Бегачът

Глава 29

За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина. След това заговори Одри. Тя се обърна към Драйдън, защото очевидно Рейчъл вече беше чула гази част.

— Има неща, които не знаем как да обясним в този момент на Рейчъл, защото за нея ще бъде много трудно да ги чуе. Не само онова, което я прави различна, а и други неща. За случилото се с нейната майка. За това как се озовахме на свобода. За Холи Феръл.

— Ще ви кажем — увери ги Сандра. — И на двамата. Просто искаме първо Рейчъл сама да си спомни. — Тя погледна момичето. — Скъпа, ако се опитаме да ти кажем сега… не сме сигурни, че ще ни повярваш. Сигурно е, че няма да искаш да ни повярваш. Сигурно се досещаш, че историите не са весели.

— През последните две години ти води дневник — намеси се Одри. — Обсъждахме дали да ти го покажем, за да научиш всичко по този начин. Обаче решихме, че твоите собствени спомени ще го направят по-лесно за теб… че когато си спомниш нещата, които си преживяла, ще си спомниш и че се възстанови от тях. Това е най-доброто, което можем да направим. Обмисляхме го дълго.

— Гол знае къде живее Холи Феръл — каза Рейчъл. — Ако тя е в опасност, не искам да чакам толкова време, колкото ще е нужно…

— Холи е в опасност — призна Сандра. — Голяма опасност, но не непосредствена. Знам, че това за теб е неразбираемо, но мога да го кажа с увереност. Засега, поне през тази седмица, никой няма да я нарани.

— Откъде знаеш? — попита Рейчъл.

— Знам. Обещавам ти.

Рейчъл изглеждаше толкова безсилна, колкото Драйдън никога не я беше виждал. Не можеше да я обвинява, защото и той изпитваше същото.

— Как Гол се докопа до мен преди два месеца? — попита Рейчъл.

— Свързано е с останалото — отговори Одри. — По един или друг начин нещата, които не ти казваме… са свързани в една обща история. Очите ѝ се спряха на момичето и погледът ѝ се смекчи. — Скъпа, сигурна съм, че точно сега няма да искаш да я чуеш.

Против волята си Драйдън си помисли: А може би ти просто не искаш да я разкажеш сега.

Не можа да спре мисълта, не можеше и да я върне обратно. Видя и трите да реагират, все едно го беше казал на глас.

— Съжалявам — извини се той.

— Не си виновен ти — поклати Одри глава, — а и не си много далече от истината.

— А онази телефонна антена в пустинята? — попита Драйдън. — С каквото и да е свързана… много хора се страхуват от това.

— Те не се страхуват от кулите — обясни Одри — или от онова, за което ги използват сега. Става дума за нещо друго… и са прави да се страхуват — Очите ѝ се стрелкаха между Драйдън и Рейчъл. — Скоро ще научите отговорите. Обещавам. Повярвайте ни. Когато научите останалото, вероятно ще ви се прииска да не сте го узнали.

Мрак се беше спуснал над залива Санта Моника. Гол се бе вторачил в него от своя вътрешен двор на около километър и половина навътре в сушата и петнайсет метра над морското равнище. В западна посока на фона на лунната светлина бледо проблясваше фарът на нос Дюм. В Източна посока на трийсет километра нататък в нощната жега лежеше международното летище на Лoc Анджелис и отвъд него се виждаше оранжевото сияние на града.

Гол се отпусна на стол до басейна. На синята светлина, която се къдреше на повърхността му, той погледна подвързания документ в ръцете си. През месеците след като го прочете за пръв път, надписът на корицата му се превърна в олицетворение на стреса.

Изследователски институт за биологическа война на американската армия (ИИБВАР). Инициатива "Живи оръжия" — група 23,3. Доклад за разследване на произшествие.

Гол затвори очи и потъна по-дълбоко във възглавницата на стола. Телефонът в джоба му започна да звъни. Беше сигналът на Лаури. Гол го извади и включи, без да отваря очи.

— Сър, чикагската операция вече е готова и задействана — докладва инженерът.

Гол благодари, затвори и остави телефона върху плочките.

Преди два месеца, в дните след залавянето на Рейчъл, химическите анализи на кожата и косата ѝ бяха установили профил на замърсители, характерни за Чикаго и околностите. Хората на Гол не я бяха хванали на това място, но изглежда там беше прекарала по-голямата част от живота си. Вероятно това беше нейният дом.

Сигурно още не можеше да си спомни обратния път, но в името на предпазливостта чикагската операция вече беше пусната в действие.

Проблемът беше, че това не подсказваше предпазливост, а по-скоро отчаяние. Беше колкото смешно, толкова и умно. Фактът, че се бе хвърлил в тази посока, само усилваше усещането му, че потъва.

— Значи ще спиш в хола? — попита Рейчъл.

Драйдън кимна. Стоеше на прага на нейната спалня. Тя беше вътре, обърната към него, и стискаше трицератопса, чието име не можеше да си спомни.

— Знам, че тук съм в безопасност — каза Рейчъл, — но ми се ще да си малко по-близо.

— Площта — това е проблемът, когато притежаваш цял етаж от небостъргач — усмихна се той.

Рейчъл също успя да се усмихне. Драйдън не я беше виждал да го прави често през дългите часове от обяда насам. Дори тази усмивка се появи със закъснение от секунда или две. Рейчъл погледна към краката си.

— Цялата тази работа е плашеща — каза тя. — Толкова искам да си спомня. А сега… още го искам, но по различен начин. Като нещо, което след това ще искам бързо да забравя. — Вдигна очи към него. — Обаче човек помни вечно лошите неща, нали?

— Така е.

Тя кимна. След това пристъпи напред и здраво го прегърна. Постоя така доста време, после му пожела лека нощ и затвори вратата.

Гол запрелиства доклада и накрая стигна до частта, където винаги се спираше. Тя беше озаглавена РЕЙЧЪЛ ГРАНТ. Плъзна връхчетата на пръстите си бавно по двете думи, сякаш можеше да се пореже.

Одри изчака Драйдън да се махне от източния коридор и да отиде във всекидневната. Тя излезе от спалнята си и отиде в тази на Сандра, вмъкна се и затвори вратата зад гърба си.

В мрака Сандра стоеше пред прозореца и се очертаваше като силует на фона на нощното небе и блясъка от светлините на кея на езерото Мичиган. Одри се приближи към нея.

— Боли ме, че не ѝ казахме истината — каза Сандра.

— Това няма да продължи дълго. Само още няколко дни.

— Какво смяташ, че ще стане, когато започне да си връща способностите?

Одри се изсмя. Смехът ѝ беше кратък и студен, но нелишен от веселост.

— Интересно. Меко казано.

Гол прелистваше бавно страниците, посветени на Рейчъл и всичко, което беше направила в краткия си живот. На някои от тях имаше цветни снимки. Гол имаше здрави нерви за подобни изображения, но тези го докарваха до границата на неговите възможности. Въпреки това ги разгледа една по една.

След последната затвори доклада. После го остави на плочките до телефона. И както винаги дотогава, ръката му трепереше.