Бегачът

Глава 11

Последните хубави мигове, които Оуен Картър можеше да си спомни, преди Пясъчния човек да започне да говори в главата му, бяха от миналото лято. Тогава взе пикапа на дядо си, навлезе в пустинята и намери една костенурка. Цял следобед я скицира, докато се печеше на слънце. В рисуването имаше покой. Знаеше го още от гимназията, където учи десет години. Обичаше простотата на задачата: направи рисунките така, че да приличат колкото може повече на обекта. Дори ги измайстори така, че да изглеждат досущ като истинския предмет. Така, както човек би ги усетил, ако го гледа отстрани. Беше работа, в която можеше да избяга, когато други неща в живота му се объркваха толкова, че не можеше да се оправи. А това се случваше непрекъснато.

Преди години чу веднъж дядо си да казва: той не е глупав. Оуен идваше от отворения плевник, ръцете му омаслени от смяната на скоростната кутия на стара камионетка "Шевролет", и чу края на разговора точно пред комарника. Дядо му разговаряше със своя приятел Карл, който държеше бакалията в Колд Спринг, няколко километра надолу по пътя. Там Оуен винаги купуваше блоковете и моливите си.

— Просто нещата трябва да му се обясняват по определен начин — продължи дядо му — и нищо не може да го разсее. В двигателния отсек може да оправи всичко не по-зле от мен.

— Роджър, какво ще стане с него, ако утре вземеш да ритнеш камбаната? — попита Карл. — Имам предвид, че макар да си само на шейсет и осем, всичко става. Сам ли ще върти сервиза? Ще може ли да се справя с парите, да покрива режийните, да поддържа оборудването? Ще се справи ли с богаташките копелдаци, които са претърпели повреда на магистралата и пристигат тук на буксир? Естествено, веднага започват да ругаят колко е скъп трудът, защото имат кофти ден и искат да си го изкарат на някого. Обаче това, така и така, е само хипотетичен казус, защото ти трябва щатски сертификат, за да въртиш сервиза, а не виждам как той ще го получи. — След това гласът на Карл стана малко по-мил. — Само казвам, че някой трябва да се грижи за него. И това няма да сме ние с Тоня. След като се пенсионирам, ще отидем на брега на Мексиканския залив. Виж, разбирам, че не ти се мисли по въпроса, но така си затваряш очите за това, какво ще стане с него, когато те няма. Трябва ти план.

Оуен остана пред вратата, чакайки да чуе какво ще отговори дядо му на това, но той нищо не каза. Възрастният човек само въздъхна и тогава Оуен чу скърцането на стола му. Правеше така, когато се облягаше назад и прокарваше пръсти през косата си.

От време на време Оуен се сещаше за този разговор, когато сутрин ядеше овесените си ядки или почистваше инструментите в сервиза.

Какво ще стане с него, когато си отидеш?

Спомени като този бяха от онези неща, които го караха да иска да рисува.

Онзи ден в пустинята завърши с такъв залез, каквито от време на време се виждат из списанията. На фона на червеното небе имаше няколко високи пухкави облака, а следата на отминал самолет бавно се разпръсваше от вятъра, който духаше високо горе. Оуен нахвърля няколко бързи скици на това и се качи на пикапа, за да се върне вкъщи. Обаче точно преди да завърти ключа за запалването, чу глас в главата му да казва: Мисля, че пипнах един.

Замръзна. Ръката му падна от ключа в скута. Той се завъртя на седалката и погледна товарния отсек на камионетката, сякаш гласът беше дошъл оттам, макар вече да знаеше, че не е вярно.

— Отбележи го — каза гласът. — Изместване от оста три седем… две? Следата на Moд е доста силна, опитай се да набереш това в нея.

Беше мъжки глас, който идваше до него сякаш от много далеч. Беше груб и завален, сякаш човекът говореше с уста, пълна с пясък.

— Малко по-добре е — каза гласът. Сега прозвуча много по-близо. — Добре, чудесно, точно така. А сега просто излез. Да, излез от стаята, схванах го.

Оуен почувства как сърцето му блъска в гръдния кош. Полудява ли? Така ли започваше?

Гласът заговори отново, сега толкова високо, сякаш беше до него в кабината на пикапа, макар все още изопачено и като през пясък.

— Как се казваш?

— Какво? — чу се Оуен да пита на глас.

— Кажи си името. Не се страхувай.

Започна да се поти. Дишането му се ускори максимално, опитвайки се да е в крак с пулса.

— Не си луд — каза Пясъчния човек. — Честна дума. Моля, кажи си името.

С едно-единствено импулсивно движение Оуен се хвана за ключа на запалването и го завъртя. Когато двигателят на стария пикап запали, включи рязко на скорост и натисна газта до ламарината. Пикапът поднесе леко, после гумите намериха сцепление върху отъпкания черен път през пустинята и Оуен се понесе по него.

— Не можеш да ме пренебрегнеш. Не можеш и да избягаш от мен.

Оуен завъртя бутона за включване на радиото и го усили. Радиостанцията за госпъли в Колд Спринг. Натисна предварително настроените станции и Ози Озбърн запя "Да летиш отново високо". Завъртя бутона за усилване докрай.

Обаче въпреки музиката, воя на мотора и тракането на окачването и ламарините на стария пикап, още чуваше гласа.

— Няма нужда да се боиш от мен.

За минута или две Оуен почти беше повярвал, че ще успее да го накара да се махне. Не заради музиката или който и да е друг шум, а от силното съсредоточаване да кара толкова бързо из пустинята. Бързото мислене, което се налагаше, когато се появяваха малки завои или коренища, изскочили внезапно в светлината на фаровете, принуждавайки го само за половин секунда да натисне спирачката или да извие волана. Беше точно онова мислене, което за нула време го изморяваше. Сега също го уморяваше, но също така, изглежда, отблъскваше гласа, макар и не съвсем.

Тогава видя на километър и половина пред себе си къщата на дядо си. Единственият кръг светлина в широко отворената пустиня. Не можеше да влезе с такава скорост в автомобилната алея до къщата, и то с надуто докрай радио. Как би могъл да обясни поведението си? Бяха минали години, откакто се беше забъркал в истински неприятности, но понякога все пак правеше нещо тъпо и виждаше, че дядо му е разочарован от него. Въпреки това дядо му разбираше, че той никога не е искал нарочно да греши. Това помагаше. Ала да кара като луд без някаква особена причина или най-малкото такава, която може да обясни, щеше да бъде нещо напълно различно. Не беше сигурен какво ще каже дядо му за това.

На половин километър от къщата Оуен намали на трийсетина километра в час и спря радиото. Щом го направи, гласът се върна силен като в началото.

Кажи ми как се казваш и ще те оставя на мира за известно време. Обещавам.

Оуен виждаше дядо си в откритата плевня, вътре бяха запалени големите натриеви лампи. Дядо му работеше по трактора, който мистър Соурд бе докарал миналия петък.

— Кажи ми как се казваш. Това е всичко, което искам засега.

— Оуен — каза той. По-скоро извика като от болка.

— И останалата част. Цялото име.

Този път дори не се стигна до казване. Просто си го помисли, името му се появи пред вътрешния поглед като напечатано върху рибарски билет и гласът го повтори.

— Оуен Картър. Благодаря ти, Оуен Картър.

Гласът не се появи цяла вечер, докато вечеряха, после докато гледаше по телевизията предаванията, които харесваше, а дядо му четеше и проверяваше компютъра за имейли от клиент. Оуен си легна в единайсет и половина. Веднага загаси лампата. Беше се вкопчил в идеята, че ако успее бързо да заспи, на сутринта всичко ще бъде наред. Хубавото наспиване може да накара много неприятности просто да изчезнат.

Беше лежал в мрака не повече от трийсет секунди, когато тази надежда бе съкрушена.

— Здрасти, Оуен.

Тук нямаше Ози Озбърн, който да го разсее. Нямаше корени и завои, които да го накарат да съсредоточи вниманието си.

— Спри — прошепна той. — Моля те, спри!

Беше сигурен, че си говори сам, но му се стори, че с молбата е на прав път.

— Виж, това няма защо да е кофти за теб. Може да бъде и хубаво, ако не се бориш против мен. Сега ще ти покажа.

Оуен отново задиша тежко. Не си спомняше някога да е изпитвал подобен страх. Объркване, да. В живота му имаше много объркване и винаги беше малко плашещо, но това…

Най-неочаквано нещо се случи. Настъпи промяна в неговото настроение. Толкова бързо го връхлетя, че не можа веднага да разбере какво е. Но после схвана.

— Какво, по дяволите, става? — прошепна той.

— Не се дърпай — каза Пясъчния човек. — Няма нищо лошо да ти е приятно и да се чувстваш добре.

Оуен се беше чувствал така много пъти през живота си, макар през последните години силата на усещането да бе поотслабнала малко. Кога за последен път беше изпитвал толкова силно това чувство? Може би когато беше на около двайсет?

Почувства как ерекцията му нараства и издува долните му гащи. Сега съзнанието му започна да се изпълва с образи на момичета. Никога не е бил с някое наистина, никога лично не беше виждал някое голо, но беше гледал снимки и видеофилми. Когато беше в гимназията, неговият приятел Боби Кембъл му показа списанията и дивидитата, които баща му криеше. Боби беше добро момче и направи копия на три от дисковете и след всичките тези години Оуен още ги пазеше, криеше ги зад разхлабената ламперия в гардероба си. Кога за последно беше гледал някой от тях? Може би преди няколко години, но сега си припомни образите, както и усещанията, които бяха предизвикали филмите.

— Остави се на усещането. Не се опъвай.

Чувстваше го като истинско. Не като да гледаш филм, а като оригинала или най-малкото като сънищата, които беше сънувал няколко пъти като юноша. Все едно беше тук с момиче. Плъзгащо се отгоре му топло, меко и гладко. Разкъсва дрехите ѝ и… о, боже…

Все още дишаше учестено, но страхът нямаше никакъв пръст в това. Свали шортите си, обгърна се с бързо движение и свърши за не повече от двайсет секунди. След това остана да лежи задъхан, образите още бяха в главата му, но вече избледняваха. Всяка друга мисъл беше като далечен шепот в мрака.

— Това ти дойде добре, нали? Може да го получаваш всяка вечер, ако не се съпротивяваш.

Почти насила Оуен почувства как въпросът изниква в неговите мисли. И какво, ако се съпротивява? Какво ще стане?

— Утре ще се заемем с това, каза гласът.

На следващия ден се заеха с това. Дядо му отиде в града за бакалски стоки и Оуен още гледаше как се разнася прахта, вдигната от гумите на пикапа, когато гласът заговори отново.

— Помисли си за нещо, което дядо ти обича. Нещо негово тук в къщата.

— Какво?

— Направи го.

Оуен поиска да се съпротивява, но дори само внушението беше трудно за пренебрегване. Секунда по-късно отговорът изскочи в съзнанието му. Помисли си за порцелановата фигурка на котка на дядовото нощно шкафче. Дядо му я бил купил за баба Лили отдавна, докато били още малки.

— Чудесно. Върви в неговата стая.

— Никога не влизам там — възрази Оуен.

— Върви. Повярвай ми.

Оуен се почувства неудобно, но направи каквото му казваха. Прекоси всекидневната и стигна до прага на дядовата стая. Вече виждаше статуетката на котката. Нежна малка котка, замръзнала с изправена лапа, която е почиствала.

— Бутни я. Разбий я в земята.

— Какви ги говориш? Няма да направя това.

— Ще го направиш. Ще го направиш.

Оуен обърна гръб на спалнята и тръгна към входната врата. Достатъчно. Може и да е луд, но заради това няма да бъде лош човек. Ако ще до края на живота си да има глас в главата — добре, ще го преживее. Досега беше преживял какво ли не.

Отвори комарника и беше направил три крачки в двора, когато усещането се стовари отгоре му. Отново се появи бързо, като хубавото усещане снощи, но това беше единственото общо между тях.

Това усещане, изглежда, го бе хванало за стомаха и го извиваше. Не беше съвсем като болка, поне не и физическа като от порязване например. Беше по-дълбока от нея. По-трудна за разбиране. Обаче лесна за изпитване.

Видя как преди десет години на погребението дядо му стоеше до ковчега на баба му. Стоеше там и бършеше очи, докато хората идваха и си отиваха, слагаха ръце на рамото му и се опитваха да казват мили неща. По-късно същия ден видя дядо си в неговата спалня, свит на кълбо, а пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето грозно се процеждаше през дебелата тъкан. Ей сега излизам, за да ти направя вечерята — беше казал той. Гласът му звучеше ужасно, все едно е болен. — Дай ми само още малко време. Излез да се поразходиш малко. Лежеше там и се опитваше да не плаче с пълен глас, но не му се удаваше съвсем.

— Ти си виновен — каза Пясъчния човек.

— Какво?

— Сърцето ѝ спря ей така. Заради теб. Защото ѝ беше ужасно тежко да живее с теб.

Това бяха глупости.

Все още онова усещане у него, по-дълбоко от болка и някак си по-ужасно, го държеше в своята хватка. Стана по-силно. Въртеше по-бързо.

— Умря заради теб. А той плачеше заради теб. Защото какво щеше да прави сега, когато нея вече я няма, а все още трябва да се оправя с теб?

— Я млъквай — каза Оуен. — Лъжеш.

— Целият му живот ще е нещастен. Няма какво да очаква с нетърпение, чака го само работата и робията да се грижи за теб. А също така и страхът. Страхът какво ще стане с теб, когато него вече го няма.

— Не е вярно — отвърна Оуен. Той скърцаше със зъби и почти плюеше думите. — Ти си само аз. Ти си моята глава, която се бъзика с мен.

— Страхувам се, че не — каза гласът. Секунда по-късно усещането в корема на Оуен сякаш разцъфтя и започна да се разпростира във всички посоки. Сякаш балон с отрова се беше спукал в него. Изображенията станаха по-действителни, точно както момичето върху него беше станало по-истинско. Ето го дядо до гроба. Дядо в спалнята си скимти като болно куче под грозната светлина.

— Всичко това заради теб, Оуен.

Сякаш вече нямаше значение, че това са глупости. Така или иначе започна да чувства точно това. Започна да чувства, че цялата болка, която се таи в дядо му и за която той никога не говори, е по негова вина. И всички неща, които притискат раменете му надолу като бреме, също са по негова вина.

— Върни се и строши статуята. Обещавам, че това усещане ще изчезне.

— Той я е купил за нея. Пази я заради нея.

— Може да я залепи и ще стане като нова.

— Защо искаш да я счупя?

— За да знам, че ще правиш това, което кажа.

— Накарай ме да направя нещо друго.

— Не. Върви да я счупиш. Можеш да му кажеш, че си я бутнал, без да искаш.

— Никога не влизам там. Няма да мога да обясня какво съм правил.

— Трябва да измислиш нещо, но това си е твоя работа. А сега влез там и я счупи.

Оуен не помръдна. Стоеше с гръб, притиснат в комарника, а мръсният двор се размазваше в насълзените му очи.

— Така ли искаш да се чувстваш през целия ден? И цялата нощ? Искаш да се чувстваш толкова зле, че да не можеш да заспиш? Мога да го направя. Знаеш, че мога.

Знаеше. Не е нужно да си умен, за да знаеш това. Сълзите се търкулнаха от очите му.

— Оуен, хайде върви. — Сега гласът беше мек. Говореше с него като приятел. — Веднага щом го направиш, ще се почувстваш по-добре. Ще отнеме само секунда.

Кимна. Чувстваше как съпротивата му го напуска. Избърса очи, обърна се и мина през вратата.

През следващите седмици имаше други проверки. Повечето не бяха толкова гадни като тази с котешката фигурка, но някои бяха по-плашещи, защото изясниха едно: той не полудяваше. Който или каквото и да беше Пясъчния човек, мозъкът на Оуен не си го измисляше.

Две седмици след като счупи фигурката, вече го знаеше със сигурност. Дядо му отново беше отишъл в града. Гласът изпрати Оуен в пустинята пеша и с лопата в ръка до точка на около триста метра южно от откритата плевня. Там имаше място, където три диви рожкова оформяха триъгълник, издигайки се на три метра един от друг. Гласът му каза да копае в центъра на геометричната форма и след трийсет секунди той удари с лопатата нещо твърдо, което прозвуча като пластмаса.

Излезе, че е дълга правоъгълна кутия, и макар да знаеше още преди да я отвори, какво има вътре, Оуен си пое дълбоко дъх, когато я видя.

— Оуен, държал ли си някога оръжие в ръка?

— Забранено ми е.

— Можеш да държиш това в ръка. Нарича се МР-5. Вече е зареден и готов за стрелба. Дори предпазителят не е спуснат. Вземи го.

Оказа се по-тежко, отколкото си беше представял. Ръцете му леко потреперваха. А може би причината беше, че е нервен. Вдигна го до рамото си, както го правеха по телевизията.

— Натисни спусъка. Стреляй по земята на шест метра пред теб. Никой няма да чуе.

Той се поколеба.

— Оуен, нали няма сега да ми се опъваш за нещо толкова лесно?

Той си пое дъх и дръпна спусъка. Автоматът ритна толкова силно, че едва не го изпусна.

— Трябва да го държиш здраво. Затова се упражняваме. Не се тревожи, аз ще ти кажа как да го използваш.

Най-ужасната проверка се случи четири месеца по-късно. Този път дядо му беше заминал за Сидървил да търси нов скрипец. Нямаше да го има дълго време.

— Качи се на атевето и прекоси пътя, заповяда Пясъчния човек. Поеми право на север в пустинята. Ще говорим, докато караш.

Оуен избута четириколесното от откритата плевня и подкара на север. От тази страна на пътя земята беше щатска, нямаше къщи, нито черни пътища, нямаше следи дори от всъдеходи. Само празна пустиня с няколко хълма, простряла се нашироко в нищото. Оуен караше, катереше се от едно възвишение на друго, а къщата на дядо му оставаше все по-назад.

— Трябва да ти кажа нещо важно. Един основен закон в живота, който може би още не разбираш.

— Какъв е той?

— Начинът, по който повечето хора се справят с болката. Начинът, по който я предават на другите.

Оуен нямаше и най-малка представа какво означава това.

— Знам, че не знаеш. Ще ти обясня. В училище сигурно е името хора. Които са те тормозели?

— Да.

— Обзалагам се, че на повечето у дома бащите са им сритвали задниците. Така болката е стигнала при тях. И може би те не са успели просто да я приемат, да се справят някак си с нея. Не са успявали и са идвали в училището и са предавали болката на теб. Това правят хората. Не само побойниците. Имаше и момиче, което ти харесваше, нали? Лятото преди девети клас? Кери?

Оуен отдавна беше престанал да се изненадва, че Пясъчния човек знае тези неща. Не можеш да имаш тайни от някого, който влиза в главата ти.

— Да — кимна той.

— Тя също те харесваше, нали? Нали заради това още я помниш? Защото през тези два месеца се забавлявахте заедно. Тя също като теб харесваше да работи по коли, а ти не беше толкова нервен около нея, както си с всички останали.

Да, вероятно Кери наистина го беше харесвала. Но какво от това? Какво би могло да излезе от това след време? Какви шансове изобщо имаше?

— През есента се върнахте на училище и ти прекара един ден с нея. Това се оказа достатъчно за Кери да види какво мислят другите за това. Как момичетата с хубавите дрехи ѝ се смеят, че е с теб. Как всички се смеят. А следващата сутрин, когато отиде при нейното гардеробче, за да кажеш здрасти, там бяха приятелките ѝ и тя те погледна с онова безизразно лице. Помниш ли какво отговори на твоето "здрасти"?

Да, помнеше. Никога нямаше да го забрави.

— Тя каза "да". Ти и каза "здрасти", а тя ти отговори " да " с онова безизразно лице, което всъщност казваше: Какво правиш тук? Защо си мислиш, че си достатъчно добър за мен? После се обърна и тръгна с приятелите си, и това беше.

— Защо говориш за това?

— Защото като някакъв побойник тя предаде болката на теб. Болката, която щеше да изпита, ако беше останала с теб и бе понесла всички техни закачки. Или болката, която щеше да изпита, ако те бе накарала да седнеш, за да ти обясни всичко, защото щеше да се почувства ужасно повърхностна. Най-лесното за нея е било да направи онази гримаса, да каже "да" и да си тръгне. Така за нея не е имало болка. Защото ти я е прехвърлила изцяло. Оуен, така постъпват хората. Това е оста, около която се върти земята, и ти трябва да го разбереш.

— Защо?

— Защото и ти ще го направиш. Ще предадеш своята болка на някого другиго. Днес ще научиш как се прави.

Когато след километър и половина се озова на последното възвишение, в равнината съзря зелен като лайм кабриолет. Когато наближи, видя до задната част на колата някаква черна фигура на земята. Изведнъж тя подскочи и Оуен разбра, че пред него на земята седи прегърбен мъж. Главата му се завъртя към атевето и той скочи на крака — обаче не напълно. Нещо не беше наред с този човек. Изглежда не можеше да стои изправен.

През последните метри Оуен видя какво не му е наред. Ръцете на мъжа бяха завързани и с верига заключени към бронята на колата. Глезените му също бяха вързани, но не за колата. Движеше се като риба на въдичарска корда, цялото му извито тяло се тресеше. Краката му бяха стъпили на земята, но беше извит в кръста, за да гледа как Оуен спира на три метра от него и загася двигателя на четириколесното.

— Боже мили, спасяваш ми живота — посрещна го мъжът. После кимна към атевето. — Нали имаш инструменти? Нещо, с което да се демонтира тази броня?

Когато Оуен се приближи, мъжът вече не му приличаше на мъж, а по-скоро на гимназист. Косата му беше черна, носеше шорти и тясна тениска. На един от бицепсите му беше татуирана бодлива тел.

— Няма нужда да му казваш каквото и да било — беше казал Пясъчния човек. — Няма да му помагаш.

— Чу ли? — попита момчето.

Оуен кимна.

— Нямам никакви инструменти.

— Добре, тогава просто се обади на ченгетата — Гласът му беше пълен със страх. — Онези, които направиха това, може да се върнат. Нали имаш телефон?

Оуен се вторачи в него. И в този случай нямаше нужда да си умен, за да разбереш. Знаеше само това: заровеният автомат беше оставен само за него, и този младеж, вързан за колата, също беше оставен само за него.

— Ей — подвикна момчето, — слушаш ли ме?

— Какво е това? — прошепна Оуен. Беше чул змия в своя глас.

— Заобиколи предницата на колата до вратата за пътника. На пода пред пътническата седалка има тесла.

Оуен разбра какво се очаква да направи. Заля го вълна от страх.

— Не мога да направя това — опъна се той.

— Ще започнеш от главата. Така няма много дълго да крещи.

Усещаше как коленете му поддават. Момчето сега крещеше нещо с почервеняло от гняв лице, но Оуен не схващаше значението на думите. Пулсът му блъскаше в ушите му, а собственият му глас повтаряше в главата: "Не, не, не, не".

Обаче гласът на Пясъчния човек беше по-силен.

— Нали видя, че мога да направя така, че да те боли. Мога да направя така, че да те боли повече от преди. По-силно от всяка болка, която някога си изпитвал.

— Не мога да го направя.

— Вземи теслата и го пребий до смърт с нея.

— Не мога! — изрева Оуен.

Младежът замълча, изглеждаше объркан. Това беше последното, което Оуен видя, преди усещането да се стовари върху му като скала.

Видя отново гроба на баба си, но този път дядо му го нямаше. Нямаше никого другиго освен него, а земята пред надгробния камък бе разровена и дълбока дупка оголваше ковчега. Капакът на ковчега, изцапан с пръст и глина, изскърца.

— Ти си виновен, Оуен. Ти си виновен, виновен, виновен…

— Не мога да го направя, независимо какво ме караш да изпитвам.

— Мога да направя така, че да те заболи. Толкова много, че да му предадеш болката. Няма да имаш никакъв избор.

— Не мога.

— Ще го направиш.

Преди Оуен да успее да каже още нещо, капакът на ковчега се отвори и в същия ужасен момент той усети, че изгубил равновесие, пада напред в дупката. Чу се да пищи, но не можа да заглуши гласа на Пясъчния човек.

— Оуен, знаеш ли думата гниене? Знаеш ли я, глупако?

Видя нейните кости мръснобели под слънцето половин секунда преди да се стовари върху ребрата и да ги натроши като юфка. Ръцете и коленете му се стовариха върху дъното на ковчега и потънаха в нещо мокро. Мокро, но гъсто като месен сос.

— Гниенето е онова, което се случва с теб, щом умреш, дори да те балсамират. Гниенето означава, че се превръщаш в супа.

Започна да пищи още по-силно. Дръпна се назад и вдигна ръце, за да скрие лицето си, но те лепнеха и от тях капеше…

— Супа. Хората се превръщат в супа. Твоята баба е супа, защото да те гледа я убиваше…

Не помнеше как се е качил на атевето. Чуваше, че момчето крещи и трака с веригата си. Вече не беше ядосано, а просто уплашено. Оуен видя всичко това, ръката му беше на бутона за запалване, четириколесното забоботи и секунда по-късно потегли. Виждаше пустинята да прелита край него. Чувстваше как вятърът изсушава лицето му. Момчето и зелената като лайм кола бяха далеч зад него и…

Какво беше това? Гласът на Пясъчния човек бе изгубил част от властта си върху него. Сега беше съвсем слаб и едва стигаше до него. Не беше ли се случвало и друг път? Първата нощ в пустинята, когато подкара бързо пикапа, съсредоточавайки се върху терена под светлините на фаровете. Това ли беше всичко? Даде газ докрай. Дори не можеше да види километража от вибрациите и сълзите. Не му пукаше. По-бързо. Само да върви по-бързо. Почувства, че почва да губи контрол над машината. Имаше усещането, че тя се опитва да го хвърли и да се измъкне изпод него при всяка малка неравност на терена. Нямаше значение. Разсейването работеше, а само това беше важно. Пясъчния човек говореше, но Оуен не можеше да различи думите.

В този миг изскочи на върха на възвишението и почувства, че машината се изстреля във въздуха. Стомахът му се преобърна, а раменете му се стегнаха. После атевето се стовари на земята, амортисьорите се свиха, а шасито се удари в тампоните. Ръцете му заработиха, отнеха газта и натиснаха спирачките.

Успя да спре едва когато се озова на върха на другото възвишение. Дишаше на пресекулки, двигателят ръмжеше ниско и гърлено.

Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Над възвишенията на километър и половина назад се виждаше купето. Момчето се беше извъртяло, за да гледа към него. На слънчевата светлина лицето му беше като малка бяла точка.

— Не можеш да ми избягаш. Не си заслужава дори да опитваш.

— Моля — каза Оуен.

— Нали знаеш какво ще направя, ако не получа това, което искам. Мога да го направя още по-лошо. Мога колкото искам да те държа в супата. Отдели няколко минути да си помислиш. Нашият приятел няма да избяга.

Гласът замълча.

Не се чуваше никакъв звук освен ниското боботене на двигателя и пулсирането на кръвта в ушите му.

Когато вдишваше, все още усещаше вкуса на въздуха в ковчега. Като миризмата на умрял плъх някъде между стените вкъщи. Нямаше как да го намериш и да се отървеш от него. Погледна ръцете си. Бяха чисти и сухи, но още усещаше гъстата течност, капеща от разперените му пръсти.

Смъкна се от атевето и се отпусна на земята до него. Кръстоса ръце, прегърна раменете си и се заклати от кръста нагоре напред-назад. Не го беше правил от детството си — децата в училище го бяха подигравали до смърт за това — и ето че го правеше отново. Не се възпротиви.

Когато спря до купето и загаси двигателя, момчето не продума, само го гледаше с предпазливи очи.

Оуен заобиколи откъм вратата на пътника. Пред седалката лежеше теслата. Наведе се и я вдигна, а по лицето на момчето се изписа нервна надежда, щом я видя. Все едно Оуен беше намерил инструмент, с който да му помогне. След това срещна погледа му и щом видя онова, което прочете там, се дръпна назад като приковано животно. Издаваше звуци, които не приличаха на думи, а ако бяха, сигурно са били "моля" и "не". Вързаните му крака се изплъзнаха изпод тялото му и той се затръшка по земята.

Оуен се изправи над него, а ръката с теслата беше отпусната.

— Нищо лично — каза той.

След два дни, когато дядо му отиде в града за накладки, Оуен се върна обратно на мястото. Купето го нямаше, а там, където младежът беше кървил, не се виждаше нищо освен изгорена от слънцето земя. Повърхностният слой беше премахнат и отнесен.

Оттогава бяха минали три месеца. Всяка вечер, когато Оуен си лягаше, Пясъчния човек идваше и събуждаше за живот момичетата в паметта му. Не можеше да отрече, че винаги беше хубаво, но когато чудесните усещания избледняваха и той оставаше отново сам, го връхлитаха винаги едни и същи мисли. Те се въртяха като привидения в мрака на спалнята му.

Накъде водеше всичко това?

За какво беше всичко това?

На тези въпроси Пясъчния човек не отговаряше.