Бегачът

Глава 33

Градът. Вън от него и над него. Светлини, прозорци и улици се въртяха с писък във въздушния тунел на нощния въздух. Небостъргачът до него изпълваше света. Хеликоптерите блъскаха мрака с перките на витлата си.

Сетивата на Драйдън се успокоиха. Обърна глава, за да изправи въртенето на тялото си, и впи очи в небостъргача за отправна точка. Двамата с Рейчъл бяха паднали десет етажа, а им оставаха може би още седемдесет. Той свали едната си ръка от Рейчъл, дръпна връвчицата, за да освободи малкия пилотен парашут, после я прегърна отново здраво, преди да усети как въжето се опъва и измъква главния парашут от раницата.

Секунда по-късно каишите на сбруята извиха раменете му назад и свистенето на въздуха престана. Нощта стана отново тиха, като се изключат хеликоптерите, които обикаляха небостъргача високо над тях.

Сега се рееха. Положението им беше измамно спокойно. Драйдън погледна нагоре към купола на парашута и веднага схвана какво става. Вятърът ги тласкаше към небостъргача.

— Ще можеш ли да се държиш, ако те пусна? — попита той.

Рейчъл кимна, притиснала челото си в челюстта му, и затегна хватката на ръцете си около врага му.

Драйдън я пусна и хвана въжетата за управление на парашута, залепени със самозалепващи се лепенки за каишите на сбруята над раменете му. Дръпна дясното въже и почувства как куполът реагира, завъртайки се рязко срещу часовниковата стрелка, залюлявайки него и Рейчъл навън като махало. След секунди се отдалечиха от сградата и полетяха достатъчно бързо, за да не са подвластни на вятъра.

В това сравнително спокойно положение Драйдън започна да обмисля положението. Щяха да са им нужни деветдесет секунди или повече, за да стигнат до улицата. Дотогава от хеликоптерите щяха да забележат парашута и да докладват на екипите на земята, които Гол сигурно беше изпратил. Драйдън още не бе завършил мисълта си, когато от юг се показаха три коли, които започнаха да слаломират между рядкото движение по Мичиган Авеню. Дори не беше нужно да изказва предположение: тези екипи щяха да са паркирали пред" Хенкок" много преди той и Рейчъл да стъпят на земята.

Драйдън започна да търси други възможности. Белият мраморен небостъргач се издигаше от основа, която беше по-широка от него — десететажна сграда, заемаща цяла пряка. Покривът ѝ в основата на небостъргача предлагаше широка и лесна зона за кацане, но и нещо по-важно — тактическото предимство на самата сграда. Сред лабиринта на нейния интериор той и Рейчъл щяха да имат поне известен шанс да избягат от хората на Гол. Разположението сигурно включваше най-малко две или три подземни нива с възможности за измъкване през тунели за обслужване, през които нито сателитите, нито хеликоптерите можеха да ги проследят.

Ъгълът на спускане на парашута вече ги носеше към този покрив. Бяха на около минута над него и щяха да кацнат по времето, когато наземните екипи на Гол пристигнат, или малко по-рано. Може би щеше да се получи.

В този миг куполът на парашута се освети ярко, а далече под тях на улицата се очерта кръг светлина от прожектор. Някой от хеликоптерите ги беше забелязал.

Изведнъж останалите шейсет секунди, които им трябваха, за да стигнат до покрива, му се сториха часове. Времето беше достатъчно за хеликоптера да направи много повече, отколкото да докладва за тях. Можеше спокойно да ги нападне.

Драйдън чу как оборотите на турбините се променят и кръгът от светлина на прожектора се измести. Хеликоптерът се спускаше към тях.

Минутата нямаше да свърши работа. Сам протегна ръка над главата си, хвана три от въжетата на парашута и силно ги дръпна. Резултатът беше незабавен. Куполът отчасти рухна, изхвърляйки въздуха, и двамата с Рейчъл започнаха да падат два пъти по-бързо от обичайното, като същевременно се въртяха бързо около оста си.

Въртяха се и вече не се рееха. Не се движеха на юг към покрива на бялата сграда далече под тях. Докато се въртяха, отново останаха на милостта на вятъра. Пак ги тласкаше на север към фасадата на "Хенкок".

Трябваше да вземе решение: още колко да падат по този начин, преди отново да напълни купола с въздух и да се опита да планира към покрива на бялата сграда? Преди Драйдън да успее да реши, ги хвана порив на вятъра. С всяко завъртане виждаше отново "Хенкок" и всеки път небостъргачът му се струваше все по-близо. И то доста. Щяха да се блъснат в него. Той пусна въжетата и прегърна Рейчъл колкото може по-силно. Куполът се напълни с въздух и парашутът спря да се върти само на няколко метра от фасадата на небостъргача, обаче продължаваха да се приближават към нея с около трийсетина километра в час. Драйдън имаше само време да си каже, че това е скоростта, с която може да спринтира на земята. Което означаваше, че все едно спринтирайки с пълна скорост, се блъсва в стена. Завъртя се, за да приеме удара вместо Рейчъл, и напрегна мускули в очакване.

Почувства се така, сякаш го беше ударил автобус. Всяка негова става изстена. Рейчъл изгуби хватката си около врата му и за миг — мига, който имаше значение — инерцията превърна нейните трийсет и шест килограма в двеста и петдесет и тялото ѝ беше изтръгнато от неговите ръце. Цялата болка изчезна от съзнанието на Драйдън под въздействието на адреналина. Ръцете му се стрелнаха към нея, усети един от ръкавите — за една ужасна част от секундата си представи, че в ръцете му остава само ризата, докато тя продължава да пада — но тогава пръстите му се сключиха около китката ѝ.

Сега се плъзгаха надолу по стъклената фасада, очите ѝ гледаха нагоре към неговите — ококорени и напрегнати. Под нея беше бездната — имаше поне четиресет етажа до земята.

Но под тях имаше и нещо друго, което се носеше бързо към тях: хоризонталната част от прочутите външни опори на сградата. Имаше и диагонални греди, които ги пресичаха и образуваха формата X. Имаше и странични греди, които минаваха през тях. Една от тези плоски греди образуваше перваз, широк може би четиресет и пет сантиметра, който лежеше на десетина метра от местоположението им в момента. Десетина метра, които бързо намаляваха. Драйдън вдигна очи и видя причината за тази скорост: от допира в сградата куполът на парашута беше отчасти пропаднал навътре, губейки така почти половината си площ.

Шест метра до перваза.

Три.

Драйдън издърпа Рейчъл нагоре, прегърна я пак, отново с цел той пръв да поеме удара, макар че в този случай това едва ли би помогнало. Двамата се стовариха надолу в преплетена маса и неговото тяло само малко омекоти удара за Рейчъл. Той я чу как издиша дълбоко заедно с него. Притисна я силно към себе си, за да не изхвръкне в отвореното пространство.

Тя отвори очи, но ѝ трябваха няколко секунди, за да успее да ги фокусира върху него, макар че лицата им почти се докосваха. За миг успя да се задържи в съзнание, но след малко припадна.

Изпразненият от въздух парашут падна край тях, плющейки безполезен на вятъра. Секунди по-късно започна силно да трепери под въздействието на съвсем различен вятър, който идваше отгоре — въздушната струя от витлата.

Драйдън погледна над главата на Рейчъл и видя АН-6 точно над тях. Спускаше се, планирайки на десетина метра встрани от тях, и изпълни всичките му сетива. Дори усети вкуса на отработилите газове. Машината се завъртя, за да осигури на снайпериста върху лявата ска линия за стрелба. Мъжът беше достатъчно близо, за да се погледнат с Драйдън в очите, преди да вдигне оръжието.

Сам предположи, че Рейчъл ще бъде първата мишена, и понеже не искаше да прекара последните си мигове облян в нейната кръв, я притисна към себе си и я завъртя отвътре. Обърна гръб на хеликоптера, за да я прикрие. Това нямаше да я спаси, но щеше да им се наложи да застрелят първо него. Той огледа лицето ѝ, попивайки за последен път всяка подробност. Дори със затворени очи тя беше най-красивото нещо, което беше виждал в живота си. Целуна я по темето. В стъклото на небостъргача се отразяваха хеликоптерът зад него и мъжът с пушката. Лещата на оптическия мерник проблесна.

В този миг някъде от висините нещо се понесе с писък надолу, оставяйки дълга следа от пара. Превърна хеликоптера в огнено кълбо, запращайки го надолу като играчка, ударена от боен чук. По сградата, осветявана от призрачните пламъци на падащия хеликоптер, се посипаха отломки.

— Мамка му, какво се случи? — изкрещя Гол.

Пилотът на Спароу-четири-две крещеше нещо за ракета и на изображението от "Миранда" неговият хеликоптер направи остър завой на запад и започна бързо да се отдалечава от сградата.

Пилотът на Спароу-четири-две престана да отговаря и най-вероятната причина беше, че Спароу-четири-едно се бе превърнал в огнено кълбо метал. Гол видя как се стовари на улицата с изригващи на всички страни огнени езици и горещи вълни.

Одри се надвеси колкото можеше повече от празната прозоречна рамка с втората противотанкова ракета "Джавелин", опряна на рамото ѝ. Първият пусков комплекс лежеше димящ до нея.

Лошо. Другият хеликоптер отдавна беше отлетял. Пилотите знаеха как да оцеляват. Тя остави втория пусков комплекс на пода, хвана се за рамката и се наведе в празното. Парашутът на Драйдън висеше от сградата далече под нея.

Одри отстъпи назад десет крачки, спринтира към празната рамка и скочи.

Драйдън откъсна очи от останките на машината и се съсредоточи върху единственото нещо, което сега имаше значение: да влязат в сградата. Прозорецът до него гледаше към тъмен офис, който ставаше видим само ако заслониш очи с ръка и се опреш в стъклото.

Нямаше пистолет или нещо тежко, с което да разбие стъклото. Търсенето на решение беше прекъснато от шума от дипленето и отварянето на парашут, но не неговия. Обърна се да погледне: слаба фигура — това можеше да бъде само Одри — увиснала от въжетата на втория парашут. Беше се отворил на по-малко от трийсет метра над тях и двайсетина метра встрани от небостъргача. Сега Одри обърна и започна да се приближава — не се бореше с вятъра, а го улавяше.

За секунди стана ясно, че тя управлява парашута майсторски. Драйдън беше направил около двеста скока през живота си и можеше да се приземява точно в наземни цели, а движенията на Одри говореха за равнище на умения, придобито от години целенасочени тренировки.

"Има и друга причина да живеем тук — му беше казала Одри, — обаче ако си късметлия, няма нужда да я научаваш".

Сега разбра. Кое друго жилище предлагаше подобен динамичен и неочакван маршрут за бягство? И трите — или поне Одри и Сандра — бяха направили стотици скокове от самолет при всякакви ветрове, докато контролът над парашута се е превърнал в част от собственото им тяло.

Това щеше да свърши зле.

Той отново погледна Рейчъл и видя, че очите ѝ трепкат и се отварят, спирайки се на него. Разбра, че е чула за опасността в неговото съзнание.

— Не е прекалено късно — прошепна тя. — Още можеш да ме пуснеш.

За миг погледът ѝ се насочи покрай него в зеещата бездна.

Драйдън дръпна главата ѝ до своята — буза до буза, и просто остана на място. Почувства как сълзите ѝ се стичат по слепоочието му, точно на мястото, където винаги беше усещал хлад.

Секунда по-късно чу отново парашута да плющи. Вдигна очи. Одри беше започнала да се гмурка. Тя остана в това положение, докато се озова встрани от перваза, на който стоеше Сам, след това направи завой и се понесе право към него. Беше на около шест метра и бързо се приближаваше.

Драйдън се приготви. И преди беше убивал с голи ръце, но никога, докато лежи на тесен перваз четиресет етажа над земята и държи дете в обятията си.

В последната секунда Одри вдигна крак и се понесе към него като таран срещу крепостни порти. Той вдигна ръка, за да блокира удара, макар да знаеше, че почти няма да има резултат. Видя левия крак на Одри, усети, че го улучва в скулата толкова силно, че светът изведнъж избухна в бяло. В този миг тя се озова отгоре му, коленичи върху Рейчъл и започна да сипе удари по лицето му с някакво тежко желязо в ръка. Навсякъде плисна кръв, в устата, в очите му.

С лявата си ръка Сам успя да блокира един от ударите на Одри, хващайки я за китката. След това стовари другия си юмрук в лицето ѝ. С дълбоко задоволство почувства как носът ѝ се сплесква от удара и започва да изригва кръв. Тя изпищя. Прехвърли желязото в другата си ръка и му нанесе най-силния досега удар точно зад ухото. Мускулите му на секундата се отпуснаха. Сякаш беше заровен в пясък, който му пречи да мърда.

Внезапно спря да усеща тежестта на Рейчъл. Както и тази на Одри.

Примигна, вдигна оловнотежката си ръка и с длан избърса кръвта от очите си. Одри се беше оттласнала от сградата и вече планираше. Държеше Рейчъл в едната си ръка, а с другата стегна ремък под мишниците ѝ. След това взе отново въжетата в ръце, изкара малко въздух от купола и се гмурна наглед самоубийствено към улицата.

Трите коли на наземните екипи на Гол минаха последната пряка на Мичиган Авеню, завиха зад ъгъла и се озоваха пред барикадата от тлеещия АН-6. Колите не спряха да проверят за оцелели в останките, а се опитаха да се промушат покрай тях, но разхвърляните парчета метал покриваха всичко наоколо — от едната сграда до другата отсреща, а наоколо горяха локви от авиационен бензин. Нямаше как да минат.

Одри стигна до улицата за по-малко от двайсет секунди, прекрати гмуркането, разшири парашута за меко кацане. В мига, когато краката ѝ докоснаха земята, разкопча сбруята, а освободеният купол се понесе надолу по улицата като призрак. Докато Драйдън гледаше, тя остави Рейчъл на улицата, използва желязото, за да вдигне капака на канализационна шахта. Спусна Рейчъл вътре и я последва, след като върна капака на мястото му. Очевидно беше подготвена. Сигурно беше проучила разположението на тунелите и някъде я чакаше кола, готова за път.

Колите на Гол стигнаха чак след минута до шахтата, където Одри и Рейчъл бяха изчезнали.