Бегачът

Глава 39

Маркъс Тил пусна стария си хечбек до края на автомобилната алея, спря на изхода и се обърна да погледне караваната, която беше наричал свой дом през целия си съзнателен живот. Нямаше какво толкова да му гледа на мястото, но си беше негово. Гледаше и се питаше дали някога отново ще го види, после зави по двулентовото междущатско шосе и подкара на изток към града, без повече да се обръща.

Беше на четиресет и една. Всички тези години беше прекарал тук, в това малко провинциално градче — Кловър, Уайоминг, на шестнайсет километра от друго, но малко по-голямо провинциално градче, Ред Сити. През по-голямата част от детските и юношеските си години се беше мъчил да не попада в неприятности. Неприятностите най-вече бяха кавги — винаги резултат от пиянство или лошо поведение. Разбира се, едното водеше до другото. Когато стана на около трийсет, заряза всичко това — човек не може да лежи в безброй килии, без да почне да се замисля. Беше започнал работа при чичо си в дърводелската работилница, където изработваше шкафове и мебели по поръчка за разни строителни предприемачи от Чайен. Нещо в тази работа беше привлякло Маркъс. Обичаше да се труди усилено и накрая да покаже нещо ново — бюро или може би лавица за книги. Обичаше да остава в работилницата след края на работното време, да пуска тази или онази лампа и да гледа как някакъв току-що завършен предмет блести от различни ъгли. Беше очаквал остатъкът от живота му да върви по този прост коловоз, в който беше влязъл. Нямаше да забогатее, но нямаше и да се буди в затвора. Това не му пречеше. Наистина всичко беше наред, докато преди почти една година Призрака се беше настанил в главата му.

Всички скапани месеци след това — месеци на отхвърляне и съпротива, за да отстъпи накрая като бито куче, и ето сега, със свряна между краката опашка, да изпълнява неговите заповеди. Какво друго му оставаше?

Заповедите, които беше получил днес, бяха странни. От време на време бе получавал най-ужасните, каквито можеше да си представи, но тези бяха наистина странни. До днес заповедите на Призрака винаги бяха свързани с нещо, което да се извърши тук в града — в радиус от повече или по-малко от десет километра. Сега напълно неочаквано гласът му бе заповядал да се качи на колата, да излезе на магистралата и да поеме за Канзас. Указанията посочваха определен мотел и определен град, където трябваше да се настани и да чака нови заповеди.

Можеше само да се губи в догадки какви ще са те. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че няма да са приятни. Въпреки това щеше да ги изпълни. Бог да му е на помощ, но щеше да го направи.