Бегачът

Глава 47.

Къщата на Сам Драйдън в Ел Сендеро беше стояла празна в продължение на повече от седем седмици. Тревата по моравата беше избуяла извън контрол. Зад отвора за пощата в коридора се бе натрупала купчина реклами, сметки и предложения за кредитни карти. Съседите бяха чукали по вратите и опитвали да надникнат през прозорците, но всички щори бяха плътно спуснати. В продължение на седем седмици не се бяха появили никакви роднини, за да проверят какво става. Нито някакви приятели.

През нощта, когато се върна, беше паднала лека мъгла. Слезе от таксито без грам багаж и закрачи по бетонната алея към входната си врата. Ключът беше зад змията от кедрово дърво до лампата, където го беше оставил.

Щом влезе, миризмата го блъсна. Облак мухи се виеше над кошчето за боклук, а водата в сифона на мивката се бе изпарила и от него се носеше миризма на канал.

Драйдън извади плика с отпадъците и го изнесе, после пусна чешмите да текат и отвори всички прозорци на жилището. Влажният нощен въздух нахлу вътре и донесе със себе си уханието на вечнозелени дървета и морска сол.

В голямата баня се съблече и започна да се изучава в огледалото. Беше отслабнал четири или пет килограма, а по кожата му личаха бледи червени следи там, където бяха притискали електродите на електрошока. Вторачи се в брадата, която си беше пуснал — рошава и неподдържана под скулите. После отвори чекмеджето на тоалетката, където държеше бръсначите си и пяната за бръснене.

Час по-късно, изкъпан и преоблечен в чисти дрехи, започна да обикаля стаите в дома си. Миризмата на гнило се беше разнесла, но той остави прозорците отворени. Опита се да си спомни кога за последен път беше отварял някой от тях, но не можа. А колко пъти изобщо не си беше правил труда да вдига щорите?

Когато най-накрая отново затвори всички прозорци, тишината в къщата го изненада. Винаги ли е било така? Такава мъртвешка тишина, че всяко металическо прищракване на вентилационната система се чуваше ясно.

Отиде в спалнята и се просна върху завивките. Макар да бе изтощен, мина сякаш цяла вечност, преди да успее да заспи.

Стоеше на мокрия пясък на плажа и наблюдаваше залеза. Денят беше мъглив и слънцето беше кървавочервено в мига, когато докосна хоризонта.

Зад него беше дъсчената пътека, а долу на брега горяха лагерни огньове. На стотина метра нагоре по плажа лаеше куче. Малки деца си подхвърляха фризби.

— Здрасти.

Женски глас. Драйдън се обърна. Стоеше там, на шест метра от него до огъня, който беше запалил преди няколко минути.

Казваше се Райли. Работеше в художествена галерия. Беше я срещнал няколко дни след като се беше прибрал вкъщи и си бе обръснал брадата.

Той прекоси пясъка до нея и тя потъна в обятията му. Стояха прегърнати дълго време, заслушани в пукота на дървото в огъня, смеха на децата и лая на кучето в далечината. Не беше сигурен как ще се развият нещата с нея, но му харесваше да са заедно. Тя, изглежда, също обичаше да е с него. Засега това беше напълно достатъчно.

Седнаха на одеялото и наблюдаваха как сумракът отстъпва място на нощта. Когато се показаха първите звезди, съседите на Драйдън през две къщи от неговата, дойдоха с деветгодишното си момченце. Драйдън им махна и те се присъединиха към него и Райли. Петимата седяха и си приказваха, докато нощта ставаше все по-тъмна и извън кръга на огъня захладня.

Беше четири без петнайсет сутринта. Драйдън лежеше буден, а Райли дишаше спокойно до него. Той внимателно махна ръката ѝ от гърдите си, измъкна се леко изпод завивките и стана.

В килера до кухнята намери бележник. Седна на бюрото, отвори чекмеджето и затърси с поглед нещо за писане, но единственото, което откри, беше един маркер. Свали капачката и започна да драска тромаво с него. Думите заблестяха черни от мастилото.

"Здрасти, Сам. Нищо не казвай на глас, защото през по-голямата част от времето към прозорците ти са насочени лазерни микрофони. Вътре в къщата няма нищо скрито. Нито бръмбари, нито камери."

Когато завърши с писането, пулсът му беше започнал да блъска в ушите.

Не би трябвало да си близо до мен. Трябваше да си на другия край на света, помисли си той.

Отново долепи маркера до листа.

"През по-голямата част от последните месеци бях много далече и скоро отново ще бъда. Обаче трябваше да видя как си. Трябваше да разбера дали хората, които те наблюдават, имат някакви други планове. Исках да знам дали не си в опасност. Мисля обаче, че беше прав: наблюдават те за всеки случай, ако се появя. Мисля, че рано или късно ще се откажат и от това. Изглежда вече им досажда."

Не можеш да рискуваш да се срещнем лично — помисли си Драйдън, — дори ако смяташ, че е безопасно. Бих дал всичко, за да те видя, но не мога да рискувам.

"Знам. Обещавам."

С Холи добре ли сте? В безопасност?

"Да. Това е другата причина да съм тук: да ти кажа, че сме добре. Дори повече от добре. Там, където живеем, е топло. Холи работи като лекар за местните и двете учим езика. Има много деца на моите години. Животът ми никога не е бил такъв: толкова щастлив."

Драйдън се вторачи в думите на листа. Стоплиха го толкова, колкото огънят на плажа.

"Сам, ти също ми се струваш по-щастлив. Отдавна не съм те наблюдавала, но си личи. Ще послушаш ли съвета ми? Ще бъдеш ли отново нечий татко?"

Той се засмя под мустак. Не бързай толкова — помисли си. — Тя и аз имаме по една четка за зъби в апартамента на другия. Засега сме стигнали дотук.

Нарисува усмихнато личице на листа и до него написа:

"Знам, знам, не е моя работа."

Откри, че дълго време не е в състояние да оформи мисъл в отговор. Съзнанието му беше прекалено изпълнено с чувства — истински ураган. Изведнъж действителността се стовари върху него: Рейчъл беше тук. Беше тук, само на километър и половина от него. Само да се втурнат един към друг, и след няколко минути…

Но не можеха. Никога.

Сълзи опариха очите му. Той примигна и прогони тъгата. Рейчъл можеше да се разстрои.

Отново започна да пише.

"Сам, и ти ми липсваш. Чакам да спре да боли толкова, но част от мен не иска тази болка да изчезва, защото тя е наша. Само наша, твоя и моя, и не искам да я изгубя. Колкото и това да изглежда безсмислено."

Не е безсмислено — помисли си Драйдън. Маркерът остана няколко мига неподвижен, после започна отново да пише.

"Трябва да ти кажа нещо."

Какво?

"Чувал ли си някога хората да си казват, че срещата им не е била случайна?"

Да.

"Срещата ни не беше случайна."

Драйдън зачака останалото.

"Нещата, които мога да правя, но които не помнех, когато се срещнахме, аз все пак можех да ги правя, макар и без да го осъзнавам."

Контролният пост във Фресно — помисли си Драйдън — Ченгето, което ни пусна.

"Да. Но го направих и преди това."

Минаха няколко секунди. Драйдън си представи как Рейчъл обмисля какво да каже някъде там навън.

В този момент започна да пише.

"През двата месеца, докато ме държаха в онова малко помещение тук в Ел Седеро, играех една игра в главата си. Правех го, когато се страхувах или се чувствах твърде самотна. Играта беше да си представям, че мога да почувствам други хора далеч извън сградата. Цял град, пълен с хора. Казвах си, че мога да усетя техните чувства: малките деца бяха като кученца, а старите хора като дълбока вода без никакви вълни. Обаче в града имаше един човек, върху когото най-много обичах да се съсредоточавам. Човек, който изглеждаше силен. Човек, корав като войниците, които ме пазеха на това място, но не толкова бездушен като тях. Всичко в този човек изглеждаше добро и в най-лошите си мигове върху него съсредоточавах съзнанието си, за да не се страхувам толкова. Не знаех дали не си измислям всичко това, или е истина.

Толкова пъти си мислех да се опитам да се махна от това място. Дори знаех накъде да тичам, ако успея. Бях виждала често дъсчената пътека в мислите на войниците. Обаче идеята за това да съм сама в тъмното и да ме преследват, беше плашеща. Затова почти всяка вечер си фантазирах как бягам и си представях мястото, където двете дъсчени пътеки се срещат. В моята фантазия този човек от града, човекът, който ме караше да се чувствам в безопасност, щеше да ме чака, когато стигна там."

Въпреки болката Драйдън се усмихна.

Нощните кросове.

Натрапчиви идеи, които идваха на пристъпи.

Измъкваха го по всяко време през нощта на дъсчената пътека. До кръстовището, където стоеше дълго, без да знае каква е причината.

Изведнъж реши, че Рейчъл също се усмихва. Дори се смее, макар и през сълзи.

"Съжалявам."

Аз не съжалявам — прошепна Драйдън в дълбоката тишина.

"Зная."