Бегачът

Глава 2

Не проговориха, докато не се отдалечиха на три преки от крайбрежието, крачейки в северна посока по тъмните улици към стария град. Дори тогава Драйдън внимаваше за Клей, ако по случайност беше поел по този маршрут към микробуса — морската мъгла не беше достатъчно гъста, за да им осигури прикритие. Обаче поне засега, изглежда, разполагаха с цял Ел Седеро.

Драйдън заговори тихо:

— Кои са тези? За какво е това? Свидетелка ли си или нещо подобно?

Момичето поклати глава.

— Не мисля. Не знам със сигурност.

— Не знаеш дали си станала свидетелка на нещо?

— Има и друго — отговори тя.

Драйдън още долавяше пресекливото ѝ дишане, макар още преди минути да беше престанала да плаче.

— Още не е прекалено късно да не се набъркваш в това. Онова, което направи, е повече от…

— Няма да те оставя тук сама. Ще те заведа на сигурно място. Пак можем да идем в полицията, нищо че тези типове я подслушват.

Момичето отново поклати глава, този път по-изразително.

— Не, не можем.

— Има полицейски управления със стотици полицаи в тях дори по това време на нощта. Ще бъдеш защитена, независимо кой знае, че си там.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми тогава.

Момичето отново потъна в мълчание. Погледна надолу към босите си крака, които крачеха тихо по бетона.

— Казвам се Сам. Сам Драйдън — представи се той.

Момичето вдигна глава и го погледна.

— Рейчъл.

— Рейчъл, няма да си помисля, че си луда. Видях ги. Чух какво казаха. Каквото и да е това, можеш да ми кажеш.

Тя не отместваше очи от него, докато крачеха. Ако Драйдън някога беше виждал по-объркано дете, не можеше да си спомни.

— Къде би била да си в безопасност? — попита той.

— Трябва да имаш семейство. Трябва да имаш някого.

— Не зная дали имам или не — отговори тя. — Не си спомням.

Сякаш се готвеше да каже още нещо, когато взрив от звуци я прекъсна, разкъсвайки мъглицата пред тях. Рейчъл подскочи и се впи в ръката на Драйдън, но вече и двамата бяха видели източника на шума. Котка беше бутнала металния капак на кофата за боклук на тротоара, докато търсеше невидима плячка сред отпадъците вътре. Рейчъл се успокои, но не пусна повече ръката на Драйдън, когато двамата отново тръгнаха.

— Всичко, което си спомням, са двата последни месеца продължи тя. — През това време нямах никого.

Той долови в думите ѝ отсенки на изхабеност, които не бива да се долавят в ничий детски глас. Подхождаше на войник, който от месеци, дори години е в бойна командировка. Говорното съответствие на вторачения поглед на ветерана.

— Тази вечер откъде дойде? — попита Драйдън. — Откъде те гонеха?

— Оттам, където ме държаха. Тази нощ щяха да ме убият. Аз избягах.

Минаха край боклукчийската кофа и котката, която ги изгледа бдително, но след това отново се зае със заниманията си. Драйдън прекрачи капака, който лежеше на пътя му, и тогава му хрумна мисъл. Тя се плъзна като върхове на пръсти по гръбнака му. Докато идеята се оформяше, Рейчъл замръзна на място и се вторачи в него с големи очи. Изглежда реагираше на нещо в телесния му език.

Драйдън я погледна, за кратко го разсея свръхестественото ѝ възприятие, но той се отърси от това. Насочи вниманието си отново към падналия капак.

— Трябва да се махнем от тротоара — каза.

Раздвижи се още преди да завърши изречението.

Насочи Рейчъл към сенките край къщата и минаха откъм задната ѝ страна. Тук задните дворове на две редици къщи образуваха нещо подобно на канал, който се простираше успоредно на улицата. Драйдън закрачи по-бързо през него в северна посока, решен да се отдалечи колкото може по-бързо от боклукчийската кофа.

— Те ще дойдат да проверят заради шума, нали? — попита Рейчъл.

— Да.

Щом го каза, звук от тупащи по асфалта крака се чу някъде наблизо. Драйдън бутна Рейчъл в едни храсталаци и приклекна до нея. Бяха притиснати между клонките и основите на някаква къща. Надничайки през пролуката между бетона и листака, Драйдън имаше ограничена зрителна линия на юг. Видя как една сянка профуча покрай две къщи по-нататък. Скоро стъпките спряха на мястото, където преди по-малко от минута двамата с Рейчъл се бяха махнали от тротоара. Настана тишина. После се чу басовото съскане на някакъв уред за комуникация. В тихия плътен въздух мъжкият глас стигна ясно до Драйдън:

— Три-шест, северно от позицията на три-четири. Няма контакт.

От радиостанцията се чу глас, изкривен, но несъмнено този на Клей.

— Разбрано, тук три-четири. Връщам се обратно при микробуса.

Сега се чу трети глас, който Драйдън разпозна като този на водача.

— Три-шест, продължавай да наблюдаваш улицата. Смятаме, че момичето се е върнало с някого. При повторното претърсване на брега намерихме следи.

— Разбрано. Какво намерихте?

— Мъжки портфейл под дъсчената пътека точно на мястото, където изгубихме следата.

Драйдън затвори очи и въздъхна. Дори нямаше нужда да проверява. Притиснатият в основите задник му каза какво липсва от задния му джоб. Въпреки това провери. Портфейла го нямаше.

От радиостанцията се чу гласът на водача:

— Следи от двама души по пясъка от портфейла по посока сушата и твоята позиция. Екипът е на път. Координирай се с него и претърсете квартала. Три-четири, ще се срещнем при микробуса. Собственикът на портфейла живее малко по на север от тук.