите. Макар че градските предградия бяха много близо, небето беше черно като катран.

— Не се вижда, но Арктурус е огромна звезда — обясни Холи. — Ако сложиш нашето слънце до нея, то ще прилича на черешка до плажна топка.

— Астрономия ли си следвала?

Холи поклати глава.

— Познавах човек, който искаше да следва астрономия. Разказа ми много такива малки факти.

После потъна за дълго в мълчание.

— Каква беше Рейчъл, докато беше с нея? — попита тя най-накрая.

Известно време той обмисля отговора си.

— Като напомняне, че си заслужава да живееш.

Холи вдигна крака на стъпалото под онова, на което седеше, и прегърна коленете си.

— Много е страшно искрено да съжаляваш за нещо. Да съжаляваш с всяка своя частица. Смяташ ли, че би могла някога да приеме това от мен?

Драйдън долови потребност в нейния глас. Искаше да ѝ каже, че е възможно. Вместо това си представи последния миг между Рейчъл и нейната майка и замълча.

Вятърът се усили. Холи потрепери и притисна коленете си по-силно. Драйдън я погледна. Бретонът ѝ се спускаше по слепоочията. Очите ѝ бяха почти затворени. Нещо в нейната уязвимост прикова вниманието му.

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Няколко секунди сякаш изпитваше страх от него заради начина, по който я гледаше. Беше я хванал неподготвена. Пое си дълбоко дъх и погледът ѝ се промени. Не уплашен, а напрегнат. И все още изпитващ някаква потребност.

Секунда по-късно започнаха да се целуват. Ръцете им на гърбовете, вкопчени и дърпащи. Коленете ѝ се смъкнаха и тялото ѝ се притисна в неговото с все сила. Устата ѝ оживя от вълнението, дъхът им се ускори едновременно. Тогава се раздвижиха. Качиха се на верандата, проснаха се на старите дъски, пръстите се заеха с копчетата на ризите, търсейки и дърпайки. Той успя да разкопчае закопчалката на сутиена ѝ. Тя откъсна уста от неговата, за да говори.

— Отдавна не съм го правила и ако ти се сторя…

Драйдън поклати глава.

— При мен е същото. Дори не мога да ти кажа откога.

Отново се за целуваха. Ризите бяха съблечени. Кожата се допря до кожа, без нищо между тях да пречи. Боже, колко дълго беше чакал, за да го направи отново с някого?

Тя се дръпна отново, но челата им почти се допираха.

— Добра идея ли е?

— Много добра.

— Но няма да сме нащрек.

— Обаче ще сме един до друг.

Тя тихичко се засмя. Притисна се отново в него. Целуна го. Ръцете ѝ изследваха контурите на гръдния му кош. Неговите страни. Спуснаха се надолу…

Драйдън отвори очи. Дръпна лицето си колкото можа назад. Цялата възбуда изчезна като вода в канала на мивката. Мислите му се съсредоточиха.

Холи усети.

— Какво има?

— Дванайсет дни и помежду ни нямаше нито една искра. Нищичко.

Тя загледа объркано.

— Обаче сега има.

— Ти дори не си мой тип — каза Драйдън.

— Ами… е, благодаря. Божичко…

— Помисли върху това — каза Драйдън.

Още половин секунда лицето ѝ изразяваше недоумение. После истината се стовари върху ѝ като чук.

— О, мамка му — прошепна тя.

Драйдън кимна.

— Не сме ние. Тя е. Вече е тук.

Той извади телефона си, докато си обличаха ризите. Натисна бутона за списъка с контакти и после бутона за бързо набиране на номера на Гол. Когато започна да звъни, той се обърна, за да огледа тревистото поле южно от къщата. Холи вече правеше същото.

Обаче беше безсмислено. При пълната липса на лунна светлина полето беше потънало в непрогледен мрак.

Разнесе се вторият телефонен сигнал. След това третият.

Долавяйки това забавяне, Холи се обърна и го погледна.

Четири сигнала "свободно".

Пет.

— Ами ако вече е стигнала до Гол? — попита Холи. Очите ѝ се бяха разширили при мисълта за последствията. — Ако вече е мъртъв и планът не съществува? И няма да дойде никаква помощ?

Шест сигнала.

Седем.

Драйдън се обърна и отиде до входната врата, без да сваля телефона от ухото си. Холи го последва в къщата.

Осем сигнала.

Драйдън прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Гол можеше да звънне толкова лесно, колкото и да отговори на обаждането.

Стояха в средата на всекидневната, където всички лампи бяха изгасени. Нощта се стелеше зад прозорците на всички помещения, които я заобикаляха.

— Тя заключи първо теб, после мен — каза Холи. — Нали така? Начинът, по който ме гледаше там на стълбите… ти първи го почувства, а аз не. После и аз…

Драйдън кимна.

— Може да заключва само по един човек, обаче предполагам, че в подобни случаи просто даваш на хората малък тласък и те продължават да го правят.

— Подейства.

— Да.

Холи отиде до комарника и погледна отново навън.

— Искаше ни разсеяни за дълго време. Достатъчно дълго, за да пресече откритото пространство и да стигне до къщата.

Холи се обърна и застана с лице към него.

Иска да ме гледа в очите до края.

Драйдън кимна, съгласен с нейната логика.

Във всеки случай нещо в ситуацията не пасваше. Рейчъл ги беше заключила достатъчно дълго, за да ги възбуди и насочи един към друг, но сега не ги заключваше. Защо? Ако искаше да са заети, докато тя се приближава към селската къща, можеше да продължава да ги заключва, прехвърляйки се от единия на другия, и да ги остави безпомощни на пода. Това щеше да е най-сигурният ход. Тогава защо не го направи? Драйдън не можеше да отговори. Което го раздразни.

Извади отново телефона. Вторачи се в празния екран.

— Какво ще правим? — попита Холи.

Хиляда и седемстотин километра над Южната част на великите равнини "Миранда 26" насочи инструментите си към полето северно от Топека, Канзас. Платформата с лещите направи леки корекции, задържайки в кадър целта, която ѝ беше наредено да наблюдава, когато е в обсег. Целта беше къща, разположена в средата на полета с еднаква повърхностна растителност - трева, която, като се има предвид районът и времето на годината, с вероятност от 97.441 процента беше Bonteloua gracilis. Имаше две човешки същества в кадъра, които точно навлизаха в голямото тревно пространство откъм южния край и се движеха на север към къщата с пешеходна бързина. Формите им говореха за възрастен и дете, и двете от женски пол. "Миранда 26" предаде данните по обезопасената линия на номер 0814 131 51, както ѝ беше наредено 12 дни, 4 часа, 27 минути и 41 секунди по-рано. Оттогава не беше имало повече контакти с оператора.

Загрузка...