Глава 30

Драйдън се събуди в дълбините на нощта. За миг беше сигурен, че нещо го е събудило — звук или проблясване на светлина, обаче с отлитането на секундите това впечатление избледня.

Стана от дивана, взе пистолета от края на масата и направи бърз обход на всекидневната, трапезарията и кухнята. Беше четири и петнайсет и всичко бе наред.

Отиде при южните прозорци. Тук градът беше потънал в най-дълбокия си сън, улиците по-пусти от всякога, небостъргачите тъмни, само маяците на покривите им просветваха мързеливо.

Единственото, което изглеждаше будно, беше силна бяла светлина, монтирана на радиоантена на върха на най-високия небостъргач — Уилис Тауър, както го наричаха днес. На сънливия градски фон тази точка светлина, най-високата на хоризонта, пронизваше мрака с бърза и пулсираща трескавост. Все едно нещо в електротаблото на сградите беше изгоряло. Нещо в тази светлина привлече вниманието на Драйдън, подобно на лице в тълпата, което не можеш да свържеш с определено име. Колкото повече я изучаваше, толкова по не на място му се струваше. Беше повече от три пъти по-ярка от всички останали светлини в Чикаго.

Драйдън се обърна и погледна стената и дивана зад гърба си, окъпани в градското сияние. Премигващата бяла светлина беше достатъчно ярка, за да изпъкне сред него, запращайки при всяко премигване сенките от рамките на прозорците напряко на помещението. Светлината го беше събудила.

Отново се вторачи в нея. Логиката му казваше, че се вманиачава заради нещо безсмислено. Беше се събудил дезориентиран и преценката му бе неуравновесена. Въпреки това продължи да гледа. В този момент осъзна най-странното: неканени букви и думи започнаха да се оформят в съзнанието му. Представяше си как изскачат пред него на бележник — визуализацията, която винаги беше използвал, когато дешифрираше морзовата азбука… Осъзнаването го удари като плисната струя ледена вода.

— Как, по дяволите? — прошепна думите неволно. Светлината на върха на радиоантената предаваше съобщение. Не с морзовата азбука, а с шифрована разновидност, която Драйдън и хората му бяха разработили за себе си по време на "Копой". В ситуации, при които предаванията бяха много рисковани, използваха ръчни инфрачервени излъчватели, за да си предават съобщения с този код. Като допълнителна предпазна мярка, съществуването на този шифър никога не беше официално документирано.

Само човек от неговата част можеше да го е доставил на човека, програмирал тази светлина.

Сега, когато Драйдън започна съзнателно да разкодира съобщението, всички останали мисли изчезнаха. Думите се появяваха пред вътрешното му зрение една по една на всеки няколко секунди.

ВИДЯХ — ДОКАЗАТЕЛСТВАТА — МАХНИ — СЕ — ОТ— ТЯХ — И — ЕЛА — ПРИ — ХОРАТА — НА — ГОЛ — В

— ОФИСА — НА — ОХРАНАТА — НА — УИЛИС ТАУЪР

— ИЛИ — ИМ — СЕ — ОБАДИ — НА — 062–585 — 0184

— НЕГОВИТЕ — ХОРА — НЯМА — ДА — ТЕ — УБИЯТ

— МОЛЯ — НАПРАВИ — ГО — ОЩЕ — МНОГО — ЖИВОТИ — СА — В — ОПАСНОСТ — ЗДРАСТИ — САМ –

АЗ — СЪМ — КОЛ — ХАРИС — ЗЛАТНА ВЕЙКА — ПОМАГАМ — НА — ХОРАТА — НА — ГОЛ — СВЪРЗВАМ

— СЕ — С — ТЕБ — МОМИЧЕТО — НЕ — ЗНАЕ — КОЕ — Е — В — ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ — ИМА — СПОСОБНОСТ

— ПО-ГОЛЯМА — ОТ — ЧЕТЕНЕТО — НА — МИСЛИ — ИЗПОЛЗВАЛА — Я — Е — ДА — УБИВА — НЕВИННИ — ХОРА — ДВЕТЕ — ЖЕНИ — СА — Я — НАКАРАЛИ — ДА — ГО — НАПРАВИ — ВИДЯХ — ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

— МАХНИ — СЕ — ОТ — ТЯХ — И — ЕЛА — ПРИ — ХОРАТА — НА — ГОЛ — В — ОФИСА — НА — ОХРАНАТА — В

— УИЛИС ТАУЪР — ИЛИ — СЕ — ОБАДИ

Драйдън стоеше там вторачен, когато започна ново излъчване на съобщението. Усети как съзнанието му се опита да се справи със ставащото… и се отказа.

Искаше да се наложи. Да го остави да изчезне. Искаше да повярва, че е капан, номер, че Коул Харис е бил подмамен да участва. Коул беше умно момче, но всичко е възможно. Гол също беше умен тип.

Съобщението започна отново да тече. Драйдън опря ръка в стъклото, за да запази равновесие. Затвори очи. И през затворените клепачи продължаваше да вижда проблясванията.

МОМИЧЕТО — НЕ — ЗНАЕ — КОЕ — Е — В — ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

В съзнанието си видя Одри и Сандра на масата в трапезарията.

Просто искаме първо Рейчъл сама да си спомни. Скъпа, ако се опитаме сега да ти кажем… не сме сигурни, че ще ни повярваш. Сигурно е, че няма да искаш да ни повярваш.

ИМА — СПОСОБНОСТ — ПО-ГОЛЯМА — ОТ — ЧЕТЕНЕТО — НА — МИСЛИ

Рейчъл беше различна от майка си. Различна от всички нас по един много важен начин.

ИЗПОЛЗВАЛА — Я — Е — ДА — УБИВА — НЕВИННИ

— ХОРА — ДВЕТЕ — ЖЕНИ — СА — Я — НАКАРАЛИ — ДА - ГО - НАПРАВИ

По дяволите, какво означаваше това? Как е възможно каквато и да е принуда да накара Рейчъл да убива хора?

ВИДЯХ — ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.

Драйдън отвори очи и се отблъсна от стъклото. Стига се е опитвал да разбере нещо, което не би могъл да знае. Животът го беше научил, и то по трудния начин, да действа само според това, което знае.

Не можеше да си тръгне оттук без Рейчъл.

Това го знаеше.

Неразумни възможности се завъртяха из главата му. Да я измъкне от това място. Да се сдобие със запас от лекарството — всяко от използваните за разпити по време на сън би свършило работа — и завинаги да я държи на малки дози. Да запази на мястото ѝ бариерата пред паметта. Може би кодираното съобщение беше глупост, а може би — не, но с достатъчно количество от лекарството нямаше да има нужда той и Рейчъл да разберат. Тя щеше да се съгласи. Не, направо щеше да настоява.

Сътрудничеството с Гол беше невъзможно. Каквото и да направи той с Драйдън, Рейчъл щеше да бъде убита на място.

Само един ход му се видя смислен.

Балансираната тежест на зигзауера в ръката му действаше успокоително. Той се дръпна от прозорците и тръгна по коридора към източната част на апартамента.

Рейчъл се опитваше да накара трицератопса да ѝ каже как се казва. Той отвърна на втренчения ѝ поглед с пластмасовите си очи, които блестяха на светлината от нощната лампа, без да казва каквото и да било.

— Както искаш — каза тя.

Обърна се по гръб и се загледа в заревото на града, което проблясваше по стената. Сънят ѝ беше на пресекулки — повече време беше будна, отколкото заспала. Липсваха ѝ мислите на Сам. Четири пъти беше ставала със завивките и възглавницата и изминаваше половината път до вратата на спалнята, възнамерявайки да заеме другия диван във всекидневната. Единственото, което я спря, беше неудобството. Не че Сам щеше да си помисли нещо лошо за нея — той никога не би го направил — а че тя щеше да мисли така за себе си. Ако сега не може да се изправи срещу собствените си страхове, как щеше да се справи с онова, което предстоеше? С нещата, които Одри и Сандра не се решаваха да ѝ кажат.

Тя гушна отново трицератопса, притисна го към себе си и затвори очи. Стига го е гледала. Вероятно повечето ѝ спомени са свързани с прегръщането му. Докосването на меката тъкан беше приятно. Усещането беше… познато.

Как се казваше?

Една дума изплува на повърхността на съзнанието ѝ, проблесна между вълните и отново изчезна. Толкова близо, че устата ѝ беше готова да я изрече. Обаче вече беше изчезнала обратно в дълбините.

По дяволите.

Името на динозавъра беше първата плочка от доминото. Сигурна беше в това. Тази подробност от нейното минало щеше да отключи останалите — ефектът на доминото. Ще го отвори като мехур, така че да успее да се справи с онова, което щеше да излезе. Можеше да се случи всеки момент. Всяка секунда. Тя притисна трицератопса силно до гърдите си.

Отново нещо се раздвижи под вълните. Ето го. Устните ѝ се напрегнаха, за да оформят думата.

Започваше с…

Съсредоточаването ѝ изведнъж се срина. Тя седна в леглото, а динозавърчето падна настрана, забравено.

Сам беше в коридора.

Мислите му стигнаха до нея като глас от далечината, усилващ се и отслабващ според пристъпите на вятъра. Не можеше да долови думите — засега — но природата на неговите мисли не можеше да се сбърка: нащрек и пълни с напрежение.

Коридорът без прозорци се простираше от север на юг, минаваше пред трите спални и беше най-тъмното място в апартамента. Очите на Драйдън още бяха приспособени към ярката линия на хоризонта, затова той спря, докато започне да вижда подробности от коридора. Вратата на Рейчъл се показа на шест метра пред него. По-нататък в мрака беше стаята на Одри, а после идваше тази на Сандра.

Чувстваше хладния пулс на слепоочията си, който се усилваше с доближаването до стаята на Рейчъл. Предположи, че усеща малко и от другите две, макар и трите да спяха.

Ако спяха.

Драйдън беше водил екипи по промъкване на доста плашещи места: контейнеровози, в които екипажът познаваше всеки сантиметър от разположението, докато той и неговите хора не го знаеха; пещерни комплекси, които предизвикваха асоциации с огромни мравуняци. Тук беше по-зле. Освен с придобитите си способности Одри и Сандра със сигурност разполагаха и с повече конвенционална мощ. Като се има предвид оборудването на апартамента за самоотбрана — вратата към асансьора беше от стомана, дебела два сантиметра и половина, би било наивно да смята, че не са взели мерки и за нападение.

Би могъл да нахлуе в спалните им и да ги убие на място. Първата ще бъде изненадана и ще има съвсем кратко време, а втората ще разполага със срока, докато стигне до нейната врата — най-много пет секунди. Би могъл да го направи.

Но не — не можеше. Да убие някого заради излъчваното съобщение изискваше много по-голяма сигурност, с каквато той не разполагаше. Обаче за да измъкне веднага Рейчъл оттук, нямаше нужда от такава.

Отиде до нейната врата, отвори я толкова бързо, колкото необходимостта да не вдига шум позволяваше, и я намери напълно будна и седнала в леглото. Изглеждаше така, сякаш е будна от доста време. Сам прекрачи прага, затвори тихо вратата и отиде при нея. Нямаше съмнение, че беше доловила страха му още в коридора, но сега, когато научи подробностите от неговите мисли, лицето ѝ се изкриви в маска на ужас.

— Не — прошепна тя. — Не, това не може да е вярно. — Тя клатеше глава, прекалено разтърсена, за да заплаче веднага. — Дори не си мисли такива работи.

Той сложи ръка на рамото ѝ.

— После ще изясним всичко — прошепна. — Сега просто трябва да се махнем оттук. Хайде.

Тя, изглежда, не го чуваше. Продължаваше да осмисля нещата, които не казваше на глас. Най-накрая заговори:

— Не си сигурен дали съм истинска? — попита тя. — Смяташ, че съм някой лош човек?

Той коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Ти си момичето, което ми спаси живота. Знаеш това, нали? Преди да се появиш, бях жив мъртвец. Ти промени всичко. Как едно момиче, което не е истинско, би могло да направи това? Вярваш ли ми?

Рейчъл бързо кимна.

— Тогава ми се довери и за това — каза Сам. — Ти си това, което си в момента, и ще намерим начин да продължи така. Но първо трябва да се махнем от това място. Съгласна ли си?

Тя кимна отново, хвана го за ръката и прехвърли краката си на пода.

Двамата бяха направили само няколко крачки, когато Драйдън усети хладината по слепоочията му да се усилва.

Една от другите или двете заедно се бяха приближили към това помещение.

Загрузка...