Бегачът

Глава 13

Вечерта се спусна над гората и с това настъпи промяна в смесицата от звуци. Птичите песни се смениха с приспивното жужене на милиарди насекоми. Драйдън седеше на малката веранда пред колибата и наблюдаваше как сенките между секвоите стават по-дълбоки. През отворената врата чуваше как Рейчъл тихичко диша в съня си. Започне ли да говори, щеше да му отнеме само секунди, за да пусне диктофона, сложен до нея.

Колибата, проста постройка само с една стая, беше стар преден пост на Агенцията за рибата и дивеча, която Драйдън преди години намери неочаквано по време на екскурзия. Оставяха я отворена, за да може случайният турист да се възползва от подслона. Нямаше причина да не го правят — вътре нямаше нищо ценно. Драйдън седеше на пода с опрян във външната стена гръб, в очакване от сънищата на Рейчъл да се появят отговори.

През първия час, откакто беше заспала, беше седял на пода до нейния спален чувал, но по причини, които нямаха нищо общо с това да я чува. Беше притеснен да не се нарани сама. Лекарството, което бяха използвали при нея, работеше чрез забавяне на нещо, наречено атония на бързото движение на очите, нещо като естествена сънна парализа — предпазна мярка на тялото срещу ходенето насън. Под въздействие на лекарството тази парализа се блокира. Подложените на него играят своите сънища: мърдат крака, ръце, което не е било от полза за разпитващите, но и устните, което вече им е било от полза.

Разпитите по време на сън не са нещо особено ново. Драйдън беше чувал разкази на свидетели, които се връщаха четиресет и повече години назад със стари и не толкова модерни наркотици. Обаче принципът си беше останал същият: накарай обекта да сънува, накарай го да говори, и след това взаимодействай с него. Драйдън беше виждал провеждащите разпити да шепнат на фарси или арабски, преструвайки се на брат, син или баща. Ловкостта беше най-важното. Сънят е нещо крехко, мимолетно. Най-сигурният начин да го прекъснеш, е да позволиш на обекта да осъзнае, че сънува.

В момента Рейчъл имаше по-малко от нормалната доза в кръвоносната си система, но нямаше съмнение, че там циркулират и остатъци от предишните дози. На бъбреците им трябваше цяла вечност да филтрират веществото от кръвта. Обектите, които Драйдън беше виждал през годините си в "Копой", винаги бяха връзвани за леглата си за поне още една нощ след тази на разпита. В повечето случаи и през тази допълнителна нощ те се движеха и говореха, макар и много по-малко. Понякога провеждащият разпита се опитваше да измъкне още нещо тогава. И защо не?

Драйдън се обърна и погледна вътре към Рейчъл. Тя лежеше на една страна, придърпала спалния чувал към брадичката си.

Толкова много въпроси. Коя беше в действителност? Откъде беше дошла в онази сграда в Ел Седеро? Чакаше ли я някъде семейство? Имаше ли си някого? Рейчъл беше изстреляла тези въпроси, преди да легне да спи, и отново изненада Драйдън.

"Не ми задавай тези въпроси, докато спя. Както каза, ако това проработи, ще бъде само донякъде. Ще имаш време само за един или два въпроса. Мога да изчакам седмица, за да разбера коя съм. Питай само за другото."

Когато го каза, страхът, отразен в нейното изражение, беше почти осезаем. Сега лицето ѝ над края на спалния чувал беше спокойно. Меки черти, свободни от притесненията. Най-сетне лицето на дете. Част от Драйдън се надяваше, че тя просто ще спи цяла нощ. Напълно го заслужаваше.

На по-малко от сто метра встрани от колибата една сойка се скара и излетя от ниския клон, където стоеше. Той веднага се обърна и се зае да проучва мястото, откъдето беше литнала. Внимаваше за движение, но повече инстинктивно, отколкото от страх, че Гол може да ги е проследил дотук. Дори при тези обстоятелства предпазливостта на Драйдън беше няколко степени над параноята.

Първо, нямаше нищо, което да го свързва с това място. Неговите екскурзии винаги бяха самотни разходки, без да са свързани по какъвто и да е начин с военната му служба — обучение по оцеляване в пустошта или нещо подобно от досието му. Във всички документи, които Гол можеше да изрови за миналото му, нямаше нищо, което да подсказва, че някога е бил в Националния парк "Секвоя". Още по-малко в тази безименна постройка на километър и половина от маркираните пътеки. Просто нямаше как някой да знае, че двамата с Рейчъл са тук.

Въпреки това Драйдън не отмести поглед от мястото, откъдето излетя сойката.

Една папрат се залюля.

Не беше от вятъра, защото всичко наоколо беше застинало.

Пистолетът му, "Зиг Зауер" Р-226, беше на метър от него, върху една лавица вътре.

Папратта се люшна по-силно и тогава иззад нея изскочи лисиче, а секунда по-късно го последва неговото братче или сестриче. Те се сборичкаха за малко на едно необрасло място, след това се търкулнаха под един храст.

Драйдън се отпусна. Беше мило за секунди да гледаш гората такава, каквато би я видял като дете. Или като баща. Този месец Ерин щеше да стане на шест години. Може би твърде малка, за да дойде тук на екскурзия и да прекара нощта навън, но не чак толкова.

Понякога рисуваше в съзнанието си нейния образ така, както може би щеше да изглежда сега. Представи си я застанала под секвоите, как гледа нагоре с широко отворени очи пред шейсетметровите гиганти.

Още преди години се беше научил да не оставя тези мисли дълго време в главата си. Беше научил и как да ги оставя да избледняват, и то наистина. Как да прекарва деня в логическа последователност: сън, дишане, изнасяне на боклука, пазаруване. Животът като механичен процес. Като затвор. Като инерция.

Не му беше хрумвало от години, че всичко това може да се промени, че изобщо има накъде да се промени. До днес.

Отново погледна в колибата. Рейчъл се беше обърнала по гръб. Минута или две я гледа как спи. След това отново се обърна към гората, за да наблюдава как се спуска нощта.