Бегачът

Глава 10

Мъжът, който стоеше зад касата в спортния магазин, разглеждаше списание с голи жени. Рейчъл всъщност не можеше да види списанието — мъжът го беше сложил зад плота, сигурно в чекмеджето, за да го скрие, но тя повече или по-малко съзираше изображенията в главата му. Моделите бяха покрити с татуировки. Кожата им беше пробита с метални халки и шипове. От време на време мъжът насочваше вниманието си към някоя жена в магазина. Рейчъл усещаше как очите му се плъзгат по гладките момичешки крака, проследявайки ги чак до подгъвите на техните шорти. Над тези изображения изплуваха мислите му: груби и прости. Приличаха повече на животински звуци. Да да, да, чукай ме, да…

Рейчъл гледаше, доколкото може, да не попада в полезрението му. Придържаше се плътно до Сам, докато той буташе пазарската количка насам-натам. Спортният магазин се намираше в Бейкърсфийлд. Беше малко след десет сутринта и през голямата витрина тя виждаше паркинга и отвъд него града. Всичко пламтеше на слънчевата светлина.

Там беше и колата втора употреба, която бяха купили малко по-надолу по улицата. Някаква "Тойота". Ар Ей Ви 4, както май я нарече Сам. Наистина не беше нова, но той остана доволен от това как върви. Бяха оставили откраднатия джип на един седмичен паркинг близо до летището и оттам отидоха пеша до втората употреба. Обаче първо се отбиха в "Пейлес", за да купят маратонки за нея. Но преди да направят каквото и да е от изброеното, преди още да стигнат в Бейкърсфийлд, бяха поели в планините на югоизток от града по един черен път. В основата на висок бор по средата на гората Сам изкопа пластмасова кутия, в която имаше три неща. Първо плик, съдържащ десет хиляди долара в банкноти от двайсет и петдесет. Следващото беше пистолет с кутия патрони. Последното беше найлонова папка с три комплекта фалшиви документи за самоличност. Всички бяха със снимката на Сам, но с различни имена.

Полезно е да имаш приятели из тъмните места, каза той.

Рейчъл го попита защо му е трябвало да крие подобни неща на това място. Той обясни, че докато бил на старата си служба, понякога работел срещу много силни хора. В един съвършен свят те никога не би трябвало да научат неговото име, но в действителност често се случвали разни неща — гадости винаги се случват, беше си казал той наум.

Искам да кажа, че не за първи път ми се налага да изчезна, обясни той.

Това я накара да се запита: не беше ли Странно, че налетя на някого — а тя буквално налетя върху му — който беше толкова подходящ да я спаси от Гол и неговите хора? Не беше ли това направо невероятно съвпадение?

Веднага след тази мисъл се появи друга, която идваше някъде от дълбините на нейното съзнание. Настина ли беше съвпадение?

Не можеше да си представи какво друго би могло да бъде, но този въпрос я разтревожи.

Стояха пред стелажи, пълни с нещо, наречено скоростно замразени храни: опаковки от лъскаво фолио с етикети, на които се виждаха планинари и надписи с имената на ястия като лазаня с месен сос или печено пиле с ориз.

— Скоростно замразени… ще имат ужасен вкус, обаче са много лесни за носене.

Той напълни половината количка с лъскави пакети. Другата половина вече беше пълна с дрехи от неговия и нейния размер. Най-отгоре на купа дрехи имаше две неща: газов котлон с размерите на шпиндел за дискове и ръчно задвижван филтър за вода. Под дрехите бяха натъпкани две раници, два спални чувала и два чифта туристически обувки. Всичко, което щеше да им е нужно, за да прекарат два или повече дни в гората. Когато излязат отново оттам, тя щеше да знае какво е в действителност. Ако разбира се, не успеят да разберат по-рано.

Една жена на средна възраст мина край тях. Рейчъл улови откъслечните ѝ мисли: Прилича на сивия, но… а това какво е? Не, тези са мъжки.

Далеч назад като фон от намалено почти докрай радио, което въпреки това не спира да шуми, мъжът на касата продължаваше да зяпа мръсното списание.

Сам избута количката до следващата пътека между щандовете. Рейчъл го последва. Беше открила, че не обича да се отдалечава твърде много от него. В сравнение с всички останали, до които се беше доближавала днес, дори хората в други автомобили по магистралата, мислите на Сам бяха уникални. Независимо за какво мислеше в момента, се долавяше чувство, което винаги беше там, чувство, сякаш насочено право към нея. То я караше да си мисли за топлината близо до камината. Така усещаше мислите му. Като защитна топлина. Като прегръдка.

Десет минути по-късно се движеха на север през града, когато се случи нещо необяснимо. Трябваше да спрат на още две места. В магазин за електроника тук, в Бейкърсфийлд, за да купят диктофон, и в друг специализиран магазин в град Вайселия на около час оттам. Онова, което искаха да купят от Вайселия, бяха две необичайни вещи. Сам прекара десет минути в будката на монетния автомат, за да разпита дали ги имат. Те щяха да бъдат само за спешни случаи. Рейчъл силно се надяваше, че никога няма да им дотрябват.

Сам зави наляво към "Бест Бай" на половин километър надолу по улицата. В мига, когато направиха завоя, Рейчъл почувства как ѝ секва дъхът. Все едно някой я беше ударил силно в гърдите. От устата ѝ се чу леко хъркане.

Сам се обърна към нея. В мислите му лумна загриженост.

— Рейчъл? Какво ти е?

Тя се насили да издиша, след това си пое дъх.

— Добре съм — отговори. Обаче чу как прозвуча гласът ѝ. Не беше добре. Но не се и чувстваше добре. В продължение на цяла секунда нямаше представа какво всъщност изпитва. Май беше страх, но защо? От какво се боеше?

Тогава очите ѝ се впиха в нещо. Точно на север от магазина "Бест Бай" над градските покриви се издигаше антена за мобилни телефони. В нея нямаше нищо особено. Просто си стоеше там, а червените ѝ противосамолетни светлини едва се виждаха на слънцето. Обаче ѝ беше трудно дори да я погледне. Все едно наблюдаваше в увеличен кадър лицето на насекомо. Всичко в нея караше кожата ѝ да настръхва.

— Рейчъл, какво има?

— Не знам.

Не искаше да му каже. Щеше да я помисли за луда.

Сам включи мигача на тойотата и влезе в паркинга на малък търговски център. Спря там.

— Ей — каза той. Гласът му беше мек. Усещането за топла камина беше по-силно от когато и да било. Тя откъсна очи от кулата и позволи на усещането да прогони страха ѝ.

— Можеш да ми кажеш всичко — продължи той. — Каквото и да е то.

Рейчъл кимна. Пое си дълбоко дъх и обясни колкото можеше по-добре. Очакваше, че ще чуе осъдителни думи в съзнанието му, но нямаше нищо подобно. Единственото, което той направи, беше да се вторачи в кулата и да се опита да разбере описаното от нея.

— Може би просто лекарствата са ме направили параноична — подхвърли тя.

Сам продължаваше да гледа напред през стъклото.

— Не мисля така — отговори той.

— Какво друго има там? Защо ще се страхувам от нещо подобно?

Сега, когато не беше гледала към нея през цялото това време, откри, че не иска дори за миг да я погледне.

— Звучи като класическо кондициониране — каза Сам.

— Какво е това?

— Означава, че ако си се бояла от нещо, преди да изгубиш паметта си, нещо, от което наистина си се страхувала, още ще се страхуваш, дори да не можеш да си спомниш защо.

В мислите му проблесна името Павлов¹.

— Дори преди загубата на паметта — оплака се Рейчъл — защо да ме е било страх от телефонна антена?

— Може би скоро ще научим.