Бегачът

Глава 14

Дълго време след като нощта беше завладяла долината, дълго след като луната изгря през ниската облачност, изпращайки венци от бледа светлина, които си играеха по горските поляни, Рейчъл започна да говори в съня си. Драйдън влезе в колибата внимателно, за да не я събуди. Привикналите му към мрака очи видях диктофона и той го включи.

През първите няколко минути звуците, които тя издаваше, бяха неясни, макар да беше на сантиметри от нея.

В един момент тялото ѝ се стегна. Дясната ѝ ръка подскочи. Драйдън клекна до нея готов да я хване, ако има опасност да се нарани.

Ръката ѝ отново трепна. Другата повтори движението. Двете започнаха да се издигат, но след като изминаха само няколко сантиметра, замръзнаха, задържани от невидимите ремъци. Опита се да седне, но раменете ѝ също срещнаха невидима съпротива. С хлад в душата Драйдън разбра. След като беше спала месеци вързана, тялото ѝ бе свикнало с ограниченията. Драйдън се замисли с удовлетворение за отмъщението ѝ срещу русия мъж, макар да не го беше замислила така.

За трийсетина секунди мърморенето ѝ заглъхна, после каза:

— Толкова е красиво от този прозорец през нощта.

Очите ѝ още бяха затворени. Колибата нямаше прозорци, значи Рейчъл описваше нещо от съня си.

— Оттук всички светлини… — прошепна тя.

После гласът ѝ отново заглъхна.

Драйдън седна до нея на дъсчения под. Каза си да се успокои. Експериментът или щеше да се получи, или нямаше. Единственото, което можеше да направи, беше да опита.

Смекчи гласа си колкото може повече и каза:

— Здрасти, Рейчъл.

Тя не се изненада много. Реакцията ѝ беше по-сдържана, отколкото при изненада. Леко потрепване на веждите в сумрака. Напрежение по лицето, което липсваше преди няколко секунди,

— Здрасти — отговори тя. Гласът ѝ беше безизразен.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса?

Рейчъл бавно издиша. Когато заговори, тонът ѝ беше такъв, сякаш четеше от библиотечен фиш.

— Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.

Драйдън попи думите. Тяхното значение, поне теоретично — грубите последици от мястото, откъдето идваше Рейчъл. От онова, което беше.

Обаче повече от думите и техния смисъл го порази начинът, по който ги казваше. Начинът, по който затваряше уста, сякаш я заключваше, след като беше свършила. Смесицата от решителност и дълбок уплах, която се изписваше по лицето ѝ.

Изражение, което Драйдън вече беше виждал по други лица. Много други лица.

Отново заговори внимателно, както първия път.

— Разпознаваш ли гласа ми?

Тя сякаш се замисли. Очите ѝ, които бяха затворени, се напрегнаха, сякаш ги присвива.

След това пълната с уплах решителност отново я обзе и тя заговори със същия безизразен глас, както преди.

— Рейчъл Грант. Работна група по молекулярна биология, Форт Детрик, Мериленд, звено за намеса в РНК, нокаут едно едно.

Старо, познато изречение се появи в главата му, известно на войниците по цял свят.

Име, чин и сериен номер.

Отговорът на Рейчъл беше точно това. Държеше го пред себе си като щит, защото в главата си беше отново в малката стая, в която са я държали в Ел Седеро. Какъвто и хубав сън да беше имала преди малко, самият акт на разпита го бе променил и сега съзнанието ѝ беше ограничено от въображаемите пречки, както нейните ръце.

Драйдън потърка очи. За бога, как да ѝ обясни, че не е един от онези хора. Как да ѝ обясни, без да каже твърде много и да я събуди?

Рейчъл се беше обърнала малко към него, макар очите ѝ да бяха още затворени.

— Да събудиш кого? — попита тя.

Драйдън се вторачи в Рейчъл. Тъй като беше по цял ден с нея и бе свикнал да отговаря на неща, преди въобще да ги каже, едва не пропусна това, което се случи. Беше чула мислите му дори в съня си.

— Какъв сън? — попита тя.

Мамка му. Мамка му.

Драйдън изпита усещането, че всичко му се изплъзва. Все едно държеше купчина чинии с едната ръка и вече се бяха наклонили, за да полетят към земята…

Направи гласа си колкото може по-строг и произнесе думите толкова бързо, колкото се образуваха в главата му.

— Онова нещо… от което всички се страхуват. Разкажи ни отново за него. Сега. Ти вече ни каза толкова… няма нищо лошо, ако го повториш.

За миг Рейчъл сякаш гледаше към него през затворените си клепачи, все едно още я занимава въпросът кой спи. След това лицето ѝ отново стана напрегнато и решително.

— Защо да го повтарям? — попита тя. — Вече ви казах.

— Просто го направи — настоя Драйдън. — Кажи ни какво е.

— Казах ви къде е. Върви и го виж с очите си, щом толкова искаш да знаеш за него. Може да отидеш до него. Никой няма те спре.

Преди да успее да отговори, на челото ѝ се появи дълбока бръчка и тя обърна глава към най-близката стена на колибата.

— Кой е в съседната стая?

Драйдън не обърна внимание на въпроса. Нямаше съмнение, че става дума за някого в съня ѝ, но да се задълбочава върху това дори и секунда повече заплашваше да развали магията.

— Добре — каза Драйдън. — Кажи ни къде е това нещо.

Рейчъл продължи да гледа стената, а лицето ѝ беше много загрижено.

— Рейчъл, стига си се опъвала. Кажи ни.

— Сухото езеро Илайъс в Юта. — Тя извърна глава от стената и се отпусна на спалния си чувал. — Там е. Не можеш да го пропуснеш.

— Продължавай — нареди Драйдън. — Кажи ни какво има там.

Странна усмивка повдигна ъгълчетата на устата ѝ. Така изражението ѝ излъчваше още повече страх.

— Какъв е смисълът сега да ме заплашвате? — прошепна тя. — Вече знам какво ще направи Гол с мен. Вие също, нали момчета?

Драйдън видя тръпките, които минаваха по тялото ѝ. Това беше единственото, което можеше да направи, без да сложи ръка на рамото ѝ.

— Сигурно направо го побърква, нали? — продължи Рейчъл. — Получава в ръцете си нещо толкова полезно като мен и няма да ме задържи? Някои си правят нови играчки, а Гол трябва да ме убие, защото… — Рейчъл се засмя. Звукът на този смях се вмъкна като хлад под кожата на Драйдън. Колко пъти беше чувал затворници да се смеят така заради бездната на отчаянието и да се опитват чрез перчене да се държат над водата. — Защото всеки път, когато спрат да изпробват тази нова играчка и наистина дадат газ… и ако съм още жива, когато това се случи… ще бъда като прът в колелата…

Тя млъкна изведнъж. На лицето ѝ се изписа объркване. Драйдън очакваше всеки момент да отвори очи.

След това тя попита:

— Кой си ти? Чакай малко… Сам?

Драйдън отново заговори меко.

— Да, аз съм.

— Кой е с теб? Кой е в другата стая?

— Рейчъл, тук няма друга стая.

Тя започна да казва нещо, но изведнъж замълча и се замисли.

— Сънувам, нали?

— Да, сънуваш — потвърди Драйдън. Вече нямаше смисъл да се опитва да я заблуди. — Сънуваш, че има някой в съседната стая.

Рейчъл поклати глава.

— Чувам един човек да мисли, но той не е в моя сън. Той е там с теб. От другата страна на тази стена.