Гол се беше стоварил на стола, който насмалко не изхвърли през прозореца. Вече целият екип беше в гората. Бяха се събрали на мястото, където Драйдън и момичето бяха изчезнали и където според Гол сигурно щяха да намерят минна галерия или някакъв естествен тунел. Не можеше да има друго обяснение. Обаче не откриха нищо подобно — само твърда земя, прекалено скалиста, за да се запазят отпечатъци, която се простираше с километри във всички посоки.
— Добре, нека отново повторим — каза Лаури. — По някакъв начин успяват да заблудят сателитите, макар това да не е възможно, и побягват. Изчезнаха преди дванайсет минути. Да предположим, че десет минути са нужни да минеш километър и половина…
— Направи ги седем — намеси се Гол. — Те са мотивирани.
— Това ги поставя на почти три километра от мястото, където сега е екипът, а посоката е неизвестна. Имаме кръгъл район за претърсване, чийто диаметър се увеличава с километър и половина на всеки три или четири минути…
Гол стана, отиде до работното място на Лаури, грабна комутатора от бюрото и натисна бутона.
— Приземи хеликоптера — нареди той. — Веднага. Прибери екипа и излитайте. Изключи шибаната термовизия. Щом сателитите не могат да ги видят, и ти няма да можеш. Искам всички на борда да сложите очила за нощно виждане — има достатъчно лунна светлина.
Искам всички да оглеждате гората от не повече от сто и петдесет метра височина.
Остави комутатора на място и излезе от помещението. Когато се обърна, видя Лаури да го гледа смаян.
— Сър, не знам откъде хеликоптерът да започне да търси — каза той. — В коя посока да го пратя?
— Ами измисли! — каза Гол. — Преди да получат компютри, хората са го правили.
Лаури знаеше, че не е разумно да отговаря. Затова сведе поглед в краката си, докато Гол не се обърна. След това се завъртя към екрана и извади на екрана най-широкоформатното сателитно изображение на гората. Допълнително го разшири до широчина осем километра и наложи отгоре му топографската карта.
— Да предположим, че човек като Сам Драйдън познава терена — каза Лаури.
— Добре, да предположим — съгласи се Гол.
— Също така сигурно знае, че сме блокирали местните пътища. Обаче магистрала 198 се намира на около петдесет километра оттук. Може да е решил, че няма да предположим, че ще стигне толкова далеч, и затова не сме я блокирали. Освен това е оживена. Така се увеличават възможностите да спре кола и да я завладее.
Лаури оцвети пътя на тясна рекичка.
— Леглото ѝ пресича долината и стига право до магистралата - обясни той. — Право надолу цели петдесет километра. Драйдън и момичето могат двойно да увеличат преднината си, ако тръгнат по нея. За да стигнат до нея, трябва да поемат право на север от мястото, където ги изгубихме. Вече ще са стигнали и сега ще бъдат… — Той направи сметката наум и посочи с пръст едно място на екрана. — Тук.
Вдигна комутатора и предаде указанията на пилота.
— Разбрано — отговори той. — Кацам. Има полянка на север от позицията на екипа, която е достатъчно голяма. Всички войници да чакат там.
Капитан Уолт Ларсен внимателно приземи хеликоптера на полянката. За пръв път му се случваше да се спуска между секвои. Те бяха три пъти по-високи от всички растения в пустошта, между които някога беше кацал. На шест метра от земята видя, че полянката е покрита с гъсталак от папрати и храсталаци, високи шейсет-деветдесет сантиметра. Вероятно нямаше опасност да среже някоя гума, но при излитане трябваше много да внимава. Хеликоптерът кацна толкова сигурно, колкото на асфалта.
— Ако искаш да пуснеш една вода — обърна се Ларсен към своя втори пилот Баулс, — сега е моментът. Екипът ще дойде след минута или две.
Още не беше свършил, когато един от войниците шумно скочи в отсека за пътниците зад него. Той се обърна.
Не беше войник.
Драйдън и Рейчъл бяха седели скрити между храсталаците от момента, когато преди десет минути стигнаха до полянката. Да чакат хеликоптера се оказа най-трудната част. Макар Драйдън да беше сигурен, че ще кацне тук, винаги съществуваше вероятността нещо да се обърка.
След малко забуча над тях, очертавайки се като гигантско насекомо на фона на тъмното небе, и кацна на земята само на няколко метра от тях. Драйдън се изправи и спринтира, преди още да беше кацнал както трябва.
Сега се хвърли в отсека за войниците, докато с едната ръка сваляше качулката на защитното облекло, а в другата държеше пистолета насочен към пилотския отсек. Пилотът се обърна към него с нехайно изражение на лицето, но изведнъж пребледня.
— Извадете пистолетите и ги сложете на конзолата. Веднага — нареди Драйдън. — Не ми се иска да ви застрелям.
Двамата летци се вторачиха в него и бяха твърде изненадани, за да се подчинят. Драйдън пристъпи и стовари дулото на пистолета върху носа на втория пилот. Кръв рукна по гърдите му.
— На три ще стрелям. Едно, две…
Нямаше нужда до отброява по-нататък. Летците внимателно извадиха.45-калибровите си пистолети и ги оставиха върху плоската част на конзолата.
Зад Драйдън Рейчъл се качи във войнишкия отсек.
— Вие двамата слизате тук — нареди Сам на летците.
Това ги изненада, но не казаха нищо. Отвориха вратите, скочиха на земята и хукнаха.
Драйдън прекрачи и седна на пилотското място, а Рейчъл го последва, докато същевременно си сваляше качулката, за да седне на мястото на втория пилот. Още не беше седнал, когато по навик грабна слушалките на пилота и ги сложи на главата си. Тежките протектори предпазваха ушите от по-голямата част от шума. Драйдън се протегна към таблото па радиостанцията близо до жаковете на слушалките и избра само вътрешна връзка. Хеликоптерът повече нямаше да предава аудио от слушалките на външни станции.
— Наистина щеше да ги застреляш на три — каза Рейчъл, но не като въпрос, защото знаеше. — Не беше блъф.
— Затова и подейства.
Огледа таблото с уредите. Беше се обучавал на обикновения "Блек Хоук" UH-60. Това беше моделът МН-60К за специални операции, но таблата бяха почти еднакви. Разбира се, по това имаше няколко допълнителни джаджи, най-забележителната от които беше екран, на който се виждаше сателитно изображение на гората - силно впечатляващо в сравнение с онези, които Драйдън беше виждал, докато беше още на служба.
На кадъра хеликоптерът беше в средата, а две синьо-бели петна светлина — пилотът и неговият помощник — се виждаха на границата на полянката, където бяха избягали. Няколкостотин метра на юг се виждаше събраният екип, който се движеше на север към хеликоптера. Много бързо. Вероятно им бяха казали какво се случва.
Драйдън хвана джойстика и даде газ. Почувства как под него машината се размърдва. Витлата се въртяха с усилващо се свистене и земята остана под тях. Драйдън натисна главния бутон за външните светлини и заобикалящият ги кръг от секвои изскочи от мрака като с магическа пръчка. От кокпита на хеликоптера полянката изведнъж им се стори много по-малка, отколкото когато бяха отвън. С дърветата, които се извисяваха на шейсет метра, тя създаваше по-скоро усещането за дълбок кладенец, отколкото за полянка. Излизането от него щеше да се окаже най-трудната част от бягството.
Рискът нарастваше, защото трябваше да го направи бързо. На сателитното изображение екипът беше намалил наполовина разстоянието до полянката, и то за по-малко от минута. Щяха да се озоват точно под машината след още петдесетина секунди — повече или по-малко — и щяха да открият огън по нея с всичко, с което разполагат.
Драйдън разделяше вниманието си между картината от сателита и дърветата. Увеличи скоростта на издигане до максимума, с който усещаше, че може да се справи, след това добави още 10 процента. Беше разумен риск: рискуваш да катастрофираш, защото се движиш твърде бързо, или да бъдещ застрелян заради това, че се движиш твърде бавно.
Наведе се напред и се опита да види върховете на дърветата. Беше трудно да прецени, но предположи, че трябва да мине още двайсетина метра. На екрана екипът се намираше може би на по-малко от петдесет метра от полянката.
Драйдън забеляза в долния десен ъгъл на екрана надпис с данните на сателита: САТ-АЛФА-МИРАНДА 21. "Миранда". Беше чувал слухове за проект с това наименование, който беше влязъл в разработка точно по времето, когато самият той излезе от играта.
В този миг екранът потъмня.
— Май не биваше да виждаме това — отбеляза Рейчъл.
— Бъди доволна, че не могат да изключат двигателите. Вероятно новият модел ще предлага и подобна възможност.
В момента върховете на дърветата се спускаха под тях. Короните им останаха отдолу и изведнъж машината се озова в чистото небе над гората. Балдахинът от секвои покриваше земята чак до подножието на планината и приличаше на грубоват килим под лунната светлина. Драйдън бутна лоста напред и усети как в отговор хеликоптерът се накланя напред. Точно в този миг усетиха първите попадения на куршуми.
Тракаха като градушка по бронираната долна част на машината. Рейчъл изпищя. Един от фаровете се пръсна и някъде в близост до задното витло се чу високо скърцане, но датчиците за опасност на арматурното табло не реагираха.
След десетина секунди, поне такова беше усещането, макар вероятно да не са били повече от две, машината с грохот се стрелна напред в отговор на командата. В последния момент преди да се откъсне от пространството над полянката, предното стъкло от дясната страна на носа се пръсна. Рейчъл силно ахна — неволен звук, който нямаше нищо общо със страха. Драйдън беше чувал и мъже да го издават.
След като съсредоточи само толкова от вниманието си върху управлението, колкото да държи хеликоптера във въздуха, Сам запали осветлението в кабината и се обърна към Рейчъл. Очите ѝ бяха станали огромни, тя притискаше лявата си ръка към тялото с другата. Там, където ръката се свързваше с гърдите, всичко беше в кръв.